Седях си на западната тераса с чаша вино в ръка, вперил поглед в пурпурния залез. Поредният ден, който отпращаше частица минало в бъдещето и сам предаваше себе си на вечността. Блажено отпуснат на дървения стол, чудех се колко още такива залези ще имам да видя.

   Прокраднала се е ненадейно до мен без да я усетя, както винаги го прави. Нежна и гальовна седна на коленете ми и мигом усетих топлината ù по цялото си тяло. Самотата не е студена жена, както мнозина мислят погрешно за нея. Като всяка дама тя иска най-простичкото, ала най-трудно постижимото за нас от пола на недодяланите: да я разбират. 

   - За какво си мислиш, Дон? - пръстите ù игриво зашариха из лицето ми.

   - За Самотата - отвърнах все така загледан в умиращия залез.

   - Интересен начин да провокираш една дама, говорейки с нея и за нея в трето лице и то докато се е отпуснала в обятията ти.

   - Така ми е по-забавно, скъпа, знаеш ме. Ти ме познаваш по-добре от всяка друга жена, няма що да ти го припомням. А и си наясно колко обичам да ми е забавно.

   - И какво за мен?

   - Нищо.

   - Нищо? Значи другаде са били мислите ти и си се мъчил да ги скриеш, за да не ме заболи. Е, кажи ми де... Да не би някоя нова звездичка да е изгряла на небосклона и да се чудиш как деликатно да ми съобщиш? Сподели ми, мили мой, аз ще те разбера, както винаги съм го правила.

   - Не е това. Само си гледах залеза и не мислех за нищо, ама предположих, че няма да ми повярваш, защото аз все мисля за нещо, както и двамата знаем.

   - О, не се притеснявай, миличък, няма никакво значение.

   Самотата притежава удивителното умение да не се натрапва. При друга не съм откривал тази черта. Самотата винаги изчезва сама, когато съм я молил да го стори и то без въпроси, сцени или сълзи. Всъщност, за всичките тези години не съм я виждал ни веднъж да заплаче.

   Не знам защо, но изведнъж почувствах голямо съжаление към нея, което ми е трудно да обясня с точност. Дали не беше изключително самотна жена? Разбира се, че беше! Жена на мен и на толкова други мъже и при все това неустановена и сама. Орисана бе да е самотна с всеки от нас, които я напускахме внезапно и сетне се връщахме при нея пак така внезапно и както ни падне. Навярно е най-самотната сред самотните. Горкичката ми тя! Появи се желание да ù говоря внимателно и нежно, да не я оставям на мълчаливата ù горест. Но исках и да бъда максимално откровен с нея. Самотата винаги цени откровеността ми. Хванах изящната ù ръка:

   - Виж, миличка, ти си наясно, че за мен нищо не се е променило. Мога само да те уверя, че ми е добре с теб и че ми е много хубаво така, както сме се вплели един в друг. Аз не намирам друга като теб и трябва да знаеш, че за мен си единствена и неповторима. Имал съм изключителни момичета и дами, но така предана и отдадена жена не съм откривал никъде. Ти притежаваш най-висшата класа.

   - А ти си истински кавалер, Дон МакБъч, прошепваш най-сладките неща. Ти си мъжът за мен и този, с когото искам да остана най-много. Другите не са като теб, ти си толкова различен.

   - Различен? Защо да съм различен?

   - Защото си спокоен и търпелив. Останалите мъже са добри с мен само в началото, но бързо се изплашват от присъствието ми и стават непоносими. Рязко се озлобяват към всичко и всички и си го изкарват на мен, защото само аз съм край тях. Ти не си такъв, любими, ти никога не нервничиш. Никога не се държиш с мен като с някоя досадна хлапачка и никога не ме зарязваш по техния просташки груб, невъзпитан начин. Така си подхождаме двамата с теб - ти и аз в обятията си взаимно притиснати. Нали, Дон, любими мой?

