- Аз убих Джудит  – каза жената с бялата рокля, с лилията в косите, с чисто новата, искряща в празнично златно халка. Аз убих Джудит, каза младоженката.

Пианистът се втренчи в лицето й, и въпреки, че тя се бе надвесила - над него, над клавишите, над страниците с ноти, имаше чувството, че сините й очи с много черни зеници не го гледат отгоре, а отдолу. От пропаст.

1.

Tonight, I mustn’t think of him – music, maestro, please… - плътният глас на Джудит изпълни до край пространството на ресторант “Роял“, не оставяйки място за въздишки, спомени или надежди. Алек следваше мелодията, извайваше рамката й с пианото си, омагьосан от сладката й магия, и единствен от оркестъра се влюбваше в песента. А не в Джудит с най-дългите крака.

Но всички мъже в ресторанта си мислеха „Тя пее за мен!“ – и милионерът със смешната фамилия фон Щумпф, и гангстерите, и филмовите звезди, и банкерите, и дори онзи сервитьор, който приличаше на младия Грегъри Пек. Но Джудит пееше, свела гъстите си ресници, и бе невъзможно да разбереш кой се крие в мислите й.

Изпълнението свърши, гръмнаха аплодисменти, които певицата прие с лека, и все пак триумфираща усмивка. Последваха още няколко изпълнения, след това светлините грейнаха и Джудит слезе от подиума, за да се присъедини, както всяка вечер напоследък, към масата на семейство фон Щумпф. Самият Алек бе поканен на чаша шампанско от компанията в съседство – един наскоро избран депутат, който се славеше като скандална личност . Оказа се обаче, че като събеседник е направо скучен и склонен към банални политически речи, неизменно започващи с думата „Аз“. И пианистът се разсейваше, като слушаше разговорите на милионерската маса, украсена от екзотичното присъствие на джаз певицата.

2.

- Каква необикновено черна коса имате, Джудит – отбеляза Ира фон Щумпф. – Да не би да сте циганка?

- Не, засмя се певицата – но съм наполовина арменка. – И допълни: – А вие със сестра ви сте толкова руси, че никой не би ви взел за нещо друго, освен германки.

- Това е национално проклятие – въздъхна Хана, по-малката наследница на богатата фамилия. – Аз съм белезникава и бледа като привидение, Ларс - годеникът ми, също,  и съм сигурна, че ще ни се родят само руси бебета – тя сбърчи комично нос и стисна ръката на младия мъж, който седеше до нея и действително оправдаваше определението „белезникав“.

От другата страна на масата баща им се провикна:

- Не ме интересува дали внуците ми ще бъдат тъмни или светли, стига да са дебели. Обичам дебели бебета! – с което предизвика нова вълна от смях.

- О, не се смей, Хана, извиси се отново гласът на стария Гюнтер фон Щумпф. – Ти беше сладка дебеланка с гривнички на ръцете, а Ира просто полудяваше при вида на понички с ягодово сладко – наистина не можеше да им устои. А сега – вижте се само. Слаби като вейки и с болнав вид,  не е за вярване, че мъжете ви обръщат внимание.

- О! Но те харесват точно такива жени, татко! – извика Ира, пламнала, и стрелна с поглед третия мъж на масата – строен мургав американец, чието първо име бе Ерик, а презимето – „Много пари“. Но Ерик беше взрян в хубавата певица, която отпиваше от чашата си и се усмихваше на себе си.

- Разкажете ни за Армения, Джудит – помоли той. – Живяла ли сте там?

- Не, и честно казано не знам нищо за историята й. Родена съм тук. Баща ми е емигрант от Ереван, но никога не съм се интересувала кога и защо е напуснал страната. Нещо, свързано с политиката. Съвсем безинтересно.

- Но как – не сте се интересувала от историята на рода си? – обади се отново старият Гюнтер. – Аз знам всичко за своя. Пра-пра-дядо ми е бил граф, естествено, и ужасно се дразнел от фамилното име – щумпф значи „дънер“ на немски, знаете – но какво да се прави, то се предавало от поколение на поколение заедно с тилата. След това се родили твърде много момичета, те пък се омъжили за най-обикновени търговци и и графската коронка била наследена от някакъв братовчед. Така че ние не сме точно аристократи, но и металургичният бизнес си е едно малко имане, ха-ха.

- Но ти си имаш замък, татко! – възкликна Хана. – И то на брега на Рейн. А също и този ресторант, и няколко други. Днес всеки свързва фамилията с нас!

