О Т К Р О В Е Н И Е

 

                                                   Любовта не е само сърдечно чувство,

                                                                    тя е и... отговорност.

 

         Това е едно мое много лично и в същото време толкова дълбоко сантиментално преживяване, че все още не ми се иска да се чете от други хора. Не че ме е страх или чувствам някакво неудобство, а защото не изключвам между тях да  се намерят и такива, които неминуемо ще се вторачат не където трябва, ще започнат грешни интерпретации, коментари, изводи, и т.н.,  което ще  обезцени, принизи, дори омърси нещо наистина чисто и стойностно – нещо, което на никого не бих простил. Това е и причината да заключа коментари и оценки.

         Отговорът на логичния въпрос, защо тогава съм го публикувал е следният: защото си помислих, че с него бих могъл, макар и донякъде, да обясня, че не винаги любовта може да се приема единствено като връхлетяло ни необуздано и жизнено важно сърдечно чувство и че сме обречени да следваме безусловно и сляпо нейния зов, пренебрегвайки  големите отговорности, които не рядко се налага да поеме точно тази любов.

         Откровено казано, бях твърдо решен да го напиша в трето лице. В началото тръгна добре, дори много добре. Но това усещане започна бързо да се топи и още след първите няколко страници изчезна напълно. Беше заменено със странното  чувство, че съм почнал да изтривам себе си. Затова вместо себе си, изтрих написаното и минах в „първо” лице, независимо, че „то” по едни или други причини, в повечето случаи не се приема от читателите. Просто не посмях да го отстъпя на някакво безлично „трето” лице, а и  нямаше някакви особени причини да го правя.

 

Трябваше да пътувам до Франция. Имах работа в Париж, а след това и в Лимож.  Подавайки ми самолетния билет, незаменимата ми секретарка фрау Швайгер каза:

„Отлитате за Париж в четвъртък сутринта в 07:15. Останалите отсечки, както сам пожелахте, са „open”.

Тръгна да излиза от кабинета ми, но се спря, обърна се и попита:

„Мога ли да Ви предложа нещо?”

„Разбира се. Слушам.”, отговорих кратко, както обикновено и тя продължи:

„Днес е вторник. Защо да не се обадя в „Кюне унд Ангел”, Мюнхен и Ви уредя една среща за утре? И без това трябваше да говорите с тях още тази седмица. Ще си свършите работата, ще преспите в Мюнхен и рано сутринта на другия ден направо на летището. Синът ви вече е в България и няма защо излишно да се връщате до Регенсбург. За всеки случай си позволих да запазя една от последните свободни стаи в хотел “BayerischerHof”, но най-късно до половин час трябва да потвърдя, или откажа резервацията.”

 „Браво, сещаш се за всичко и то навреме. Благодаря ти, идеята е отлична.  Действай!”, завърших малко по български, но пък кратко и ясно по немски.

След десетина минути, фрау Швайгер докладва, че всичко е уредено.

 

Срещата при „Кюне унд „Нагел” премина много добре. Не само уредихме някои  спорни въпроси, но се договорихме и за изпълнението на проекта, който те вече бяха получили – превоз на оборудване за новостроящ се завод в Иран.

Както си му е реда, след приключване на срещата, отидохме да полеем новото споразумение в един от хубавите баварски ресторанти, каквито в Мюнхен дал бог. Освен това имаше допълнителен и то много приятен повод – на шефа на фирмата г-н Нил се бе родила дъщеричка. Настроението беше отлично и останахме в заведението до три и половина.

След обяда отидох в хотел „BayerischerHof”, един от най-известните хотели в Мюнхен, чиято история започва още през 1841 година. Обадих се в Регенсбург, взех набързо един душ и излязох да се поразходя из центъра, в който се намира и самия хотел.

Прибрах се надвечер, прегледах още веднъж въпросите за Франция и слязох в един от четирите ресторанти на хотела. Посрещналият ме келнер ме настани на една маса до прозореца и ми подаде менюто, което си беше цяла книга. Поръчах голяма водка със сельодка, като изрично назовах грамажа на водката – иначе като нищо можеше да ми донесе смешните 20 милилитра. Избора на основното ядене оставих за по-късно.

Скоро келнерът донесе поръчката. Отпих от водката, замезих от чудесната сельодка, запалих цигара и започнах да разглеждам посетителите в ресторанта, които този път бяха учудващо малко.

На съседната маса седеше някакъв зализан хубавец, облечен в скъпи маркови дрехи -  само вратовръзката му според мен струваше над двеста долара.

„Едно нафукано конте, разполагащо с много пари. Какво толкова съм се загледал в него?”, помислих си аз и се зачетох в дебелото меню.

Тъкмо посягах отново към чашата си, когато чух нервен женски глас да казва на френски:

„Аха, ето къде си бил! Трябваше да обиколя всички ресторанти на хотела, докато те намеря.”

Пред „хубавеца” стоеше елегантна млада жена. Беше с гръб към мен и виждах само чудесната дълга коса и стройното й тяло.

„Ако и обратната й страна е на нивото на тази, която виждам в момента, то няма да остане място за никакви забележки.”, пошегувах се наум, но реших да оставя за после тези фундаментални разсъждения. Отново се „съсредоточих” в менюто, но всъщност се заслушах в разговора на съседната маса, а макар и с периферното си зрение, можех да наблюдавам какво става – беше ми интересно  да проследя последствията от двете изречения, самото произнасяне на които предвещаваха истинска буря.

 „Но скъпа...”, започна контето, стана  и тръгна към нея, но тя нервно  го прекъсна:

„Да не си посмял да ме пипнеш! Може би ще кажеш, че си идвал и на летището, но понеже не си ме познал, си се върнал да ме чакаш в ресторанта?”

„Но скъпа...”, опита се отново да каже нещо той, но пак бе прекъснат:

„И стига с това „скъпа”! Дай ми веднага ключовете от колата!”

„Защо?”, попита мъжът силно разстроен.

„Защото ми трябват. Или искаш да ти припомня, че тази кола е моя?”, още по-нервно попита тя.

В това време при тях пристигна келнерът и попита младата дама дали ще желае нещо. Тя отговори, че още не е решила, изчака отдалечаването на келнера и продължи да сипе огън и жупел:

„Освен че си оглупял още преди да се родиш, но изглежда, че и прогресивно оглушаваш.”

Мъжът се подвоуми, но бръкна в джоба на елегантното си сако и й подаде ключове със жълт, навярно златен ключодържател. Тя обаче не ги пое от ръката му, а посочи да ги остави на масата. Когато „нареждането” бе изпълнено, взе ключовете, сложи ги в чантата си и едва тогава седна – за мое съжаление отново с гръб към мен.

„Няма ли да пийнеш нещо?”, попита той и също седна.