   Сега пък внезапно ме обзе съвсем друго настроение: съжалението ми към Самотата премина в нещо като уморена апатия. Прииска ми се да оставя тя да води разговора. Самотата улови промяната с типичната си наблюдателност и само изчака да поставя мостчето за нейната нататъшна инициатива в диалога ни:

   - Но аз не съм по-добър от останалите. Знаеш колко много съм ти изневерявал.

   - Да, но поне не биеш барабана като тях, ти знаеш какво е дискретност. Твоите изневери не са признак на лош вкус или на мъжко самолюбие. Затова си падам по теб. Освен това си нормален мъж, не си евнух. Разбирам, че имаш нуждите си.

   - И тъкмо затова съм ти най-благодарен.

   - Макар да знам, че не ме обичаш. Не ме обичаш, нали, Дон?

   - Не те обичам. Харесвам те.

   - И само това ми е достатъчно, за да те предпочитам пред другите. Те дори не могат да свикнат с мен, за да ме харесат.

   - Защото не осъзнават какво имат. Аз те разбирам.

   - Кажи ми, Дон, как е с другите жени? Разкажи ми, моля те, и аз ставам любопитна понякога. Разкажи ми как е, но не се чувствай задължен да правиш съпоставки или нещо, което не ти е по сърце.

   - Знаеш, че нямам нищо за криене, но се чудя какво да ти разкажа. Какво би искала да узнаеш?

   - И с тях ли се любиш както с мен? Същото ли е за теб?

   - В известен смисъл - да.

   - Но с тях ти харесва значително повече?

   - Не непременно. Зависи. Честно казано, зависи от случая, настроението и чувствата.

   - А с другите жени също ли си толкова откровен и прям?

   - Не бих казал. С тях ставам по-различен от това, което представлявам за теб.

   - Повече внимаваш как им говориш ли?

   - Да. Подбирам каквото говоря и мисля преди да го изговоря.

   - Това не те ли уморява?

   - Уморява ме. Но не искам да им причинявам болка. Жените са раними, а мъжките думи могат да им нанесат нелечими рани, особено ако са казани от такива като мен. Жените са по-склонни да страдат от тежки слова в сравнение с мъжете.

   - Значи си истински джентълмен, а? И никога не си посичал дама със саблени приказки? Дори да си знаел, че си имал право?

   - Като по-млад бях направил доста грешки. Всъщност тогава бях отвратителен в много отношения. Но то е без значение вече, тъй като хората днес имат най-бегла представа относно това какво е джентълменство. Важи и за двата пола. 

   - Горделив си. И явно сам се имаш за джентълмен... а аз имам някои основания да смятам, че е така. Другите жени сигурно са били щастливи с теб?

   - Били са. Отчасти.

   - Объркваш ме. Какво стои зад "отчасти"?

   - Никоя не можеш да направиш напълно щастлива, щом сам не си напълно щастлив. Колкото и много да знаеш как да пипаш с нея.

   - Но аз съм напълно щастлива с теб, Дон.

   - Ти не си обикновена жена, вече ти казах.

   - А ти защо не си бил напълно щастлив? Да не би те да са те карали да страдаш?

   - Не. Страдал съм за съвсем различни неща и никоя жена не ги е предизвиквала или е имала общо с тях.

   - Тогава?

   - Бях се претоварил. Съзнанието... Исках да понеса по-голям товар на плещите си, отколкото можех. Най-идиотската самозаблуда за един мъж е да се помисли за титан, когато всъщност е дребосък или прашинка. Което е и най-честата ни заблуда, де, можеш да видиш заблудени на всяка крачка, улица и път. Та, аз направих грешки и платих за тези грешки. Сетне си разбрах грешките и се освободих от тях, но настъпи лекота, която сам си докарах и с това олекна и моята преценка към жените. Някак самите те взеха да ми се струват олекнали. Без с нещо да са виновни. Не ще го разбереш, и никой друг няма, така че не ме питай повече.  