- Е, - поизпъчи гърди бизнесменът - това е и причината, да организираме сватбата ти тук, миличка. Знам, че не това си представяше, но „Роял“ винаги има нужда от още реклама. Местенцето е луксозно, а и храната си я бива. Погледни сестра ти – идва тук всяка вечер!

- Харесва ми да съм около теб, татенце. А и тук е хубаво, като в Рая! – заяви Ира.

Тя се усмихна топло на симпатичния сервитьор, който в това време бе приближил и дискретно пълнеше чашите с шампанско, и му каза:

-         За мен – райска амброзия, моля!

Всички отново се засмяха. Джудит изчака да вдигнат тост, който бе посветен на бъдещите младоженци Ларс и Хана, след което обяви, гледайки към всички и най-вече към Ерик:

-         Време е за още музика. Имате ли някакви специални желания?

-         Да! – извика Ира, чието настроение все още бе приповдигнато. – „Мъжът, който открадна сърцето ми“.

-         В такъв случай смятам, че трябва да ви поканя на танц – обяви Ерик сред всеобщото оживление.

-         Но преди това изпейте една старинна германска песен, настроен съм патриотично! – подвикна Гюнтер. Няма значение коя, вие ги изпълнявате съвършено, сякаш сте родена в Шварцвалд, момичето ми! – и той пресече протестите на дъщерите си  (“О, татенце, не, не!“), повеждайки певицата към красиво аранжирания подиум.

Старинните германски песни не изискваха музикален съпровод, тъй че пианистът Алек, подчинявайки се на даден жест на Джудит, остана на масата си, където чу следния диалог между сестритe:

-         Внимавай, Ира – Ерик май си пада по арменката.

-         Може би. Но ще се ожени за мен.

-         Но няма ли да ревнуваш? Ако сте женени, а той се среща с нея? Никога не бих простила такова нещо на Ларс.

-         Да ревнувам? Не, не и в този случай. Ние с Джудит сме влюбени в един и същи мъж. Но аз съм богата и хубава, а тя е само хубава. Следователно ще спечеля аз.

3.

Алек свиреше съпровода на „Мъжът, който открадна сърцето ми“ и гледаше как танцуват Ира и Ерик. О, да, помисли си той, тя ще спечели. Тя ще бъде победителят, тя ще бъде завоевателят. Тежко гримираните й очи блестяха, устните й припяваха смешните думички на песента:

Мъжът, който открадна сърцето ми…

О, той няма брада,

О, той няма пукната пара,

О, той носи жълти обувки,

О, той пести от целувки,

О, той е роден за султан,

Но е само морски капитан.

И двамата с Ерик се смееха - две разглезени същества, млади, красиви, и по свой начин, реши Алек -  безмилостни.

Целият им живот можеше да се побере в две думи – “имам“ и “искам“.

2

Имаше вечери в „Роял“, в които нищо не вървеше както трябва. Ресторантът отново бе пълен, Джудит отново бе на масата с фамилия фон Щумпф, но всички, с изключение на стария Гюнтер, сякаш бяха на маскен бал, в който криеха и лицата, и сърцата си зад кадифено домино. Това прецени Алек, който имаше късмета – добър или лош, отново да се озове край сцената на събитията.

-         Не искам сватбата ми да е тук! Татко, моля те, нека да е другаде! – хленчеше Хана, която обикновено изглеждаше като доволна от живота порцеланова кукла. Сега край очите й се бяха появили кръгове, а устните й изглеждаха като тънка линия, почти безкръвни.

-         Но миличка, вече обсъдихме този въпрос. Пресата...

-         Не ме интересува пресата. Писна ми от „Роял“, писна ми. Това място е като омагьосано. И Ларс... Сега иска да идваме непрекъснато, всяка вечер. Вече не е същият. Всичките тези песни. Никога не се е интересувал от пеене или други жени. Други... тя впери предизвикателен поглед в Джудит – никаквици! Не издържам. Не издържам. Искам да умра! – и Хана скочи от масата и изтича навън, към изхода. След нея се втурнаха набеденият годеник и Гюнтер, който изглеждаше сепнат и неочаквано сериозен.

На масата останаха Джудит, Ира и Ерик. Той се позасмя пресилено, с цел да свали напрежението:

-         Е, оказахте се наистина магьосница, Джудит. Знаех го от секундата, в която ви видях. Направила сте грешка, че не сте разпитвали за арменското си потекло. Обзалагам се, че някоя от бабите ви е била вещица с дълга черна коса и пламтящи очи. Като вашите.

