13 мая 2007 г., 16:32

Love Shit (сценарий за кратка новела) 

  Проза
2097 0 11
9 мин за четене
 
В кадър виждаме 4 момчета, които вървят по булевард в краен квартал. Лятна привечер е. От дясната им страна се простират редица панелни блокове, част от които са с изпопадала мазилка, а от лявата - вилна зона с къщи, които се простират чак до половината на височината на средновисока планина, на върха на която се извисява телевизионна кула. Момчетата вървят от дясната страна на булеварда, който има две платна. Над главите им се простират тролейбусни жици. Те вървят и си говорят. Всички са на около 18-19 години.

Иван (рапърски облечено момче): С'я, братле, не разбирам к'ви са тия глупости. Волен Сидеров. Как можеш да четеш такива простотии?

Джобния (доста висок младеж с къса коса): Що бе, може пък да има доза истина в нещата, които Владо чете.

Иван: Знаеш ли, винаги съм мразил книги, в които авторът си въобразява, че е открил световната конспирация - как евреите били финансирали Революцията през 17-та година, как американците си били взривили сами двете кули и как не знам си к'во... Изобщо, total bullshit!

Владо (момчето, четящо книгата): Стига с тези глупости, хайде, прекратяваме спора, че вече се изнервих, ебаси!

Ванката (последното момче): Ауе, вчета видях Зорница.

Иван: Майко, не ми говори за нея! Оня ден имах нещастието да бъда в една кола с нея и тя да бъде на шофьорското място. Надига водката пред куките и кара, копеле. Разправям и, че съм ходил на концерт на Ъпсурт, оная ми говори колко много били смъркали, братле. Ми какво ме интересува? Тая вече е много зле! Всичко свързва с наркомански истории. За к'вото и да й заговориш, го обвързва с това.

Момчетата пресичат булеварда. Соцкварталът свършва, а на негово място, от дясната страна на булеварда, който от мястото, където момчетата пресичат, се превръща в междуградско шосе, започват също да се простират вили. Вървят известно време и кривват в малка уличка вляво между вилите. Вървят по разбития асфалт. Достигат до магазин за хранителни стоки, разположен вляво от тях, на първия етаж на новопостроена къща.

Джобния: Владо, хайде влез ти да купиш алкохола, братле. После ще ти върнем парите. Вземи бира и ракия.

Иван: Не забравяй и мезето. You know - junk food rules!

Владо влиза в магазина. Докато чака хората, които са на опашка пред него, отива до фризера и взема двулитрово шише бира. После отваря и другия фризер. Ръката му докосва половинлитрова бутилка ракия.

Владо е пред щанда на магазинерката. Тя отчита закупените продукти.

Владо: Не е само това. Ще искам още един чипс от лев и седемдесет, едни солени бисквитки ‘Cizi' и едни пуканки от... ония червените ей там (посочва). Момичето поставя всичко в торба и казва:

  • - Дванайсет и трийсет и пет.

Владо вади портмонето от джоба си и го отваря. По случайност има точно. Поставя го на щанда. В този момент магазинерката забелязва 50 стотинки с гръб „България в НАТО 2004"

Магазинерката: Тия май не са наши.

Владо: Наши са. Просто са юбилейно издание. Добре, това е. Довиждане, желая ви приятна вечер (поема торбичката с продуктите от ръцете на момичето).

Магазинерката: Довиждане (казва го, усмихвайки се на леко унилата и меланхолична физиономия на Владо).

Владо излиза навън. Момчетата вече са някъде напред. Личи си, че е започнало да се стъмва. Владо чува само гласовете им.

Момчетата: Аре, бе. Колко време ще те чакаме да се наканиш?

Владо (провиква се обидно приятелски): Ах, вие, пе'ерас'и такива! Имаше много хора преди мене!

След това ги настига, тичайки с торбичката в ръка.

Момчетата (надвикват се един през друг): Колко да ти дам, уе, пе'ал?

Владо: После ще ми дадете!

Момчетата кривват встрани от асфалтирания път. От тази страна на уличката вилите свършват. Там започва каменистата пътека към върха на планината. Те се катерят малко и достигат до пейка, закрепена върху една скала. От там се вижда целият нощен осветен град. Младежите се настаняват. Владо сяда най-отдясно. От дясната му страна има пропаст, която води точно към асфалтираната улица. До него се нареждат съответно Иван, Джобния и Ванката. През смях те вадят шишетата от торбичката и ги отварят. Първо бирата, а после и ракията. Започват да пият. Хилят се и смесват алкохолите, като същевременно ядат от оскъдното мезе и ръсят по земята. Внезапно чуват зад гърбовете си шум. Обръщат се назад и виждат по каменистата пътека в тъмното, встрани от тях влюбена двойка.