   - Добре, няма. Мисля че единственият ти проблем е, че бързо се отегчаваш. И това е валидно в отношенията ти с всички тях, защото те ти искат повече внимание от мен. А аз искам само да си щастлив, скъпи. Затова сега ще опитам да те разнообразя с нещо ново и непознато за теб. Знам, че си зависим от нуждата за разнообразие.

   Тъкмо да се замисля над думите на моята настояща, а може би и вечна жена, когато внезапно, като от нищото, при нас на терасата се появи друга жена. И тя се е прокраднала неусетно, също както Самотата го прави. Помислих как много си приличат двете, макар жена ми да е смугла, а новопоявилата се да бе с изключително блед цвят на кожата и лицето. По всичко друго обаче напомняше на моята Самота, сякаш е второто ù аз: беше тъжна и меланхолична като Самотата, сладко-горчива като Самотата, тиха и мистична като Самотата. Аз интуитивно се уплаших от нея и прошепнах сам на себе си, че мигом трябва да я пропъдя.

   Новодолетялата като че нямаше възраст. Красива въпреки бледността си, бледа въпреки красотата си. Придобивах усещане за безкрайна цикличност у нея и се ужасявах до вцепенение от тази безкрайност. Тя бе мълчалива, а Самотата заговори:

   - Скъпи, това е моя близка, която много искаше да се запознаете и аз ти я водя. Двете с нея сме ти подготвили изненада. Искаме да ти се отдадем заедно, Дон, тук и сега. Хайде, мили, знаем, че ще ти хареса - една тройчица, кой мъж би отказал секс на две жени, които го желаят?

   - Какво? Аз не... - ужасът ми заплашваше да се обърне в паника.

   - Не се стеснявай миличък, ти не си от стеснителните. Знаеш, че и на трима ни ще ни хареса. Люби ни, Дон! Вземи и мен, и нея. Нека тази нощ бъде нашият любовен сговор и завинаги да се сгушим в триединство. Хайде да подарим нощта на вечността и забравата! Копнеем да се слеем с теб!

   Събрах последните останки от мисъл и съзнание и се насилих да говоря. Знаех, че от говоренето ми зависи толкова много. Излезе насечен, треперлив говор, но все пак говор:

   - Сега на моята тераса с мен са две жени. Едната познавам като десницата си, а за другата само съм слушал... Първата съм любил многократно, втората не съм... Едната от двете ви е излишна тук и тя знае коя е... Ще помоля да излезе веднага и да не ме навестява никога повече. Моля я!

   Тайнствената непозната отлетя също тъй неусетно, както се бе появила. Пак бях сам с моята жена Самотата.

   - Ти я отпрати по собствено желание, Дон. Сам пожела да не се любиш с нея. Не съжаляваш ли, че можеше да си и с двете ни едновременно?

   - Не - отвърнах окопитен. Не съжалявам, че я пропуснах.

   - Няма ли да я потърсиш някой ден? Привлекателна жена е.

   - Няма, на мен не ми е интересна. Пък и знам, след време тя сама ще ме навести. Но се надявам да не е скоро, а дотогава възнамерявам изобщо да не мисля за нея.

   Залезът бе вече мъртъв. На потъмнелия свод сега го беше заместила Луната, още една самотна жена. Бе време за интимност  с моята вярна Самота. Отместих тънката презрамка и оголих срамежливото рамо, което знаех тъй добре. Взех я в обятията си и по онова забързано дихание усетих, че е готова за мен. Самотата пак ме обгръщаше, както винаги обичаше да го прави.

   Опиянен се спусках към най-интимните ù дълбини. Докато за пореден път я любех, се замислих с колко други съм бил и с

колко ми предстои да бъда. Припомних си и за останалите, с които се бях разминал. Но вече знаех, че след целия лудешки бяг към всички жени на земята, накрая ще ме приласкае завинаги  тъкмо оная, от която сам съм бягал. Бледата.