„Нищо няма да пия в твое присъствие, а на теб с удоволствие бих сипала отрова.”, в гласа й ясно личеше не само ярост, но и истинска ненавист.

„Охо, тук ще се разиграе страхотен театър, в който при това съм на първия ред! Край със скуката!”, развеселих се аз и започнах внимателно да следя продължението.

Вече по-тихо, но в никакъв случай по-любезно, младата дама продължи:

„Е, драги Пол, ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво стана със стоте хиляди долара, които така лекомислено помолих баща си да ти даде? Докъде стигна твоя страхотно печеливш бизнес? Слушам те.”

„Ами...” , започна да мрънка той.

„Ти и да говориш ли си забравил? Ами...Какво ами?”

„Ами...моят партньор се оказа долен мошеник и...” и млъкна.

„И какво?”, попита тя.

„Изчезна с парите.”

„И сега какво?”

„Сега се открива невероятна възможност да започна търговия с диаманти от Русия, които по качество не отстъпват на тези от ЮАР, но пък са с пъти по-евтини.”

„И кога си ходил в Русия?”

„Не съм, но един мой приятел отдавна е в този бизнес и ми предложи да работим в комбина, само че...”

„Само че... отново ти трябват пари. Така ли?

„Е, такъв бизнес не се започва с празен джоб.”

„И колко?

„Ами... на първо време ще стигнат сто и петдесет хиляди.”

„Франка?”

„Не, разбира се. Долари.”, с надежда в гласа отговори контето.

Жената помълча, после категорично отсече:

„Тези пари ще видиш, когато си видиш ушите и то без огледало.”

„Но скъпа, бизнесът наистина е страхотно доходен. Повярвай ми, тази сума ще я избия още от първата доставка.”

„Вече ти казах да не употребяваш това обръщение. А за твоите страхотно печеливши бизнеси слушам не за първи път, така че забрави и тези думи.”

„Но...”

„Никакво „но”. Нямам намерение да слушам повече безсрамните ти лъжи. Затова сега ще слушаш ти и то много внимателно това, което ще ти кажа!”, отново безцеремонно му отне думата нахаканата млада дама и започна:

„Първо, вече знам, че не си завършил никакви колежи, че си един жалък мошеник, който дори е бил в затвора. Второ, знам че парите, които ти дадохме за „страхотните” ти бизнеси си профукал за развлечения, скъпи покупки и най-вече по казината в Европа. Трето, сметката на кредитната карта, от която също най-безочливо си изтеглил големи суми, вече е закрита. Четвърто, днес е последният ден, в който си се качвал в поршето, от което току-що изхвърлих в коша за отпадъци в гаража всичко твое – този път бях достатъчно умна да си взема резервните ключове. Пето, последно, но най-важно, плюя на теб и не искам да те виждам никога повече.”

Седях си „невинно”, но това не ми пречеше да слушам внимателно. Естествено, не се бях вторачил в тях, а и нямаше нужда. Имам отлично тренирано периферно зрение, дори един приятел се шегуваше, че без проблем съм могъл да видя темето си, пък и въпросната маса беше почти срещу моята..

„Хубавецът” беше пребледнял като платно и едва успя да промърмори:

„Как можеш да говориш така, след като....”, каза и още нещо, което не можах да разбера.

„Така ли? А това какво е?”, попита тя, извади сгънат на две плик от чантата си и го хвърли в лицето му.

Той се стъписа и стоеше като паметник. Накрая с треперещи пръсти отвори плика, извади някакви книжа и виждайки какво им в тях, изпадна в такава паника, че част от съдържанието на плика се разпиля по пода. След това  едва успя да промълви:

„Това е долен шантаж.”

„И това ли е шантаж?”, едва не изкрещя младата жена, отново бръкна в чантата и покри масата с фотоснимки.

Виждайки снимките, мъжът едва не колабира и объркан до край, започна несвързано  да хленчи:

„Но аз...Аз... Аз нямам никакви пари... Аз дори хотела не съм си платил!”

„Това си е твой, не мой проблем. Крайно време е и ти да поработиш. Например да миеш чинии в този изискан ресторант докато си изплатиш задълженията.”, твърдо отсече жената и стана.

„Бъди проклет.”,  допълни тя и тръгна към изхода на ресторанта.

Той скочи, настигна я  пред моята маса и така силно дръпна чантата й с лявата си ръка, че верижката й се скъса. Изправих се и без да се  намесвам очаквах продължението.

Тя веднага  се извърна и му зашлеви такава плесница, че отекна в целия ресторант. Изгубил самообладание, контето сви дясната си ръка в юмрук, изви се и вече замахваше да я удари в лицето, но... не успя.  Ръката му, преди да нанесе удара, беше извита зад гърба му, а лявото му рамо беше като в менгеме. Чантата падна на пода. 

В това време дотича келнерът, който от самото начало наблюдаваше с интерес младата двойка и попита:

„Какво става тук?”

„Нищо особено. Изглежда младият мъж гори от желание да си поговори с полицията.”, отговорих аз и пуснах „Пол”.

Щом чу „полиция”, той блъсна застаналият пред него келнер и като вихър изчезна от ресторанта.

„Не съм на същото мнение, дори предполагам, че това е последното нещо, което някога би си пожелал.”, отбеляза келнерът и дружелюбно добави нещо, което особено много ми хареса:

„ Бъдете спокоен, напълно одобрявам вашата намеса и ако дамата не настоява, няма да се обадя в полицията.”

“Моля Ви, никаква полиция. За мен въпросът вече е уреден.”,  веднага реагира тя.

 “Тогава и за мен е приключен”, заяви келнерът.

„Благодаря ви. Това значи ли, че вече мога да поръчам вечерята си?”, попитах аз.

„Разбира се.”

Благодарността ми беше съвсем искрена. Оставаше да довтаса и полиция.

Келнерът се отдалечи и започна да обяснява на наскачалите любопитни клиенти, че е станало „малко недоразумение”, а аз се наведох, вдигнах падналата чанта и я подадох на жената. Вече добре виждах лицето й. Беше прекрасно, ако не и повече. 

„Извинявайте, че се намесих, но...”, но реших да пропусна тривиалните в такива случаи думи.

„Радвам се, че говорите френски, защото моят немски е доникъде. Много съм ви благодарна. Съжалявам, че не разбихте мутрата на този негодник.”, каза тя и се опита да се усмихне.

Без да обърна внимание на последното, не съвсем изискано изречение, реших, че няма да е лошо да й дам един мъдър съвет:

„Е, след като всичко приключи, може би наистина имате нужда от едно питие.”

„Така е, дори веднага ще си поръчам нещо силно.”, отговори тя и зачака келнерът да се обърне към нас, за да му направи знак, но после се сети за нещо и каза:

„Благодаря ви още веднъж и то най-искрено. Този кретен можеше да ме обезобрази.”, после ми подаде изящната си ръка и се „представи”:

„Катрин.”

