Джоплин лениво слушаше ромона на потока и мърморенето на листата. Май щеше да вали дъжд. Време беше да си събира нещата и да тръгва към дома. Дъжд. И какво като вали дъжд, помисли си. Защо хората вечно тичаха да не ги намокри дъждът. Все едно не се мокреха в баните си, по реки и морета. А и един дъжд щеше да разхлади. Нека вали, помисли си тя. Няма нищо по-хубаво от дъжда. Той щеше да добави нови нотки към ромона и мърморенето. Трябваше да ги чуе, да ги приеме...
Мислите ù, по-скоро мечтите ù, отново заеха освободеното от природните дадености място и тя се отпусна, наслаждавайки им се. Искаше ù се да е обичана, да има онези неща, които хората с такова настървение търсеха и трупаха. Тя ги нямаше, но какво лошо, ако ги имаше. Или ако имаше доверен любим и приятел, с който да споделят времето си, радостта и скърбите си, да се подкрепят. Другите го имаха или си мислеха, че го имат, а тя мечтаеше най-много за това. Оставяйки мечтите ù да се реят, вдигна лице и посрещна първите капки дъжд. К ...