Ранният следобед на този януарски ден беше необичайно слънчев и относително топъл. Преди да излезе от вкъщи той дори провери външния термометър, който висеше на терасата. Беше почти цели 8° C.
Нарами старият кожен калъф, който вече почти две десетилетия пазеше неговия безценен "Weltmaister". Взе малкото сгъваемо столче и преди да излезе тихо затвори след себе си вратата на хола, където престарелият му баща вече беше в обятията на Морфей и се носеше по течението на обичайната си пенсионерска следобедна дрямка. Приличаше на стар котарак, потънал в блаженство и безвремие под лъчите на зимното слънце, които надничаха през мръсния прозорец.
Остави баща си да спи, заключи външната врата и излезе от входа на стария панелен блок. Докато вървеше, намести по-удобно презрамката на акордеона си, който безкрайно обичаше и може да се каже, че дори го смяташе за член на семейството си, в което освен баща му влизаха и двете декоративни рибки, за които двамата се грижеха с особено внимание и обич. Бяха ги кръстили "Кирил" и "Методи" и често ги наблюдаваха с часове как кръстосват големия четириъгълен аквариум с изкуствени водорасли, който стоеше гордо върху старата акумулираща печка "Изгрев". Тази гордост на технологичния напредък на социализма от години използваха само, за поставяне разни неща. Първоначално искаха да я продадат. Мислеха, че някой ще я купи заради огнеупорните тухли в нея:
- От тях знаеш ли какво хубаво барбекю може да се направи? Или в краен случай оджак за варене на компоти. - казваше баща му без сам да си вярва. Купувач обаче така и не се появи, а и те не го бяха търсили. Но, докато го чакат, наредиха върху стария "Изгрев" част от книгите от домашната им библиотека. Впоследствие томовете събрани съчинения на Антон Павлович Чехов и няколко издания на библиотека "Галактика", с протрити от четене корици, бяха принудени да преустановят удобното си пребиваване върху печката, която се наложи като най-доброто място в апартамента за поставянето на аквариума. През годините умираше ту едната, ту другата рибка, но на нейно място, той или баща му, веднага купуваха нов "Кирил" или нов "Методи". Така рибките винаги бяха две.
- Много е важно да са две. - казваше баща му. - От мен да го запомниш.
Той обичаше този израз ("От мен да го запомниш") и често го използваше. Беше го превърнал в нещо като баркод за своя богат житейски опит и гаранция за достоверност. Нещо като надписа "Made in Germany", когато става дума за високо качество.
Всъщност, старецът си беше много мъдър и ако не беше работил цели 34 години, като счетоводител в Окръжния кооперативен съюз в малкия град, в който живееха, със сигурност щеше да стане философ.
Веднъж двамата гледаха филм за животните в африканската савана по "Нешънъл джиографик" и баща му каза:
- От мен да го запомниш - когато умрат, животните винаги отиват в Рая. За тях няма Ад и не би било редно да има.
Докато си мислеше за своя старец и какво трябва да купи от кварталния магазин на връщане, той измина няколкостотин метра до градския център и се озова на Главната улица. Откакто беше пенсионер по болест, често идваше тук, за да посвири. И то не толкова за парите, които му пускаха в старата кутия от обувки, която слагаше пред себе си. Те рядко бяха повече от три-четири лева. Правеше го по-скоро заради самата музика. Разпъваше сгъваемото столче, сядаше на него и изваждаше акордеона си с такова внимание и трепет, сякаш беше музеен работник, който вади на показ Светия граал или Евангелието на Юда. После започваше да свири и се изключваше от заобикалящия го свят. Попадаше в някакво друго, свое измерение, което допускаше в себе си само хора като него - посветени в Тайнството на нотите и хармонията. Това беше Светът на музиката. Ако зависеше от него, към надписа "Да не влиза незнаещиият геометрия", който висял на входа на Платоновата академия, той би добавил и един свой надпис: "Да не влиза нечувстващият музика!".
Свиреше всичко: от фолклор, през сложни класически произведения, чак до "Бяла роза" и съветски песни за Втората световна война. Понякога някой от минувачите се спираше и дълго го слушаше, преди да му подхвърли дребна монета и да си тръгне със спомените си под ръка, които г-жа Музиката беше повикала за добро или лошо.
На улицата, освен него, излизаше и още една възрастна дама с кантар, която не му беше конкуренция. От няколко седмици обаче понякога се появяваше и един младеж с китара и портативна тонколона. Както продавачката от магазина за чорапи отсреща спомена веднъж в своя осведомителен бюлетин, момчето идваше от съседния по-голям град. Свиреше хитове на "Щурците", "Сигнал", "ФСБ" и другите златни български банди. Изпълняваше песни на Роби Уилямс, Стинг и Елтън Джон. И го правеше доста сполучливо. Имаше сръчни пръсти, тренирана китка и нежен, леко дрезгав, глас на човек, който знае много за любовта.
Когато се случеше да се засекат, звукът от тонколоната на младежта заглушаваше акордеона му и той го мразеше за това, но се срамуваше да си го признае. Един човек на изкуството, за какъвто се смяташе, не би трябвало да изпитва такива низки страсти. Не! Това не беше той! Беше някой друг, който от време на време нахлуваше неканен в ума и в сърцето му и ровеше в мръсното бельо на душата му.
Идвайки насам, той тайно се надяваше, че младият китарист днес няма да дойде. И наистина първият половин час него го нямаше, но малко по-късно прозвучаха първите акорди на китарата, които огласиха улицата през проклетата тонколона. Акордеонистът хвърли скрит поглед няколко метра в страни от себе си и го видя. Ярост, разочарование и злоба нахлуха в слепоочията му. Акордеонът му не беше в състояние да се противопостави на силата на техниката. Тонколоната го заглушаваше по най-естествен и безцеремонен начин. На всичко от горе жената с кантарчето днес беше особено гласовита за разлика от друг път и не спираше да приканва минаващите с възгласа:
- Точно мери!
Въпреки това той се овладя и реши да продължи да свири. Намести акордеона си по-удобно. Изпълни няколко фолклорни мотива, докато се опитваше да се съсредоточи и да не чува звука китарата. После си отдъхна няколко секунди и подхвана нещо, което много обичаше - "Ако си дал" на Емил Димитров. Реши, че ще свири напук на колегата си и проклетата му китара. Вложи още повече страст в клавишите и басите си, затвори очи и като че ли успя отново да се пренесе в онова свое състояние на музикална безтегловност.
Изведнъж спря да чува тонколоната встрани от себе си. Помисли със задоволство, че този път е победил в своя свещен спор за територия, внимание и слушатели. Миг по-късно чу как някой свири същата мелодия почти до ухото му. Отвори очите си и видя младия мъж до себе си. Подпрял единия си крак на стената, с китара в ръце, той също свиреше "Ако си дал". Беше толкова странно, нереално и в същото време истинско. Китарата и акордеонът бързо се вплетоха като влюбена двойка в красивата мелодия, която заприлича на страстна любовна игра. Те свиреха така близо минута - двамата, заедно. После изведнъж спряха. Спогледаха се без да кажат нищо и наоколо стана много тихо.