„Деньов.”, реших да се пошегувам.

Направих го най-вече да й помогна, макар и донякъде, да укроти все още бушуващата в нея ярост.

„Е, Катрин Деньов е друга категория и между нас едва ли има нещо общо.”

„Така е, Вие сте много по-млада, а и...”

„Какво и?”, попита тя като автомат.

„В последния момент реших да го пропусна.”, отговорих аз и смених темата:

„Сигурен съм, че няма да седнете сама да си пиете питието, още повече, че масата трябва да се разчисти от неща, които едва ли са свързани с особено приятни за Вас усещания.”

„Прав сте.”, отговори тя, отиде при съседната маса, остави чантата си и започна да прибира разпилените по нея снимки.

През това време аз събрах от пода падналите книжа и снимки и ги оставих на плота. Тя прибра всичко обратно в пликовете, сложи ги в чантата си и се обърна към мен:

„Да разбирам ли, че съм поканена на вашата маса?

„Не бих възразил.”

„А ако откажа?”

„Тогава си останете със здраве.”, отговорих с пълно безразличие.

Много ми се искаше да добавя и нещо „по-изискано”,  но се отказах и тръгнах към масата си.

„Чакайте, та аз дори не чух името ви.”

Седнах, взех менюто и се зачетох в него - все едно, че не съм чул нищо. Отговорих едва когато застана пред мен и остави чантата си на масата, без да я погледна или поканя да седне.:

„Защо ви е едно име, което едва ли бихте могли да произнесете правилно, а и след час ще забравите.”

„Доколкото знам, възпитаните хора не разговарят така.”, реши да бъде язвителна.

Разбирах, че още е под въздействието на случилото се, но в крайна сметка, това си беше неин проблем. От друга страна, аз съм последният човек, който ще позволи на някого да си излива яда върху мен, още повече без да имам каквато и да било  вина.

Навярно тази сербез Катрин очакваше остра реакция от моя страна, но очакванията й бяха напразни.  Без да откъсвам поглед от менюто, бавно и спокойно допълних:

„Само си раздават плесници в изискани ресторанти.”

Сега на свой ред очаквах експлозия, въпреки че ми беше все едно, каква ще бъде реакцията й. Противно на очакванията ми, тя дръпна стола срещу мен и седна. Пак направи опит да се усмихне и попита:

„Винаги ли се държите така странно?”

Оставих менюто и без да отговоря на въпроса й, попитах:

„Какво ще пиете?”

„Каквото пиете Вие.”

„Че аз може да пия сярна киселина.”

„Значи и аз ще пия сярна киселина.”, последва незабавен отговор.

„А бихте ли казали какво предпочитате за вечеря?, вече бях станал учтив.

„Същото каквото и Вие.”

„Я, виж ти! Тази сербезка започва дори да ми харесва.”, помислих си изненадан.

Келнерът вече беше застанал пред нас, но не проявяваше никакво нетърпение, че поръчката се бави и с неподправено удоволствие се възхищаваше на моята нова познайница. Поръчах малка водка и сельодка за Катрин, а за вечеря нещо по-леко.

„Водка? Това не е ли много силно питие?”, попита тя.

„Не и колкото сярната киселина.”, отговорих веднага.

Изпихме водките, след това ни сервираха вечерята, подкрепена от хубаво червено вино. През това време Катрин не можа да се въздържи и ми разказа за някои „подвизи” на Пол.

Когато вече започвахме десерта, тя едва ли не извика:

„Господи, та аз още не съм си резервирала стая, а трябва и спешно да се обадя в Париж.”

„Хотелът може да бъде проблем. На път за ресторанта минах покрай рецепцията и чух, че няма никакви свободни стаи.”

„Сигурно се шегувате?”, попита тя, разтревожена от току-що получената информация.

„Казвам това, което чух, нищо повече. За всеки случай ще отида да проверя, но през това време да не вземеш да изфирясаш?”, отговорих, нарочно преминавайки на „ти”.

„Много ти благодаря, няма да мръдна от тук.”, отговори Катрин автоматично превключвайки също на „ти”.

От рецепцията потвърдиха, че е изключено да се осигури стая. Дори били принудени да настанят част от някаква делегация по други хотели. Веднага се върнах в ресторанта. Тя наистина не беше “изфирясала”. Когато й казах какво е положението, Катрин се разтревожи не на шега.

„Ами сега?”, промълви по-скоро на себе си.

Искрено ми дожаля за това момиче, което вероятно беше на половината на моите години. Все пак не пропуснах възможността да се пошегувам:

„Всъщност положението не е толкова неспасяемо.”

„Какво имаш предвид?”, с надежда ме погледна тя.

„Можеш да преспиш в стаята на Пол. Той едва ли повече ще се мерне в този хотел.”

„А, само това не. По скоро ще спя като клошар на някаква пейка, отколкото в неговата стая.”, беше абсолютно категорична.

„Тогава...”

„Тогава какво?”

„Тогава... мога да ти отстъпя моята стая, а аз някак ще се оправя. Освен това можем да потърсим стая в друг хотел, можем да проверим дали все още няма някакъв самолет, който да те устройва, мога да те закарам до някой от близките градове и т.н. Както виждаш, варианти много.”

„Най-добър ми изглежда варианта за евентуален самолет до Париж.”, отговори тя, но след миг добави:

„ Но при него има друг  проблем.”

„И какъв е този нерешим проблем? Имаш предвид колата, нали? Това пък въобще не може да бъде сериозно затруднение. Оставяш ми ключовете и документите, аз се обаждам на моите приятели в Мюнхен да я натоварят на автомобил и вдругиден ще бъде на посочения от теб адрес. Е, ще ти излезе доста солено, но въпросът ще бъде качествено решен.”

„Парите не са важни. Тогава да отидем и проверим за самолет.”

„Абе момиче, поне като вариант, не ти ли мина мисълта, че мога да ти задигна скъпата кола и след два часа  да съм в Чехословакия. Или пък да я дам на някой мой човек, който да свърши черната работа?”

„Не, нито за миг не съм си помислила подобно нещо.”, отговори тя, бръкна в чантата си и ми подаде документите и ключовете със златния ключодържател.

След това извади елегантен бележник, откъсна един лист и написа адреса, на който да се достави колата, имената, телефони за връзка и каза:

„Да тръгваме.”

Извиках келнера и тя отвори чантата си – ясно искаше да плати.

„Не съм свикнал да ми плащат жени. Затова да не спорим, само ще загубим време.”

„Но...”

„Никакво „но”, срязах я безцеремонно и платих  на келнера, като му оставих и щедър бакшиш - най-вече затова, че не извика полиция.