-         Млъкнете, Ерик. – пресече го студено Ира. – Целта на нашата Джудит никога не е била достопочтения годеник на сестра ми. Нали? – светлите ириси се впиха в тъмните.

-         Не ви разбирам, Ира – тонът на Джудит бе студен.

-         О, сигурна съм, че ме разбирате до болка. Вие... искате да ме нараните, да ме ограбите.

-         Не мога – пресече я Джудит – да ви взема нещо, което никога не ви е принадлежало.  

-         Дами! – обади се сконфузеният Ерик. – Дами, моля ви. Нищо не се е случило. Нека просто се успокоим и пийнем по нещо. Ето, сега ще повикам сервитьора! – и той щракна с пръсти.

-         Да, повикайте сервитьора – повикайте го, моля - изрече Ира натъртено.

Пребледнелият млад мъж веднага се отзова, за да приеме поръчката.

-         За Джудит бяло вино – започна Ерик,  - а за Ира...

-         За мен – отрова! - прекъсна го германката.

-         Стига, Ира, не се дръжте като дете – събеседникът й се пресегна и хвана ръката й. – Успокойте се и ми позволете да ви изпратя до вкъщи. Нали ви харесва да се возите в ролса ми? Казвате, че е кадифена разходка.

Той й говореше като на дете, милваше ръката й, докато треперенето на устните й спря. Постепенно Ира отговори на настиска на пръстите му, усмихна му се:

-         Да, моля ви, закарайте ме до вкъщи, Ерик. Само на вас имам доверие. Вие сте чудесен.

-         Вие сте чудесна, Ира. Най-сладка, най-красива на света.

3

-         Аз убих Джудит, каза младоженката.

Алек спря да свири, потресен, втренчи се в нея, прочете дълбокото отчаяние, пропастта в очите й. За един миг ритъмът на пианото се изгуби - почти по навик, той спусна ръце над клавишите и отново засвири, като не откъсваше очи от жената. Тя сама бе дошла при пианото, бе поръчала музиката, бе останала вцепенена, докато мелодията започне и увлече гостите в танц. Ръката й, с блестящата златна халка, почиваше на капака на инструмента, мъртвешки бяла. И лицето й бе бяло, а той винаги го бе оприличавал на дрезденски порцелан с изрисувани рози и лилии. Тя цялата бе бяла - като привидение, като безплътен призрак, който ще се разтвори във въздуха, ще се стопи до пълна забрава.  

-         Не спирайте. Свирете, моля ви – булката говореше тихо, задъхано. - Искам да ви разкажа. Не знам защо. О, да, знам. Защото и вие сте арменец, нали. Но разбира се, познах ви по носа, и по косата, и по акцента, и по това как се държахте с нея, като със сестра. Изчела съм всичко за Армения. И тъй... – тя прокара ръка през челото си – аз я убих. Проследих я. Тя се прибираше с метрото. Настигнах я на стълбите и я блъснах, и тя падаше, и падаше... Не исках да си счупи врата, не исках, кълна се. Но... – младоженката се усмихна почти трогателно и в този момент заприлича на коте – на малко, капризно и хищно коте - но... ние обичахме един и същи мъж.

И изведнъж Алек разбра. Цялата истина блесна, когато отделните фрагменти се съединиха като парченца от най-фина мозайка:

„Мъжът, който открадна сърцето ми“

За мен – райска амброзия, моля

Погледни сестра ти – идва тук всяка вечер

Аз съм богата и хубава, а тя е само хубава

О, той няма брада, о, той няма пукната пара

За мен отрова, моля

За мен отрова

Моля

-         Сервитьорът? – промълви той.

-         Не знаете дори името му, нали? Ян. Казва се Ян. Хубаво име, нали? Като от приказка. Представяш си... не знам, представяш си поля и реки, небе и простор, о, и мед, и вино. Всичко, което можеше да ми даде той. Но го даде на нея, на Джудит.

-         Мислех, че харесвате Ерик.

-         Да, всички мислеха, че двете с нея преследваме богатия мъж. Но иронията е, че преследвахме бедния мъж.

-         И все пак се омъжвате за Ерик.

-         Все едно е кой, щом не е Ян. Той си отиде... Понякога си мисля, че знаеше... А Ерик има пари. Така че... печеля, нали? – каза Ира фон Щумпф.