Можем ли да простим

Съвсем скоро, само преди месец отмина един хубав християнски празник -„Сирни заговезни”, на който е прието хората да си искат прошка един от друг. Но какво е прошката и дали тя не е само маската, зад която се крият нашите грешки?!

Грешките са различни. Те са случайни или неслучайни, допустими или недопустими, естествени или неестествени, предвидими или непредвидими, детски, младежки, на средната възраст, зрели, стари и грохнали, но най-вече те са простими и непростими.
Решението да простим, ни прави свободни.

Съществуването на грешките има определено дълбок смисъл, но има ли оправдание за тях? Понякога и най-невинните човешки прояви са грешни. Те съпътстват живота на всички нас.

Всеки човек греши, кой повече, кой по-малко. Грешим с думи, грешим с действия, грешим с лъжливи обещания, грешим, дори когато гледаме човека до себе си в очите и му казваме „Обичам те!”, а не търсим заедно с него общ пристан. Това са думи, думи, които са като вятъра, понякога приятен полъх, понякога силен и студен, но само вятър. Когато обаче търсим прошка, може би трябва първо да простим на себе си и след това да искаме някой друг да ни прости.
Сетих се за разказа за детето, което било изключително жестоко, като наранявало и слепи, и старци съвсем безсъвестно. Неговият баща забива по един пирон във вратата на плевника за всяка негова лоша постъпка. Минало време. Детето се разкаяло за грешките си и започнало да помага на онези, които е засегнал. Баща му започнал да маха пироните и дошъл денят, в който не останал нито един върху вратата. Детето било доволно, но бащата посочил дупките в дървесината...

Дали това, че ще получим прошка, ни дава повод за грешка? Дали ще я получим. Много въпроси, но имат ли отговори? Защото белезите остават и не зарастват...

Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.