Той се поклони учтиво, погледна към младата жена и въздъхна - според мен, с пълно основание. През това време тя беше станала и стоеше права - явно не знаеше как да реагира на моето толкова „изискано”  държание. Погледнах я право в очите и за миг забравих  какво исках да й кажа. Вместо очи, видях два прекрасни изумруда, изразяващи едновременно гняв, обида, учудване и интерес. Усмихнах се възможно най-мило и казах:

„Понеже започваш да се държиш по-нормално, за теб ще направя първото и навярно единствено изключение.”

„И какво гласи това толкова великодушно изключение?”

„Ако някога се срещнем в Париж, ти ще платиш една вечер в „Лидо”. Съгласна?”, отговорих аз, изключвайки напълно вероятността за подобна среща.

Тя се стъписа, но без да се забави отговори:

„Съгласна.”

„Отлично, партнер! Сега да вървим!”, казах аз и елегантно й предложих ръка. Тя се усмихна, хвана ме под ръка и под завистливите погледи на мъжете, напуснахме ресторанта на път за рецепцията.

Служителката обаче ни сервира нова неприятност. Последният самолет за Париж бил излетял преди час. Първият полет след него беше този, с който щях да пътувам рано сутринта. Попитах не могат ли да ни помогнат да се осигури стая в добър хотел само за тази нощ, но нейният отговор отново ни разстрои. Отговори, че тази проверка вече е направена по друг повод и че в момента все още има възможност да се ангажира стая в хотел „Арабела”.

„Къде е този хотел?”, попита Катрин.

„Доста далеч оттук.”

„И как ще се оправя?”

Започна да ми писва от непрекъснатите й въпроси, но спокойно й предложих да не стърчим на рецепцията и да пречим на хората да си гледат работата, а да седнем във фоайето и там да продължим. Преди да седнем, тя отиде при едно кошче за отпадъци, извади двата плика от чантата си и ги хвърли в него. След това дойде при мен и въздъхна с облекчение:

„Ох, най-после. Олекна ми.”

Седнахме и аз поръчах по един портокалов сок. Внезапно тя се сети за нещо, помисли малко и попита:

„А ти всъщност закъде ще пътуваш?”

Досетих се какво си е помислила, но не казах нищо, а тя продължи да разпитва като картечница, но това вече не ме дразнеше. При преживяния от нея стрес, най-добре беше да говори колкото може повече, макар и глупости, само да не опитва да се заяжда с мен.

„Рано сутринта отлитам за Париж, а в понеделник имам среща в Лимож.”

„Така ли?”, зарадвано попита тя.

 „Така.”, последва моя „изчерпателен” отговор, последван от нареждането:

„Моля, следващия въпрос!” й той последва моментално:

„Какво е разстоянието по шосе оттук до Париж?”

„Защо, да не би да си наумила да тръгнеш с поршето?”

„Аз? Ако можех, бих го направила, но гарантирано ще катастрофирам още при излизането от гаража.”, отговори през смях Катрин – след изхвърлянето на пликовете, яростта й беше започнала да се топи.

„Зависи от къде ще се мине, но приеми, че са между 950 и 1000 км.”

„И за колко време може да се пропътува?”

„Това вече е много относително. Зависи от качествата на шофьора, тези на колата, състоянието на пътя и разбира се от трафика.”

„Да речем, че шофьора е като теб, колата е последния и най-мощен модел „Порше”, пътя добър, а трафикът не е натоварен, както е през деня.”

„Тогава, ако има кой да плаща големите глоби за превишена скорост, особено във Франция, защото в Германия за аутобаните, с някои изключения, няма ограничения, за не повече от седем часа.”

Тя плесна с ръце от възторг.

„Ето, това е идеалният вариант.”

„И ще наемеш шофьор, който  не познаваш, за да те закара до Париж?  Там където си учила, не са ли споменавали думата „риск”?”

„Напротив, изкарах целия курс по тази толкова интересна дисциплина.”

„Жалко за загубеното време, защото не си разбрала много.”

„Но аз нямам никакво намерение да наемам когото и да било.”

„Аха, може би ще помолиш някой от безцелно хвърчащите небесни ангели, които и без това се чудят какво да правят, да възседне поршето и да те закара до Париж?”

„Не, разчитам на благородството на един рицар.”, погледна ме с блеснали очи Катрин.

„След преживения шок, това момиче като нищо ще стане истински инкубатор на нестандартни идеи.”, помислих си аз, но ми стана забавно и не се забавих да се пошегувам:

„Тогава да се обадим на Дон Кихот. Виж, той веднага ще се съгласи. Ще закачите поршето за опашката на Росинант и... към Париж. А Санчо Панса ще крета с магарето си след вас, въоръжен с метличка, лопатка и найлонова торбичка... Ще ти излезе много евтино, пък и няма начин да не станеш световно известна личност. Може и филм да направят.”

„Отгоре на всичко се оказва, че си и остроумен.”, каза през смях Катрин, но след това започна сериозно:

 „Защо да не го направим? Вместо на самолета, качваме се на поршето и газ. А за глобите въобще не мисли.”

Не отговорих нищо.

 „Не ми казвай, че си се изплашил, защото няма да ти повярвам. Моля ти се като на бог, измъкни ме от тази кошмарна ситуация.”

„Та това девойче го познавам едва от час и нещо. Ами ако... и т.н.”, започнах да си мисля и то съвсем логично. Бяха светнали цяла гирлянда червени сигнални лампички.

Независимо от фойерверките мисълта, че това, още недошло на себе си момиче, може да извърши нещо необмислено, не ми позволяваше да махна с ръка и да я оставя сама. А пък и старият авантюристичен дух, който всъщност не ме е напущал никога, започна да ме обзема. Накрая дръпнах шалтера на гирлянда от лампички и когато и последната от тях угасна казах:

„Тръгваме, само да си уредя хотела.”

„Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.”, скочи Катрин и съвсем неочаквано ме прегърна.

„О, само това не.” казах си аз и гирлянда отново светна и то с пълна сила.

Явно, самата сащисана от внезапната си реакция, тя ме погледна смутена и каза:

„Прощавай, но още не съм дошла на себе си от случилото се, затова и реакциите ми  са неадекватни.”, но бързо промени темата:

„.Сега се връщам. Трябва да се обадя на баща ми.”

Скоро се върна и докладва, че всичко е наред, но... станало така, че точно когато баща й започнал да я разпитва къде се намира, връзката се „разпаднала”. Накрая завърши:

„Изпитвам адска нужда от един ободрителен душ. Цял ден даже лицето си не съм наплискала. Надявам се това да ми помогне да измия донякъде и помията, с която ме заля този мерзавец.”

„Сега пък и душове. И откъде да й го намеря този душ?”, помислих си аз, а гласно казах:

„Виж, това вече е проблем. Мюнхен е модерен европейски, а не ориенталски  град и няма денонощно работещи обществени бани, а ако искаш да пътуваш с мен, ще изключиш и бензиностанциите. Така че, най-добре да забравиш за душа.”

