На перона

Не обичам гарите, спящи в забрава по отминалите пътници, ръждиво скърцащите коловози и сдъвканите облекла на блуждаещите мисли .

Думи, думи… изплюх моите и реших и аз да попътувам .

Пред очите ми се стрелкат тъжни , самотни стълбове с прашни спомени от мимолетните допири до нечии мигове, изпуснати случайно през отворените прозорци.

Коловозите са мъдри и влаковете са мъдри , само че не могат да говорят.

Опитвам се да ги усетя , отварям прозореца , изплювам поредните сдъвкани мисли , но стълбовете бързо отминават , недоволни от това , че съм разблудкал праха събиран с години…

Наближаваме някаква гара , познат пейзаж – отново до болка изгубени съдби се изсипват на перона и още толкова поемат на някъде.

Затварям очи за да предпазя паметта си от спомена за необратимото - пътищата отнемат толкова много...

Бях последен курс в гимназията, в училище се справях добре, даже отлично. Животът ми не беше особенно интересен, но и скучен не беше. След часовете ходехме до язовира за риба или да поплуваме , вечер помагах на баща ми с животните…е, намираха се и някои момичета от време на време , но нищо запомнящо се.

- Добре си ти -казваше баща ми- ама си опичай акъла, човек да станеш!

Щях да стана , първо казарма после висше, може би за ветиринар…

Тя се появи ненадейно.

Една сутрин закъснях за училище , винаги така ставаше когато започваше беритбата на тютюна. Ставах рано, беряхме, а после нижехме направо на нивата …

Тихичко си седнах на мястото и тогава я забелязах – беше отметнала глава настрани и се взираше през прозореца, като че ли беше вън , във вихъра на настъпващото лято. Проследих погледа й и „излязох” с нея . Имаше нещо неуловимо и недостижимо, тъкмо се чудех какво е и звънецът прекъсна мислите ми .

После нещата поеха сами . Запознахме се, чух едно открито „Ели” , съпроводено с енергично ръкостискане . Очите й сякаш отново гледаха през мен и в мен , и в нищото . Щях да помня тези очи дълго и дълго след това щях да кръстосвам улиците с надежда да я зърна случайно.

Оказа се , че баща й е военен и е командирован за няколко месеца в Доспат. Тези няколко месеца щяха да променят живота ми , но аз още не го знаех.

Чудех се как да я впечатля , тя не приличаше на момичетата , които бях срещал до сега . Идваше навсякъде с нас , плуваше като момче , играеше баскетбол като момче , даже умееше да лови риба , а свиреше и на пиано…

И аз се научих да свиря заради нея . След училище взимах ключ от портиера за кабинета по музика и с налучкване се опитвах да възпроизведа това, което пеехме в час. Получаваше се нещо, може и да съм бил по-музикален отколкото съм си мислил .

Не след дълго и съучениците ми се увериха в това .

Трябваше да правим концерт по случай завършването ни , песните ги заучавахме с помощта на един доста остарял вече касетофон . Тъкмо бяхме на средата на репетицията , когато се показа искра - касетофонът млъкна, а с него и ние. „ Това е моят момент”-рекох си и седнах на пианото, криво -ляво подкарах песента , а после и другата и следващата . Импровизираният ми концерт завърши с бурни аплодисменти и весели закачки от приятелите ми , но аз не виждах нищо друго, освен очите й – този път гледаше само мен. За първи път улавях погледа й …

Тя ме научи да чувствам света около мен , да улавям най – тихите шумове в гората , научи ме да уважавам „желанията на вятъра” – така казваше когато вятърът разбъркваше косите й и аз се опитвах да ги махна от лицето й за да я целувам отново и отново…

Онова лято беше безумно топло . Щяхме да ходим на язовира да плуваме и да разхлаждаме . Ваканцията отдавна беше започнала и ние усилено се възползвахме от всеки момент да бъдем заедно . В разговорите ни все по - често се прокрадваше идеята да продължим и след това…аз щях да уча в София , тя също , можехме да живеем заедно…

Обадих й се , че не мога да отида с нея днес , защото трябваше да помагам на баща ми в двора .

-Няма проблеми и без това нашите също мислеха да излизат , ще вземем и брат ми.А ти събирай сили за довечера , че съм ти подготвила изненада...

Разделихме се с много , много дълга целувка …

Новината за смъртта й долетя мигновенно , не можах да се справя с нахлуващите в съзнанието ми картини от последните й мигове , сигурно някой ми беше скроил глупава шега . Щях да отида до тях и да се посмеем заедно на нея , пък и вече беше време да се срещнем на центъра . Но шегата добиваше непосилни размери , докато стигна до тях срещах притеснени и объркани погледи , които подемаха умопомрачените и усилващите се с всеки изминат метър чувства и ги запращаха на дъното на язовира , при нея и при малкото й братче…

Не знам кога точно осъзнах истината , дали когато въпреки увещанията се домогнах до ковчега за да зърна за последен път обезобразеното тяло или през дългите часове , в които съм седял като обезумял на стената на язовира…

Или може би вятърът довя писъкът на брат й , впуснал се във водата след шарената си топка … само че турбините са били пуснати , а тя беше много добър плувец …

После не помня . Казват , че съм полудял и това не го помня , също така казват , че от тогава не чувствам нищо и че не говоря , а може и да са прави . Понякога усещам косите й върху лицето си , даже си мисля , че много неща усещам и чувствам ,но толкова много боли…

От тогава пътувам... 
Слизам от влака и се изсипвам с тълпата , изпитвам странното чувство за съпричастност – като да слееш мръсният водоотводен канал с този на останалите в блока . Моите спътници бързат , някъде там ги очакват , а аз изпращам отминаващия влак с тъга.

20.04.2006

Пловдив