Октомври
Беше октомври. По улиците нямаше жива душа. Само няколко самотни врабчета подскачаха омърлушено и търсеха подслон. Едно момиче бавно се изправи, побутна тежката дъбова врата на малкото квартално кафене и усети върху кожата си първите капки на хладния есенен дъжд.
„Когато се срещнахме, нямаше нито едно облаче” – помисли си тя и тъжно се усмихна. Вървеше напосоки, не гледаше къде стъпва. Един забързан автомобил неочаквано изсвистя покрай нея и гумите му хвърлиха пръски наоколо. Тя не забеляза. Вървеше все напред, а сълзите се стичаха по лицето ù и попиваха в измръзналите устни.
„Тук ме целуна за първи път” – чернокосото момиче докосна една розова пъпка с върха на пръстите си. Цветето потръпна и от него се отрониха няколко кристалночисти капки дъждовна вода. Очите ù се напълниха със сълзи от спомена за нежните, почти въздушни целувки. За ръцете му. За розата, която се наведе да откъсне и за…
- По дяволите! – по млечнобялата кожа ярко се открои алена вадичка кръв. Бе притиснала твърде силно крехкото стъбло на растението. Младата жена изохка, попи сълзите си с измачканата книжна салфетка, която намери в джоба на старичкото си сако, и продължи. От следващата пряка изскочи дебела болонка, вирнала весело опашка.
„Ще ти купя най-сладкото куче на света! Малко, дружелюбно и ужасно пухкаво. Така няма да имаш оправдание, че ти е студено нощем. Е, освен ако не ме искаш като добавка към кучето” – бе добавил усмихнат, а тя го замери с възглавница. Думите му още звучаха в главата ù, сякаш беше вчера.
След болонката вървеше прегърната млада двойка – чернокосо слабичко момиче и възвисок млад мъж. Поспряха се и пръстите му се заровиха в косата ù.
- Обичам те – промълви той и устните му докоснаха нейните.
- Аз – повече – с усмивка отвърна момичето. – Рекси, чакай! Рекси, НЕ! – от близката пряка едно яркочервено „Волво” се завъртя напречно по мокрия асфалт и се вряза в черно-белия тротоар, където само допреди минута подтичваше рошавата топка. – О, Господи, Рекси, не! – заплака момичето. Притесненият шофьор хлопна вратата на автомобила.
Мария не спираше да върви, но сега хълцаше неудържимо. Обърна назад глава, за да види младата двойка. Момчето бе стиснало здраво приятелката си, а раменете й се повдигаха от ридание.
„ Много съжалявам. Вече нищо не може да се направи. Гръдния кош е напълно смазан. Дори да опитаме, няма къде да присадим новите органи.” – реалността я блъсна като юмрук. Спомни си безизразната физиономия на завеждащ-отделението и тревожните очи на сестрата. Мария избухна в плач, а после… Помнеше само откъслечни мигове от погребението.
Младата жена отвори вратата на градското гробище, която изскърца зловещо. Тръгна по тясната зелена пътека, разделяща мястото на две части, и отправи поглед към малкия хълм насреща. Точно там искаше да отиде.
Отпървом крачеше бавно и несигурно, а после – все по-бързо, докато накрая стъпките ù се изгубиха в прясно окосената трева. Тя беше горе. Тънките ù пръсти загалиха нежно хладния мрамор, устните прошепнаха неясно: „Прости ми”. От гърдите ù се откъсна въздишка. Мария бръкна в джоба на сакото си за втори път, но не за да намери салфетка и да попие сълзите си. Извади три малки червени капсули. Червени като розите, които бе посяла около гроба му.
„Аз идвам, любими… Аз идвам.” Младата жена глътна и трите с разсеяна усмивка, а сетне се взря в небесата. Дъждът бе спрял. На небето нямаше нито едно облаче.
© Яна Все права защищены