За първи път тя не реагира.

„Всъщност може и да е права. Един душ наистина би могъл да я ободри.”, помислих си логично и продължих на глас:

 „Освен ако...”

„Освен  какво?”, веднага попита Катрин.

„Ако си вземеш проклетия си душ в банята на моята стая.”

„Отлично! Само че...”

„Сега пък какво? Да не мислиш, че ще започна да надничам в банята или пък ще те изнасиля?”, попитах  доста раздразнен.

„Не съм си помислила нищо подобно. Напротив, исках да кажа да не би ти да си помислиш, че аз...”

„Не съм. Макар да си красива и дългокрака, не те бъркам с елитните госпожици, които се мотаят из скъпите хотели. Освен това, ако има нещо, доколкото вече те познавам, не би търсила сложни обходни пътища.”

„Благодаря ти. Може ли да отидем до колата да си взема някои неща?”

„Това онова, докато накрая изпусна и самолета си. Защо ми трябваше да  приемам тази налудничава идея. Приключенският му дух бил заговорил! Ти просто си един дурак! Я, първо си погледни кръщелното свидетелство.”, ругаех се на път за гаража.

„Ще ми кажеш ли най-после как се казваш?”, неочаквано попита Катрин.

„Непрекъснато задаваш въпроси. Същинска mitrailleuse(къртечница). Името ми е Христо.”

„Аха, Кристо, мога ли за по-лесно да ти викам Крис?”, попита тя, а един спомен ме върна много години назад в транзитната зала на летището в Атина.

Тъкмо Картечницата се готвеше да зададе нов въпрос, отговорих:

„Ако ти харесва, може и Христофор Колумб да ме наричаш,  Катя.”

„Това пък какво е?”

„Това пък е името, с което аз ще те наричам. Нещо против?”

„Катия! Много ми харесва.”, гласеше нейният отговор и ние тръгнахме за гаража.

Още отдалеч познах за коя кола става въпрос. Наистина беше последния модел на „Порше”, при това червено. Така ми грабна погледа, че и раздразнението ми започна да минава. „Катия Картечницата” отключи колата, взе един малък сак от колата и тръгнахме обратно.

Качихме се в стаята ми и аз й показах банята.

„Аз ще си взема багажа, ще сляза  долу да си платя хотела и ще те чакам във фоайето пред рецепцията. Само те моля да не се бавиш излишно.”

„Защо трябва да излизаш? Ти няма ли да вземеш душ?”, попита тя.

„Заедно с теб ли? Хем ще спестим вода, евентуално и време.”, реших да се пошегувам, макар и доста грубо.

Тя ме погледна сащисана, но учудващо бързо се овладя:

„Не заедно, разбира се, един след друг” отговори тя, но явно не искаше да остане длъжница и се опита да отвърне на шегата ми:

„И какво ще стане ако кажа „да”?”

 „Просто ще изпуснем първия самолет за Париж.”

„Сериозно ли говориш?”

„Съвсем. Сега влизай в банята и побързай, че времето минава.”

 „Мога ли да оставя горните си дрехи отвън, защото в банята могат да се измокрят?”

„Спокойно можеш да ги оставиш в гардероба или където искаш, само побързай.”

Аз започнах да си прибирам багажа, а тя да се съблича в антрето, където беше гардероба и вратата за банята. По едно време отново въпрос?

„Крис, в банята има ли сешоар.”

Обърнах се и замръзнах. Пред гардероба, в оскъдно бельо стоеше една изумително красива жена, чието съвършено тяло...

„НЕ!”, чух веднага нетърпящата каквито и да е възражения вътрешна заповед и след секунда, спокойно отговорих:

„Сешоарът е на стената. Внимавай да не си изгориш косата, защото е много силен!”

„Благодаря, въпреки че най-добре ще бъде да не си мокря косата - изсушаването й е истински проблем.”

„Тогава си сложи найлоновата шапчица, която ще видиш в банята.”, посъветвах я аз, но продължих най-безсрамно да гледам изящното й тяло – заповедта не го забраняваше. И както я гледах,  бавно тръгнах към нея. Тя застина като препарирана птица, вперила изплашените си очи в мен.

„Спокойно. Само отивам да си прибера несесера. Може би си мислиш, че единствената мечта на всички мъже по земното кълбо е да легнат с теб, но не е така. Ето, виждаш ли? И от закона за изключенията нищо не си научила.”, казах аз, минах покрай нея, взех си несесера и излязох от банята, без повече да я погледна.

„Извинявай, не исках...”, започна тя, но не я оставих да довърши:

„Не знам какво не си искала, но знам какво искам аз, а то е най-после да влезеш в банята.”

След секунди се чу пуснатият с все сила душ. Отдъхнах си.

След петнайсетина минути излезе облечена в някакво също много оскъдно червено бельо. Косите й обаче бяха почти сухи. Зачервена и освежена, тя изглеждаше още по-прекрасна, направо неустоима. Облече една блузка, от която надничаше зашеметяващият й бюст, след това и чудесна къса пола, под която идеалните й крака сякаш станаха безкрайни. Не се забавих да направя съответния коментар:

„Браво, при този тоалет не би издържал и най-коравия представител на трафик полицията. Вече не ме е страх от глобите, ако въобще ще ги има.”

„Благодаря ти, Крис. Ти си невероятен мъж. Като нищо мога да се влюбя в теб.”

„Не те съветвам да го правиш.”

„Защо?”

„Защото не бива.”

„Може и да си прав, но ми е приятно да си го помисля..”, каза тя и добави:

„Сега вече съм готова да тръгваме.”

Продължавах да гледам това съвършено тяло, докато отново се запалиха контролните лампи.

„Проклета работа – тъкмо човек да се порадва на нещо хубаво и те обезателно трябва да го провалят.”, започнах да ги ругая наум, но после все пак си признах: „Абе, по-добре да ги има, това им е работата.” и казах съвсем сериозно:

„И аз съм готов, но преди да тръгнем, те моля да седнеш за малко.”

Тя ме погледна изненадано, по-скоро изплашено, но все пак седна на  края на един от столовете, а аз на другия.

„Сега ще ти кажа нещо, което гарантирано няма да ти хареса, но по-добре да ти го кажа веднага, отколкото само да си го мисля. Готова ли си да го чуеш?”

„Давай!”, отговори незабавно.

„Цялата тази история започва да ми прилича на тъп латиноамерикански сериал, направен по възможно най-калпавия сценарий. Ако някога я разкажа на някого, той с пълно право ще си помисли не само, че всичко е измислено, но което ще бъде още по-лошо за мен, че съм и  един некадърен разказвач.