Иван: Брей, много хора се натискат из тия скали, бе!

Цялата компания се изхилва. Започват да си говорят за различни неща.

Джобния: Ей, братлета, като си спомня миналото. Как чаках баща ми да замине в командировка и да сбарам порното, а-а-а!

Завързват се разговори, които не чуваме (чуваме субективно през ушите на Владо). Той се напива. Започва сякаш да се унася и да заспива. Само от време на време се ухилва на някои от вече крайно нецензурните приказки на приятелите си. Той започва да мечтае. Представя си картина - той и красиво момиче върху скалите, през лятото, отдолу е градът, те са прегърнати и сякаш всеки миг ще полетят. Небето е оранжево, летят птици. Изведнъж чувства как самият той полита. Накланя се надолу, надясно и литва надолу (постигаме ефектът чрез накланяне на камерата надясно). Изведнъж се чува уплашен глас.

Иван: Владо! - дръпва го за ръкава на лятното яке. - Внимавай, копелдак - мислех, че вече сме те загубили. Вземи се в ръце, бе, момче. Какво ти става?

Владо: Нищо, просто бях... съм пиян.

Джобния: Братле, пак ли почваш като на нова година: „Ъ-ъ-ъ! Обичам я!" Стига с тия простотии!

Владо: Да, стига с тия простотии, ама спомняш ли си какво ми каза тогава: „Човече, когато харесваш едно момиче, тя е кралица за теб, дори и да е най-голямата курва!"

Джобния: Бях пиян... Абе... Както и да е.

Иван: Виж сега. Ние говорим простотии като типични простаци...

Ванката: Каквито сме!

Иван: Да, да... Но, исках да кажа, че всъщност, когато си харесаш момиче, това не означава, че тя непременно е жената на живота ти, разбираш ли? Жената на живота ти...

Владо: ...може да бъде само една. Добре, добре.

Иван: Разбираш ли, не всяко момиче заслужава отношението ти да е толкова мило и т. н. Просто, не трябва да бъдеш толкова наивен. Пък и тя е няк'ва пикла в 8-и клас. Ти си в 12-и, копеле! Според мен като загубиш девствеността си, ще се оправиш. И без това...

Владо: ...вече съм закъснял с 1000 години. Ебаси, слушал съм го 5 милиарда пъти. Вече ми писна, не ми дреме на оная работа какво ще кажете.

Джобния: Е, стига де. Мислиш, че сме някакви гъзари, които не могат да изпитват чувства ли?

Завързва се дълъг философски разговор, който на пръв поглед изглежда нетипичен за зрителя на фона на жаргонизмите, които са се излели преди това. Владо не се включва в него, а сякаш заспива. Чуваме споровете относно любовта, в които той не взима участие. Само сякаш се унася, гледа града и светлините му и пак си представя - красиво русо момиче, пред малка гимназия си говори с приятелките си. Той стои с друг свой приятел пред входа на училището и я гледа. Приятелят му го подканва да тръгват.

Владо: Чакай само още малко!

Приятелят му го дърпа за якето. Владо тръгва, като гледа известно време назад към момичето.

Голям булевард. Вечер. Tъмно е. Свети улично осветление. Владо обилно повръща на тротоара. Иван и Джобния го придържат.

Владо: Айде, махайте се. Мога и сам да се прибера.

Иван: Престани! Не виждаш ли? Оля се! Постъпваш като лапе в 6-и клас. Ще те заведем до вас.

Владо: Не, Иване, прибирай се. Ако ме заведете до нас, ще се приберете късно. Моля ви, не съм чак толкова пиян (пак повръща).

Джобния: Да бе, да. Направо ти вярваме!

Владо: Къде е Ванката?

Иван: Отиде си! Дори не си забелязал!

Владо: Хайде да си ходим, че ми се приспа!

Вървят по булеварда надолу. По пътя Владо преминава през всички стадии на пияния - прави се на по-пиян, отколкото е, като се клатушка и залита, прави се на голям мъж, като постоянно повтаря, че може да се прибере сам и през последния стадий - става му гузно от случилото се. Телефонът на Иван иззвънява. Обажда се майка му:

Майката: Ваньо, какво става? Защо не си се прибрал още?

Иван: Майко, пихме, обаче Владо се понапи...

Майката: Вие ли го напихте? Само разваляте момчето.

Иван: Не е вярно. Пили сме съвсем малко. Нас с Джобния изобщо не ни хвана. Той пак цял ден не беше ял.

