Невидима, дори за мен самата, нишка…

Разпиляла несетивно тяло през времето и пространството. Дошла от никъде, което, може би, е нечие някъде. Зареяна в нищото, което, може би е нечие нещо…

Като паяжина тънка и крехка като наранен кристал, който се опитва още миг да възпре разпада на структурата си и своята гибел…

Нишка, красива и нетрайна – като сапунен мехур, който пречупва слънчевите лъчи във водопад от умиращи дъги – калейдоскоп от цветове…

Нишка, деликатна и чувствителна като мимоза, която се свива срамежливо при порива за пръв дискретен допир…

Нишка, с разтуптяно от ужас, очакване и очарование сърце, в която са вплетени в болезнена обреченост страдание и нещо…повече от любов…

Крехка и уязвима…

Толкова незабележима, че понякога се чудиш дали не е плод на изконен копнеж, неясна фантазия или полузабравен ужасяващо прекрасен сън… Като пустинен мираж… Илюзия…

Но ако се опиташ да не я забележиш – ще се впие в зениците ти и ще зачене бездна до най-потайните кътчета на болното ти съзнание – за да пропаднеш в нея и да се въздигнеш…

Ако се опиташ да я разкъсаш, ще усетиш силата и, ще залепнеш за нея, докато паднеш - бездиханна и обезкървена – в краката и… С прекършени криле, изкъртени зъби, пречупен гръбнак и сърце на парчета топла плът… Но жива и тръпнеща…

Ако се опиташ да я върнеш обратно в някой друг свят, ще се превърне в магнит и ще те притегли след себе си. Ще те запрати в лабиринт от лудост и огледала, в които ще виждаш само собствения си изкривен образ и нечий друг, който също може да е твой…

Ако се опиташ да я разрушиш завинаги, ще мобилизира срещу теб всичките си съпротивителни сили, цялата си воля за живот и многобройните кървящи рани, в името на които и благодарение на тях, е оцеляла. Дори с риск да убие онези, от и заради които съществува…

Ако се опиташ да и зададеш въпроси, да я вкараш в рамките на общоземния ни мироглед, на всичко онова, в което си вярвала до осъзнаването ù, ще ти се изсмее. На твоя нелеп човешки опит да разбереш неразбираемото и познаеш непознаваемото…

А ако си се държала добре и смирено, може би, ще ти обясни като на малко дете, че твоето временно тленно обитание, дрешката, която е облякла твоята душа за този цикъл, е миг, просто миг, изпълнен с  разкъсано грубо и  непохватно на две едно специално бивше цяло. Непоравно, отдавна и занапред. Само миг, от пулса на нещо огромно, непонятно и плашещо, тръпнещо и прекрасно, което не можеш да обозреш от точката на земното си съществувание. И е безсмислено да опитваш. Защото то може да е ТЕБ или ВИЕ, но е повече от това, може да е болка или любов, но е повече от всичко, което можеш да си представиш.

И, ако се опиташ да избягаш от този прастар ритъм, ще се натъкнеш на неща – абсурдни, парадоксални, които земният ти аналитичен ум няма да понесе.

Не и тук.

Нишка…

Крехка и жилава, като живота…

Неизбежна, като смъртта…

Тъжна, като старостта…

Ужасяваща, като кошмар…

Чиста, като младенец…

Порочна и сладка, като греха…

Прекрасна, като младостта…

Нишка…

Истинска или не - щом си в мен, значи те има.

Сетивна или не - щом те чувствам, значи си жива.

Болка или любов – щом не мога без теб, значи си ми нужна.

Временна или вечна – щом се вряза в мига, значи можеш да обхванеш и безвремието.

Ирония на провидението, благоволение, отмъщение, благослов…?Присъда… Дар… Лудост… Болест…

Нишка…

Има те!

Какво убийствено високомерие  - да те разбера, да се опитвам да те разкъсам на хиляди парченца и да заситя с тях глад от началото на времето!

Живей!

И, когато нищо, освен мен самата, не те свързва с мен самата и този свят, прекрачи границата.

Живей там и ме чакай.

Пази ми нещото, което си хванала за мен.

Онзи жив, когото да обичам…

А после ще се обвием в теб…

И ще се родим…

Като един човек…

Нишка…