Моят опит като хомосексуален

            Идеята за написване на този разказ дойде, след като прочетох книгата на Младежка ЛГБТИ организация „Действие” – „Смелостта да бъдеш”, в която са поместени историите на жени с хомосексуална ориентация. За съжаление обаче, моята история, бидейки гей-мъж, доста се отличава от историите в книгата, в които всичките истории са изпълнени с любов – истинска, като по филмите и желание дори за узаконяването на тази любов. Моят опит е далеч по-горчив, затова искам да го споделя по този начин, говорейки от първо лице ... защото до момента не съм срещнал нито един друг хомосексуален мъж, който мисли и чувства това, което и аз.

            Роден съм в София, но първият хомосексуален мъж, с когото се запознах и който разбрах, че е такъв, срещнах едва на 25 години. Може би преди това ме е било страх да разкрия пред когото и да било, че и аз съм такъв. Правех се, че харесвам жени, коментирах ги, а вътрешно си мислех „сякаш около мен има стена, която ме отделя от другите гей-мъже, защо не познавам нито един такъв?”. Регистрирах се в сайтове за запознанства – нормални, не специализирани за такива хора и по някаква причина 95% от хората, които ми писаха, бяха мъже – при все че бях писал, че нямам претенции за пол, търся приятелство. Срам ме беше да си призная, че търся сериозна връзка с мъж. Излязох на няколко „срещи”, след като си писахме в интернет, но всички до една бяха неуспешни. Или аз не се харесвах на отсрещния човек, или той на мен (няма да забравя един случай, в който бях получил само снимка в лице, а на живо дойде слон 150 кг., който ми предлагаше така желаната от мен връзка). Естествено, нещата не се получиха, един по един всички, с които си писах, ме бяха махнали от фейсбук след първата среща, така и не разбрах защо. Беше останал само един, с който по една или друга причина в продължение на повече от година не се бяхме видели. Само чат-пат си пишехме „здрасти, как си, кога ще пием кафе”, но си оставаше само с „ще видим, някой ден”. И след като вече се бях отчаял и отказал да търся, въпросното момче ми писа с конкретен ден и час, в който иска да се видим. Аз не можех да откажа, въпреки че знаех, че това ще е поредният провал, поредният случай, след който ще посегна към чашката, за да удавя разочарованието и мъката си от това, че за пореден път ще съм отблъснат, нехаресан, блокиран.

Дойде денят на срещата, аз бях кълбо от нерви. Тук е моментът да кажа, че не съм съвсем грозен и преди да ме опознаят, в първите няколко минути съм някакво неземно видение за хората. Може би след това при разговорите нещо ги отблъсква или започват да виждат недостатъците ми. Та, видяхме се с това момче, беше доста приятно, разходихме се, пихме фрапе, той почерпи. След това обеща, че пак ще се видим, но аз имах усещането, че това няма да се случи – след всички неуспешни опити да завържа дори приятелство, какво остава за връзка. Но се оказа, изненадващо и за мен, че и аз съм му допаднал, както и той на мен. Продължи да търси контакт с мен, поканите продължиха, зачести и писането в интернет. Аз знаех, че дори първоначално да съм го „измамил”, впоследствие ще усети, че не съм това, което може би е очаквал.

            Тъй като се сприятелихме, аз го поканих на рождения си ден, а след като празникът приключи и се прибрах, видях, че ми е отправил директна оферта, че иска да бъдем повече от приятели, че изпитва нещо по-особено към мен. Аз също го харесвах, но доста се поколебах дали да кажа ДА, пак от неувереност, че ще се справя с ролята на „обвързан”. Но си казах „как да е, да става каквото ще” и така смених статуса си на „обвързан” – 27 години по-късно, при все че днешната младеж губи девствеността си много по-рано. Преди това бях опитвал няколко пъти да правя секс, но всичките бяха неуспешни – не знаех как се прави, бях притеснен от неопитността и идеята, че нямам хубаво тяло, въобще пълен провал. Иначе обичах да се целувам, обичам и други неща, но сексът и до ден днешен е нещо, което не ми носи удоволствие, а го правя по задължение. И така  този човек си казахме ДА, в началото любовта беше голяма, но с течение на времето започнах да усещам, че чувствата му към мен охладняват. Може би 2-3 месеца по-късно дойдоха и първите ми сълзи, усещайки различното му отношение. Казвах си „това беше с любовния ми живот, надали някой друг ще ме обича дори и за 2-месеца, пак много изкарахме...”. Но след това може би усещаше, че е прекалил, пишеше ми отново мили неща и аз, воден от едничкото си желание да обичам и да бъда обичан, прощавах и забравях всичко. Раздавах се максимално – храна, пари, внимание, уважение, вярност. Винаги исках да е добре, да чувства, че наистина го обичам – за съжаление явно това не е достатъчно и той много бързо след това ме замени.

С течение на времето и на общуването ми с него, се запознах и с други хомосексуални момчета, негови приятели. Повечето от тях също ги харесвах, но гледах това да не е много видно, все пак бях стеснителен. Тук идва и голямата ми драма – всички бяха само „за бройката”, никой не искаше сериозна връзка. Всеки ден виждах как ходят при различни непознати мъже, задоволяват си нагона, а после като се видят на улицата, няма дори „здрасти”. Изумявах се как е възможно да бъдеш интимен с някой, а след това да не го познаваш. И тук дойде вече тоталното ми разочарование от цялата общност – дори образовани хора бяха за единия секс, като в това отношение бяха точно като животните – „чук и бег”. Толкова ли нямаш нужда от една мила дума, от една прегръдка, от някой, който да знаеш, че ще е до теб цял живот ... нищо чудно, че мнението на обществото за хомосексуалните (особено мъже) е такова. За разлика, в „Смелостта да бъдеш”, където са разказани историите на жени, всички до една говорят за тази „вечна” любов, за желанието за семейство, деца, грижи – да се гордеят с човека до себе си. И сякаш това желание за узаконяване на еднополовите бракове идва от женската част – не виждам кой мъж би сключил брак с друг мъж. Дори при един разговор ми беше заявено, че е „измамно” първоначалното чувство на любов и еуфория. Впоследствие получих още няколко предложения за „сериозна връзка”, но ентусиазмът у отсрещната страна угасваше за по-малко от седмица или усещах, че няма нищо повече от плътско привличане и желание за задоволяване на нагоните. „Обичам те” няма никаква стойност, казва се просто ей така, за да може човекът да „пусне”. Или поне при мъжете. Затова вече не вярвам, че е възможно да открия истинската любов – може би това е привилегия само за хомосексуалните жени. И вече когато някой ми каже, че ме обича, не вярвам, защото знам, че не е така – че не е възможно някой да ме обикне заради това, което съм и което бих могъл да вложа в една връзка. Дори се съмнявам, че има хора, които наистина се обичат – или ако има, това са единици, които са имали късмета да намерят това, което аз все още може би имам лека искрица надежда, че ще открия някой ден ... но тази искрица намалява с всеки изминал ден.