„Какво имаш предвид?”

„Първо, качваш се на самолет, не за да прекараш „върховно” с „любимия  си Пол”, а да му залепиш плесница и то в един от ресторантите на  такъв изискан хотел като “BayrischerHof”. Второ, нямаш никаква резервация, а по това време известните хотели в този град се пукат по шевовете си от гости – бизнесмени, делегации, богати туристи от цял свят. Трето, срещаш един непознат човек, даваш му с лека ръка ключове и документи за една твърде скъпа кола, която вместо на адреса, който му даде, може да се озове на съвсем друго место. Четвърто, изпадаш едва ли не в паника от елементарни трудности, като тази да отидеш до „Арабела”, след като от хотела могат да ти поръчат такси, дори да ти осигурят и билет за самолет, за който даже не попита дали има свободни места. Пето, приемаш без да се замисляш да пътуваш и то нощем, хиляда километра с този непознат мъж. Шесто, отиваш най-лекомислено да се къпеш в неговата баня и в оскъдно бельо го питаш за неща като сешоар, след като много добре ти е известно, че в подобни хотели, не може да не ги има. Седмо...”, но реших да спра дотук.

Тя слушаше много внимателно и когато млъкнах попита:

„Седмо?”

„Седмото вече ти казах. Кажи ми коя всъщност си ти?”

Очаквах, че тя ще си вземе сака и като фурия ще напусне стаята, използвайки всички епитети, за които би могла да се сети. Но не стана така. Вместо това Катрин се усмихна и каза:

„Добре, сега пък аз искам да разкажа нещо, след твоя перфектен разрез на тази наистина объркана докрай история. Искаш ли?”

В интерес на истината не очаквах подобен развой, но мъдро използвах нейния отговор по-горе:

„Давай!”

„Най-напред искам да ти призная съвсем откровено, че не само приемам напълно това, което току що каза, но се чудя, че сама не направих този, казан с толкова малко думи, но безспорен анализ. Затова се надявам  да разбереш правилно това, което пък аз ще ти разкажа, макар и да не е подредено. Да продължавам ли?”

Бях сигурен, по-скоро вече чувствах, че ще последва една искрена изповед. Знаях, че това допълнително ще намали все още незаглъхналото напрежение от преживяното и затова дори я насърчих да го направи:

„Говори спокойно. Ако не се отклоняваш от истината ти обещавам, че ще компенсирам без проблем времето, необходимо за твоя разказ, за сметка на времето за пътуване. Зад гърба ми има над три милиона километра, които съм изминал в различни страни и условия с коли, шофирани лично от мен, така че няма да ми е проблем. Слушам те и повече няма да те прекъсвам.”

И...тя започна:

„Родена съм в Лимож в богато семейство. Майка ми получила огромно за тогавашните представи наследство. Когато се оженили с баща ми, за нея не е било проблем да го финансира с необходимите средства във връзка с разширението и модернизирането на една от основните фабрики за производство на прочутия лиможки порцелан.

Баща ми още от дете е бил подготвян да поеме семейния бизнес, който и досега е абсолютен приоритет в живота му. Майка ми също е получила завидно за тогава образование. Тя е изключително красива, дори и сега продължава да бъде много ухажвана жена. Но това ухажване и внимание са успели безвъзвратно да прередят приоритетите й. Ако  има нещо важно за нея, то се е ограничило в скъпи маркови тоалети, поддържане на перфектните й лице и фигура, светски партита, прочути курорти, забавления и флиртове. Баща ми, който отдавна е  разбрал повърхностния характер на жена си, я оставил да си живее както намери за добре, а той отдал всичките си сили в просперитета на бизнеса си и то много успешно. Когато съм се родила, техните отношения вече били чисто формални, но и двамата не са имали интерес да ги прекъснат официално. Навярно това е и основната причина да нямат друго дете.

За да не разваля бюста си, който просто спирал дъхът на мъжете от нейното обкръжение, още след раждането ми, майка ми ме отбила. Веднага била ангажирана дойка и детегледачка, а по-късно гувернантка, нещо,  което за техните финансови възможности  не е било проблем. По-късно ме пратиха в първокласен швейцарски пансион във френско говорящата част на Швейцария, където научих перфектно и английски език. Беше ми осигурено абсолютно всичко, освен...” и Катрин замлъкна.

Не си позволих да се обаждам и чаках да се съвземе от спомена си  и да продължи:

„Освен... обичта и ласките на моите родители. Няколко пъти в годината идваха да ме посетят, разбира се, поотделно и да ме мъкнат по най-изискани хотели, ресторанти и курорти, но...това не замести липсата на родителската обич. Така и не дойде онази близост, за която винаги съм мечтала и продължавам да мечтая. През ваканциите имах на разположение кола с шофьор и гувернантка, чието задължение, освен да шлайфа светските ми обноски, беше да изпълнява всеки мой каприз, без да се съобразява с разходите.

Понеже бях единственият наследник, който след време трябва да поеме управлението на бизнеса, след Швейцария  баща ми ме изпрати да уча в Оксфърд. Завърших с отличие и скоро, макар и много млада, станах член на Управителния съвет на фирмата в Лимож. Баща ми, който  навярно беше разбрал, че безвъзвратно е пропуснал възможността да участва в детството ми, може би за компенсация, или просто в интерес на бизнеса, започна да ми делегира нарастващи пълномощия, които до такава степен запълваха времето ми, че младежките увлечения и преживявания оставаха на страна. За сметка на това, въпреки че може да ти прозвучи като самохвалство, станах добър мениджър.

Не мога да кажа, че съм грозна, нито че не съм била, а и че сега не съм харесвана от мъжете. Това всъщност е единственото, което съм наследила от майка си. И слава богу, че Господ се е смилил и не ме е дарил и с останалите й качества. Но... онази възвишена любов, за която бях чела, слушала и гледала по филми все още я  нямаше.

И тогава... се яви Пол. Беше красив, възпитан, с изискани обноски, елегантно облечен, а си бе съчинил и много привлекателна биография. И колко му трябва на едно момиче, което никога не е изпитвало истинска обич, а винаги се е стремяло към нея, да се подведе. Слава богу, това бързо приключи.”

Отново ме погледна, но ас само кимнах с глава  и тя продължи:

„Дали закъснялото бащинско чувство е заговорило в баща ми, или по-скоро в интерес на бизнеса, но той наел частен детектив, който подробно проучил „подвизите” на Пол. Когато този човек ми предаде двата плика, до такава степен бях обезумяла от обида и ярост, че без да мисля за нищо друго, веднага взех първия самолет за Мюнхен. От плащанията с кредитната му карта, детективът беше разбрал, че е тук, а след това и че е отседнал в този хотел. Останалото вече знаеш.

