- Дай да ти видя ръката.
- Няма какво да ù гледаш, всичко е зараснало.
- Добре де, аз искам само да погледна.
Стрелеца се надвесва над мен, хваща ръката ми и започва да я оглежда малко под китката, там, където е белегът. Странно нещо са възприятията. Стрелеца е сигурно по-нисък от мен, приближава четиридесетте и му личи, и има не дотам хармонични черти, колкото Водолея, който е на трийсет, а изглежда по-млад и е метър и деветдесет. И все пак когато Стрелецът се надвеси над мен, ми се струва най-безумно красивия мъж, който някога съм виждал. С всяко приближаване на неговото тяло към моето имам чувството, че дъхът ми ще спре изцяло, че ще ми се завие свят, въздухът ще свърши и няма да мога да произнеса и дума. А очите му… Божичко, очите му са толкова вълшебно, красиво, кристално зелени, малко по-тъмен оттенък очертава края на ирисите и когато гледам в тях, се хипнотизирам. Нищо, че Водолея има тъмносини очи, мисля, този цвят очи, който се среща най-рядко. Всъщност и Водолея спираше дъха ми само с появата си навремето. И сега го спира често. Защото се сковавам от страх, когато го видя понякога.
- Наистина изглежда все едно не е срязано нарочно.
- Не е срязано нарочно! – не знам колко пъти съм повтарял това изречение, откакто парче от една строшена чиния се вряза в ръката ми.
Стрелеца бавно прокарва пръсти по белега, а в моя корем нещо се свива и разтреперва, минават някакви тръпки по мен. Винаги са минавали. Дори само когато сме си говорели в интернет, особено ако стане въпрос за секс. И не задължително за секс с мен. Просто само като си го представям как ритмично влиза и излиза в някой и ме обливат някакви вълни.
- Това ли е ръката, която ти счупи?
- Не ми е чупил ръка.
- Мислиш ли, че за хората звучи по-различно това дали я е счупил, или я е пукнал?
- Хората не знаят.
- Хората знаят много повече, отколкото си мислиш, Ивайло, но аз не понасям и не искам да го знам, не мога да ти простя как живееш с човек, заради който може да ти гипсират ръката.
Очите му ме гледат. Господи, колко много го обичам! Затова, че ме включи в неговия сложен свят, затова, че се притеснява за мен и че когато живеехме на онзи горещ испански остров, щеше да долети дотам, защото му плачех по телефона, затова колко е бесен на Водолея за всичко, което някога ми е правил и същевременно продължи да ми бъде близък, когато останах в тази убийствена връзка, а той настояваше да си тръгна. Затова, че продължава да иска да ме измъкне от това блато, в което сам се натискам и всеки път, във всеки наш виртуален разговор, той не губи ентусиазъм да ме подтиква към това да си тръгна и да ми подава ръка, която аз все отбутвам.
- Разкажи ми за Него.
- Откъде знаеш за Него?
- Аз знам всичко за теб, Ивайло, ние сме завинаги свързани, не знаеш ли?
Не знае всичко за мен. Не мога да му кажа за Него. Дори и мисълта, че и Той е зодия стрелец ме убива. Не мога да разбера как Стрелеца и Той могат да имат еднакви заложби от звездите, когато единият е човекът, с когото винаги съм се чувствал сигурно, макар и никога да не е бил физически близо до мен, а другият е човекът, който физически е бил толкова надълбоко в мен и там така е рушал, раздирал, премачквал…
Разбрах, че обичам Стрелеца още в началото. Който казва, че не е възможна химия през компютъра, не е бил благословен да усети това, което имам аз със Стрелеца. Но той рядко беше необвързан, а скоро, след като се „запознах” с него, започнах връзката си с Водолея. И въпреки това, колко хиляди пъти съм си представял, че се случва нещо между нас… Затова и не му казах за Него. Достатъчно ми е, че знае как протичат нещата между мен и Водолея и това вероятно ме прави едно дребно човече в очите му. И колкото и да съм дребен, продължавам почти физически да усещам любовта му. Не мога да рискувам да се смаля още повече и да му разкажа за Него. А той знае. Винаги ме е питал какво е това, което не му казвам. Знае. Просто не знае как точно се именува това, което ме откъсва от нормалното светоусещане.
Веднъж беше сам, без гадже. С месеци чатехме и си подхвърляхме как ще отида в неговия град, какво ще правим, какво ще си говорим. Събирах малко по-малко късчета смелост да му кажа, че ще отида наистина. Всяка вечер, когато си казвахме „лека нощ”, си обещавах, че на другия ден ще му кажа, че отивам при него, започвах всяко „здравей” с вълнението, че този път ще стана негов и все не можех, все се плашех, не знаех като му кажа всичко какво ще се промени, не знаех колко надълбоко се е впил Водолея в мен и ще мога ли без него… Не знаех. И надеждата, че някога ще разбера, се изпари, когато той една вечер ми каза, че новото му гадже се нанася да живее при него. Не ми казал, че има такова, за да не го приема лошо. Каквато ревност изпитах тогава, не съм изпитвал никога друг път. А след месеци заобичах това му гадже. Както съм заобичал и всички останали, които лежаха в ръцете му вместо мен. И не за друго, а защото той ги обичаше, не мога да не обичам това, което обича Стрелеца.
- Ивайло, спиш ли? – Водолея спря колата и аз излязох от унеса си.
- Не спя.
- Аз ще взема тежките чанти, ти качвай по-леките.
От няколко месеца се бяхме прибрали в България. От няколко месеца аз престоявах често по болници, заради физическо състояние, което почти не се подобряваше според една от лекарките, защото не вижда грам желание у мен да живна и да се преборя. От няколко месеца живеех у баба си и мислех дали това не е последният ми шанс да изтръгна Водолея от себе си. Последният шанс да видя истинския Стрелец и да усетя онова спиране на дъха от неговата реално доближена плът, не от това, което си представям, возейки се в колата на Водолея.
Няма капка смелост останала в мен. Изгубен съм в илюзии, които далеч не са толкова невъзможни. Но аз преливам от страх да поема риск и да реша нещо в живота си сам. И сега разтоварваме моя багаж и го пренасяме в квартирата на Водолея.
© Иво Все права защищены