Майката: Какво му става, тогава?

Иван: Пак неговите любовни любовни глупости.

Владо започва да плаче насред улицата. Вече приближават неговия блок в крайния панелен квартал.

Владо: Как може да съм толкова прост?! Такъв шибаняк съм! Иване, дай ми да говоря с майка ти.

Иван: Чакай малко, сега!

Владо: Дай ми!

Иван: Ето, ето! Писка да говори с тебе.

Владо: Госпожо Ланджева, исках да ви се извиня. Такова говедо съм. Понякога се срамувам от себе си, колко съм тъп и... не обмислям нещата (гласът му вече почти не се чува заради рукналите сълзи).

Г-жа Ланджева: Не се безпокой, Влади, на всекиго може да се случи. Чуй ме сега. Искам просто да си легнеш и да се наспиш. Утре всичко ще бъде наред.

Иван (взима телефона от ръцете на Владо): Ало, вече сме пред тях. Ще го оставим на входа и ще си тръгваме.

Владо отключва вратата на апартамента си и светва лампата. Оглежда се предпазливо. Разбира, че явно родителите му спят. Събува си обувките, влиза клатушкайки се в стаята си и започва да си оправя леглото. След това се съблича, взима си халата от гардероба, като през цялото време се клати неконтролируемо. Започва да му става все по-лошо от топлия въздух вкъщи. Успява с много усилия да влезе в банята и да се изкъпе. Връща се в стаята си, нахлузва пижамата, ляга си и се завива. Започва да сънува: той самият излиза от училищната тоалетна. Пред входа й стои същото момиче, за което мечтаеше на пейката сред скалите.

Владо: Извинявай, може ли... Може ли.... Може ли да.... да.... да... се запознаем? (изчервява се). Наум си мисли: „Боже, постъпвам сякаш съм малко дете, а съм в 12-и клас по дяволите. Тя е в 8-и, какво ще си помисли?"

Момичето: Приятно ми е. Ивелина.

Владо: Ами, добре - отдалечава се изчервен и забелязва, че чистачката ги наблюдава. Този факт го кара да му стане още по-тъпо.

Приближава се към изхода. Навън познатите му приятели го чакат и псуват, чудейки се защо толкова много се бави в тоалетната. Ясен и слънчев декемврийски ден е.

Изведнъж нещо неприятно в стомаха раздразва съня на Владо. Той моментално, с рязък скок, става от леглото. Повдига му се. Отваря вратата на детската стая, встрани от която за щастие се намира вратата на банята. Влиза в банята, стъпва на колене и се навежда над тоалетната чиния. Повръща много шумно на няколко пъти. Звукът отеква няколко пъти в стените, облицовани с теракота. Вратата внезапно се отваря. Владо се обръща назад. Майка му е.

гр. София

© Владимир Белов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ивелине, това беше една от домашните ми работи в университета, която не написах много добре, но, все пак, именно тогава учехме как се пише сценарий. Формата трябваше да бъде кратка и затова изглежда леко недовършено... Даже доста. А, иначе, съм предпочел в сценария да опиша по-скоро цялостната си нагласа към живота, включително и към любовта, отколкото да наблягам на реални персонажи, макар че не отричам, че някои от героите наистина имат сходни черти с реални персонажи. Героинята, за която споменаваш, представлява микстура от два персонажа, а не само от един, както си мислиш.
  • ех братле ... ако бях някой които не познава основните персонажи във сценария бих казал че е малко незавършено. но при положение че уча с "Ивелина" мисля че знам коя е.
  • Благодаря и на най-малката читателка на това произведение за оценката и мнението й!
  • Силно е... хареса ми... 6, 100%
  • Е, за някои неща са прави. Специално този сценарий според мен наистина е малко слабичък. Благодаря ти за оценката и... не се ядосвай на хората. Така или иначе няма обективни критерии за това кое е стойностно и кое не е.
  • Всъщност, това е реална моя случка. Или по-скоро, микстура от няколко реални случки. Но стана тъпо. По-добре прочети другите ми произведения.
  • Няма да е сериал. Трябваше да е кратко сценарийче на любовна тематика. Или нещо от рода.
  • Може, ако е сериал :D
  • Така е, няма цялостност. Това ми беше основният проблем.
  • Няма цялостност. Няма завършеност. Не може да приключи просто ей така.
  • Принципно ми се щеше да стана режисьор, но... Все пак можеш да прочетеш другите ми неща. Те са безсюжетни. Много ми е трудно да градя сюжет. Освен това това е сценарий за филмова новела, в случай, че не разбираш (но предполагам разбираш).
Предложения
: ??:??