Не искам да се оправдавам, само се надявам, че след това, което ти разказах, правилно ще разбереш причините за сегашното ми неадекватното  поведение. Затова, не го разбирай като евтин комплимент, но аз наистина съм ти безкрайно благодарна, че ми помагаш  отново да стъпя на земята.”

Замлъкна, но беше ясно, че не е свършила. След няколко секунди продължи:

„По традиция, заседанията на Управителния съвет се провеждат в различни градове. Следващото ще започне утре в Париж. На него трябва да представя проектостратегия за развитието ни през следващите пет години. След сцената, на която беше свидетел, бях решила да се обадя на баща ми и да го помоля да отложи заседанието. Но когато му се обадих, нещата се бяха изменили коренно и аз потвърдих, че утре ще бъда навреме в хотела. Това е . Благодаря ти.”

Тя ме погледна с очи,  в които проблесна издайническа влага. Бях сигурен, че основната причина за това беше и обзелият я спомен за осакатеното й от липса на родителска ласка, детство. Мълчахме и двамата. Слушал съм какви ли не истории, но този път  мисълта „Даже всичко това да е легенда, то тя е съчинена перфектно”, не се появи. Гирляндата от контролни лапички беше угаснал напълно.

Продължавахме да мълчим. По едно време, навярно видяла халката на пръста на дясната ми ръка, Катрин попита:

„Женен ли си?”

„Продължавам.”, отговорих аз, при което тя ме погледна изненадано и попита:

„Какво означава „продължавам.”

Познатата ми буца заседна в гърлото ми, но все пак успях да отговоря:

„Жена ми почина преди повече от две годиниот рак.”

Не каза нищо, само погали халката и неочаквано силно стисна ръката ми.

Поех дълбоко въздух, както навремето ме учеха да правя когато ме обземат екстремни чувства, станах и казах:

„Да тръгваме, чака ни дълъг път. Сега остава  да започнеш и да се гримираш.”

 „Най-после сбърка. С малки изключения, аз не употребявам гримове, мазила, маски, масажи и не знам още какво. Това е слабост на майка ми. Да тръгваме!” и също стана. Взе чантата си от масичката и по навик поиска да я сложи  на рамото си, но тя падна на пода.

„Момент.”, казах аз и я вдигнах. Една от халките се беше отворила и излязла от съседното звено. Оправих го и й подадох чантата обратно.

Катрин я сложи на рамото си и каза:

„Но ти наистина я поправи.”

„Аз не само поправям, но и правя.”, пошегувах се аз .

„Това вече знам. Сега съм напълно готова за нашия полет.”

„Сигурна ли си?

„Мисля, че да.”

Взехме си багажа и излязохме от стаята.

 Платих си хотела и тръгнахме за гаража. Скоро бяхме при блестящото като скъпо бижу червено порше. Бях карал какви не коли, къде ли не, но точно такова порше...Е, карал съм  поршето на моя приятел Карл-Хайц Бергер, но колата, на която се качихме , беше съвсем друго нещо.

Още в града спрях на първата бензиностанция да напълним резервоара догоре. За всеки случай поръчах и  резервна  туба от десет литра. Казах да проверят маслото, охладителната течност, налягането на гумите, да притегнат джантите и... на път. Беше точно полунощ.

 

По пътя Катрин, която не мигна нито секунда, ми разказа още неща за себе си.Оказа се, че тази изключително красива млада жена отгоре на всичко  е и интелигентна, с бърза и логична мисъл, горда, пряма и заредена с хъс. „Най-лошото, което може да ти се случи.”, както обичаше да казва един мой приятел. Въпросът защо точно на нея са поверили разработването на стратегия за развитието на такава сериозна фирма, вече имаше отговор.

Спряхме на една бензиностанция да заредим. Поршето летеше като стрела, но пък харчеше като ламя, особено при скоростта с която се движехме. Заредихме, изпихме по едно кафе и отново на път.

По едно време Катрин каза:

„Разказах ти най-откровено всичко по-важно от моя живот. А ти кой си?”

„Ако започна да ти разправям, ще трябва да обърна и да тръгнем за Пекин.”

„Толкова дълъг ли ще бъде разказът ти?”

„Горе-долу.”

„Поне ми кажи с какво се занимаваш.”

„С превози на най-различни неща, включително и на красиви млади дами като теб.”

„О, благодаря много. Значи можеш да бъдеш и галантен?”

„Само когато съм в добро настроение.”

„Това значи ли, че сега си?”

„Твоето прозвище наистина трябва да бъде „Катя Картечницата.”

„Това също ли е комплимент? Лошо ли е човек да е любознателен?”

„Не е , стига да не пресолява, както правят любопитните бабички.”

„Прощавай, но ако това е някакъв комплимент, значи не съм достатъчно интелигентна за да го разбера.”, каза тя и отново въпрос:

„А возите ли порцеланови изделия?”

„Това бизнес въпрос ли е?”

„Може и така да се каже.”, сериозно отговори Катрин.

„Предпочитаме да не го правим.”

„Но защо? Навлата ни са по-високи от нормалните.”

„Така е, но обикновено става въпрос за групажни пратки, а ние се интересуваме от големи проекти и комплектни товари. Освен това, за превоза на такава крехка стока трябва да се използват  автомобили със специална федерация като пневматично окачване, по-добро укрепване, не винаги е възможно колетите да се товарят един върху друг и т.н.”

„Но ние произвеждаме големи количества.”

„Сигурно, но и направленията, по което ги изпращате са твърде много.”, отговорих аз и за да си спестя следващите й въпроси, на свой ред попитах:

„А като произвеждате толкова много, как сте с логистиката?”

„Зле. Това е болна за мен тема.”

„Защо?”

„Защото по мое настояване, срещу огромен хонорар наехме екип от уж признати специалисти в тази област, които трябваше да ни изработят съответния проект. Накрая се оказа, че ни се предлага някакъв полуфабрикат, изготвен на базата на стар проект, отнасящ се за съвсем друг вид производство. Провалът беше пълен. Добре, че все пак успяхме да спасим половината от хонорара.”

„Катрин, прощавай, но това е твърде важен въпрос, който обезателно трябва да заеме полагащото му се място в една дългосрочна стратегия.”

„Знам, но „парен каша духа”. Разбира се, логистиката фигурира в предлаганата за обсъждане проектостратегия, но по-скоро пожелателно. Повече просто не посмях, а трябва.”, каза натъжена Катрин и млъкна.

„Нямам чувството, че толкова лесно се предаваш.”, отбелязах аз.

„Не се предавам, но все пак разбирам, че трябва да имам по-точна представа за тази толкова сложна материя.”, отговори тя и само след  миг попита:

„Може ли да поговорим по-сериозно на тази тема?”

„Може”

„Благодаря ти предварително. Ще разрешиш ли на „Картечницата” да задава въпроси?”

