Отдавна в чантата ù този атрибут го няма. За какво ù е?

  Има едно голямо огледало в коридора, където набързо слага малко крем, червило и леко подвива миглите си, а как изглежда, дори не се сеща да погледне. Страхува се, да се взре в очите си, защото знае какво ще види.

Понеже всички дрехи, дори и тези които отдавна бе отписала от гардероба си, защото бяха най-малките дамски номера и висяха като на чучело, тя се суетеше и търсеше нещо, което да ù стои добре. Дънки, панталони просто не можеше да облече, защото дори пристегнати с колан и с ниска талия, ù стояха ужасно. Полите увисваха и още повече подчертаваха тънките крака. Сети се за роклите, имаше една, която беше под коляното и не носеше с години, защото предпочиташе полички, сукманчета, които носеше с клин или чорапки с дантелки. Намери я, изглади я и я облече.

Чувстваше се добре в нея. Правеше я стройна, издължена и не подчертаваше слаботата ù, а времето, когато искаше поне два килограма да свали, остана някаде далече, много далече във времето.

 Обу високите си ботуши с тънък ток и излезе в коридора. Пред нея стоеше една стройна жена, изглеждаща добре, дори много добре. Новата прическа ù придаваше младежки вид, лекият грим я правеше витална и нежна,  но  когато се взря в очите си, се уплаши, и не от сенките около тях и бръчиците, а от изражението им. В очите ù нямаше и искричка светлина, не излъчваха онзи блясък, който беше свикнала да вижда преди. В дълбочината на погледа си улови нишката на болката и самотата. Можеше да прочете многото безсънни нощи, да се взре в извора на сълзите, които беше изплакала. Немееща стоеше пред огледалото, взряна в собствения си поглед. 

 Колко време е стояла така не помни, но изведнъж посегна и с юмрук нанесе няколко удара. Огледалото се строши и от шума тя се стресна и погледна кървящата си ръка. Притича до хладилника, проми раната с риванол, сложи прахче за рани и няколко лепенки. Не чувстваше болка, поне не тази физическата от порязаната ръка.

 После с метла и лопата обра стъкълцата, мина с прахосмукачка, избърса пода и седна на дивана и запали цигара.

Нямаше много време, просто искаше да се успокои. Нямаше време и да мисли, защото мислите щяха да я отведат при спомените, в недалечното, но вече миналото, което тя искаше да забрави.

 Сълзи напираха в очите ù, но тя ги подтисна, защо да си разваля грима, пък и нали вече няма и огледало. Изгаси фаса в пепелника, пръсна малко парфюм, облече коженото си манто и излезе. Бързаше, защото вече беше закъсняла за срещата. Среща с мъж. 

Влезе в уютното и малко дневно барче и го съзря. Той скочи като я видя и усмивката му, топла като слънце, я обля. Подаде ù букет, а тя дори не успя да благодари, нито погледна цветята. Гледаше засмените му очи и внезапно в тях видя себе си. Видя как очите ù блестяха, и от  искричките

се завърташе цветен кръг. Усмихна се и усмивката ù беше истинска.

Във вълшебно огледало ли се оглеждаше или това беше сън. Не, не беше сън, защото в скута ù лежаха рози, тези, които много обичаше. 

 Тогава се сети, че не му беше благодарила и му благодари, а той грабна ръката ù и смутен я попита какво ù има, как се е наранила.

 Тя само се усмихна и му каза, че е добре. Просто една много тъжна жена от огледалото вкъщи е причината за закъснението ù.

Той целуна ръката ù и ù каза да забрави за нея, а тя му каза, че е намерила вълшебното огледало и не откъсваше очи от очите му.