За първи път видях дядо Тодор когато бях на 12 години, но понеже едно време съзрявахме бавно, а и нямаше закъде да бързаме та се бях покатерил на желязната ограда, която отделяше нашият двор от улицата, и зяпах като маймуна от клетка. Сигурно на нещо такова съм му приличал на човека когато ме приближи и попита за маминка.
Притичах и я извиках. Общо взето тогава като ходехме тичахме, ако въобще ме разбирате какво искам да кажа. 
Тя, маминка го покани в нашите заветни две стаи. Каквото си говореха- говореха си. И после всичко стана ясно.
Маминка живееше с нас отдавна. Поне аз откакто се помня- от тогава. 
Имал съм дядо. Казвал се Васил. Взели му кръчмата навремето и той починал. Това знам за него, както и съм виждал една  негова малка, прокъсана черно-бяла снимка в найлоновата торбичка при старите снимки. 
Маминка останала сама, а селото го буторясали защото щели да строят язовир на негово място. И го построили. И къде, къде - татко взел маминка у дома и тя си беше с нас.
Селото го изместили, хората тръгнали, и всеки взел от там каквото може. От керемидите и старите греди на покрива, до добитъка и карамфилчетата от градината. 
А татко взел костите на баща си. Разровил гроба, събрал ги в един чувал и ги донесъл в града за ново погребение. Някои хора и на оня свят нямат покой.
В тая найлонова торбичка съм виждал и снимки от сватбата на майко и татко - пак там в това селце покрай Луда Камчия. Малка сватба с две снимки. Не беше пишна и тържествена, и няма как да е била защото няколко месеца преди това на майка сестра и се удавя в реката. За това сигурно и викат "луда" Камчия.
И на нея само снимката съм виждал.
Но ако ще говоря за дядо Тодор нека поне го опиша.
Представете си стар гвардеец. Висок, снажен, от тия дето не се дават на старостта. Естествено, че никога не е бил гвардеец, цял живот е бил земеделец, но оставяше такова впечатление. Бяла коса подстригана на трети номер, винаги гладко избръснат, никога неугледен. Това беше дядо Тодор, такъв го видях аз тогава, и такъв още си го спомням. 
Жена му беше починала отдавна. На двамата му сина отдавна им беше побеляла косата.
Сега, имаше ли тогава бастун и очила - не помня, но после имаше.
Говореше умно и всички млади ги смяташе за деца. На баща ми викаше "сине", защото за такъв го имаше. На майка ми - дъще.
На децата  - ела тука, чоджум, което май пак сине ще рече. 
Но както и да е, остави това защото по-късно разбрах че това между него и маминка си е била стара история и стара рана. 
Знаели се те отдавна, от времето когато маминка е била още мома. 
И ходил да я иска той тогава, но баща и  - дядо Неделчо, на който е кръстен и баща ми така и не я дал. 
Не знам колко на брой сестри имаше маминка, доста лели имах, че съм му изпуснал края, но всичките се били задомили вече, а тя - първата все още не. 
Не я давал дядо Неделчо и това е. Искал я наблизо и толкова. И какво можела да прави маминка - рев и туй то.
По едно време кандисал - дядо ми Васил му се видял добра партия, нали бил от кръчмарски род и я дал. Така се взимали и така се давали на времето.
А сега виж ги ти старите, пак се намериха. 
Как се бяха намерили, как е чул и разбрал дядо Тодор, по какви незнайни пътища информацията беше стигнала до него във време без мобилни и интернет, винаги ме е човъркал тоя въпрос, но е факт че се намериха. 
Един ден той дойде официално и пак я поиска, тоя път не от баща и, а от сина и, и отидоха заедно да си гледат старините в едно село покрай една друга река - Провадийска.
-Дали не е голям срам това, а? Как мислиш?
-Сега ще има да ни одумват...
Ей такива приказки се чуваха от спалнята на майка и на татко докато ние заспивахме, те си шушукаха и я къдреха, а маминка в една външна пристроена специално за нея стаичка си стягаше багажа.
-Не става въпрос за любов, сине. Това беше казал дядо Тодор като дойде да я иска. 
-Каква ти любов на тая възраст, но да имаш човек до себе си. Само не се живее. Живее се то, ама трудно.
По-късно чух и едни други думи от него и тогава навързах нещата.
Едно време си мислехме, говореше той, че като цял живот ни е трудно, какво ли не беше, какво ли нямаше, поне накрая да е лесно. Сваляше и забърсваше очилата. Очите му влажни, мъдри.
А то накрая било най-трудното, сине.
Най-трудното е на края, от мене да го помниш.
Какъв е тоя живот и какво е това нещо, мислех си тогава, че награда никаква ли нямаше човек?
Катериш го тоя живот като хълм, катериш го като Голгота. 
Спъваш се, падаш, смеят ти се, но ставаш и продължаваш. Катериш и мислиш, че ще стигнеш гладкото и ще отдъхнеш , ама не. Той все по-стръмен и по-стръмен става, сякаш без край, и изведнъж виждаш че си остарял и всичко дето си го имал си го изхарчил и вече го няма.
Хълма все си е същия, а кръстът дето го носиш - от ден на ден все по-тежък става. 
И как така? Наистина ли човек няма никаква награда?

Маминка и дядо Тодор си изживяха старините добре, и си помагаха. Хубаво беше по тоя път да не си сам.
Маминка се прибра в къщи след доста години за да почине.
Беше една мартенска виелица от която тръпки те побиваха, градът беше скован от студ и сняг, и три дена колите не можеха да излязат по улиците. 
Беше страшно време.

Казахме на дядо Тодор когато всичко беше свършило.
Защо, говореше той объркано и ръката му трепереше върху бастуна, та аз нищо не разбрах..
Не знаех даже, че е болна...
А очите му - само те казваха всичко.
Тогава забелязах, че в стаите на всички стари хора има една особена тишина, една благост, едно приемане, нещо като смелостта да приемеш неизбежното и да се помириш със света. Нещо като саможертва.

Не мога точно да го опиша, но беше много тихо и само часовника на стената бавно протракваше.
След няколко години си замина и той. И дори тогава все още приличаше на гвардеец.