Многоточия за Любовта...

Знам, че любовта е едно от най-клишираните клишета, че във всяка песен за нея се пее, че всеки поет за нея пише, но също така знам и че всеки човек за нея живее... Именно затова и в моите редове няма друга дума с главна буква, освен Любов - да прощават пунктуационните правила. Тези  няколко реда тук не са нито поезия, нито проза, не са драма или трагедия, не са изкуство, нито естетика... Това са моите чувства - реални, човешки и прости... Моята изповед, която сама по себе си е клише!

Любов, сърцето ми за теб тупти, с всичката си сила за тебе бие... бие се със съмнения и ревност, със сълзи и лъжи... бие се, за да те съхрани!

Любов, сърцето ми за теб кърви... кърви от болка и от страх... Любов, сърцето ми окървавено... умира бавно... и пак за тебе пита...

Любов...

устните пресъхват без твоите целувки, без твоите милувки, без твойте думи, клетви, oбещания... устните са неми и безмлъвни, когато нямат на кого да кажат „Обичам те"...

ръцете ми третерят, отпускат се бавно и се стопяват някъде в безмисленото ми тяло, защото не ще те прегърнат отново... защото не искаш вече мойте прегръдки...

краката ми ходят сами и ме водят по всички краища на света, по улиците, пълни със хора... и в същото време болезнено празни... там тебе те няма, Любов, теб вече никъде те няма... защо да ме има и мене...

ти, моя Любов, не знаеш за сълзите, не знаеш как умирам в тъмнината на всяка нощ, когато спя сама, не знаеш как цялата пресъхвам и пак не мога да изплача чувствата несподелени, не знаеш как, разпъната на кръст, се мъча, изкупвайки свои и твои грешки и моля да те има пак... и да се преродиш, за да пребъдеш...

обичам те, Любов...

но ти уби ме бавно жива! И сега живея в мъртъв и безжизнен свят с едно безкръвно тяло, с една безсърдечна душа, с едно бездушно сърце, със слепите си очи, с празните си ръце, с осакатените си нозе, с... и защо да изреждам още с какво, след като няма вече нищо „с", има само „без"... защото има само без теб...