„Разбира се, но аз съм точен човек, затова предлагам за по-сигурно да определим някакъв лимит. Съгласна ли си?”, отговорих „сериозно”.

Тя ме погледна с блесналите изумруди, подари ми ослепителна усмивка и отговори:

”Съгласна съм. Имаш ли предложение?”

„Ами на първо време да ги ограничим на хиляда въпроса, разбира се, с опция за евентуално увеличение.”

„Е, не е кой знае какво, но все пак е нещо. Да започвам ли?” и очите й така засияха, че замалко да объркат мислите ми.

„Давай!”, тази дума вече ми беше харесала.

 „Може ли да запишем разговора? Сигурна съм, че имаш портативен  магнетофон.”

„И защо си толкова сигурна? Досега бях само рицар, сега пък едва ли не  съм Джейс Бонд, а накрая навярно ще стана и Мефистофел.”

„Но аз...”

„Но ти...  трябва да вземеш куфарчето отзад, да го отвориш и в десния край ще намериш малка чантичка с диктофон и ролки.”

Когато магнетофончето вече беше в ръцете й, тя го включи и каза:

„Да започваме.”

Всъщност нямах нищо против да започнем. Поне нямаше да говорим безлични неща, или да навлезем в „опасна” зона. Още преди години бях завършил елитен курс по логистиказа ръководни кадри от концерна „ЩИНЕС”, към който беше и нашата фирма. Лектори ни бяха най-големите по онова време асове по логистика в ГФР.

Този разговор нямаше да ми донесе никаква нова информация, но пък щеше да бъде своеобразен тест за моето, може би прибързано, решение, че Катрин е една много интелигентна жена. Реших да започна с поредната закачка:

„Съгласен съм, но срещу една вечеря в много стара френска кръчма, в която маси, столове, подове, сводове и т.н. са си оставени, така, както са били на времето, най-малкото както ги дават по филмите, например в „Тримата мускетари”.

„Съгласна.”, веднага реагира Катрин.

„Внимавай, това вече е записано.”, отговорих през смях и започнах сериозно:

„Знаеш, че логистиката не е някаква тясно специализирана наука, прилагана в ограничена област. Нейните анализи и последващи изводи могат да бъдат толкова многолики и всеобхватни, че свят ще ти се завие. Но за да се получи не само някакъв добър резултат, а максимално възможният ефект, са необходими както материални ресурси и солидна подготовка, така и аналитични, действащи като светкавица мозъци, които нерядко трябва да са в състояние да напущат стандартното мислене, да търсят и намират нови решения, които обезателно да превъзхождат тези, които се прилагат в момента.

Прескачам следващата част от разговора ни, защото тя беше дълга и освен това чисто професионална, което пак значи много отегчителна за хора, незапознати с тази материя.

Когато накрая привършихме, Катрин каза:

„Крис, едва ли допущаш колко много ми помогна. Този разговор направо запълни белите полета в моите представи за логистиката.”, и внезапно последва нов, съвсем неочакван въпрос:

„Искаш ли да ни станеш консултант по логистика? Разбира се при отлично заплащане”

„Не. Но магнетофончето ти подарявам, разбира се, заедно с касетките.”

„А ще ми обясниш ли защо? ”, попита тя без дори да ми благодари за подаръка.

„Не. И не ми питай повече.”

„Колко жалко. Толкова ми се искаше да приемеш. И...”, поколеба се, но все пак завърши:

„И не само заради интереса на фирмата.”

За първи път си позволих да я погаля по главата.

„Разбирам... и това е основната причина да откажа.”

„Допущаш, че би било възможно да...?”, млъкна и се облегна на рамото ми.

„А ти?”, отговорих с въпрос.

„Аз? Не съм сигурна..Струва ми че... Мисля че...Ако...”, каза тя без да довърши объркания си отговор и млъкна.

„Най-добре да приключим този разговор.”, предложих съвсем сериозно.

„Добре, но само засега, нали?”

Вместо да отговоря казах:

 „Добре дошла в Париж.”

Тя разбра. Погледна часовника на арматурното табло и веднага реагира:

„Господи, не мога да повярвам. Наистина е невероятно. Минали са цели шест часа откак тръгнахме от Мюнхен.”

„Е, все пак това е автомобил, а не самолет. Освен това два пъти спирахме да зареждаме, пихме кафе.”, отговорих „обиден”, от нейното заключение.

„Не това имах предвид, а...”, започна Кристин, но веднага я прекъснах:

„А...сега накъде?”

„В хотел „RITZ”.

Знаех къде е този толкова известен хотел, но все пак това беше Париж, а не Бусманци, затова казах:

„Ще те помоля да ми показваш пътя.”

„О, ако мислиш, че аз съм навигаторът, който ще те заведе дотам, значи си тръгнал в обратна на истината посока.”

„Добре, и това не е  страшно. Още е много рано и трафикът е рехав, така че ще успея някак да си изпълня задължението докрай и то в срок.

И наистина, без някакви особени проблеми, скоро спряхме пред входа на хотела. Като възпитан, много любезен кавалер, какъвто понякога мога да бъда, отидох да отворя вратата й:

„Е, това е, госпожице. Не ни остава нищо друго, освен да се сбогуваме.”

„Защо трябва да се сбогуваме още сега? Спокойно можеш да останеш в хотела докато си в Париж.”

„Защото моята резервация е за хотел „Лютесия”, откъдето в девет и половина ще дойдат да ме вземат моите партньори.”

„Какво от това, ще им се обадиш да те вземат от тук.”

„Не, излишно е да спорим.”

„Тогава най-малко да пийнем по едно кафе.”

„Виж, това приемам с удоволствие. Ще си оставя куфара при рецепцията, ще пием по едно силно кафе, след това ще помоля да ми осигурят едно такси и заминавам за „Лютесия”.

„Този път аз също ще кажа „не”. Докато си във Франция, поршето е на твое разположение. Когато си тръгнеш, ще го оставиш в Париж, Лимож, на летище или където намериш за добре.”

„Трогнат съм от предложението ти, но няма да го приема. Няма никакъв смисъл да спорим, а и момчето вече ни чака.”, отговорих съвсем сериозно.

Момчето взе моя куфар, сака на Катрин и се отправи към хотела. Аз взех дипломатическото си куфарче и го последвахме. Дадох ключовете от колата на портиера - документите бях оставил в жабката.

Катрин отиде при рецепцията. Дежурният служител, който явно е скучал до нашето идване, щом видя Катрин, веднага се ококори и вторачил се в нея, любезно попита:

„Какво мога да направя за вас?”

Тя обясни, че има резервация и каза името си. Служителят бързо намери номера на стаята й и каза на момчето да занесе багажа.

„Момент, може ли да оставим този куфар тук, защото след малко продължавам за летището”, казах аз, като си позволих да се отклоня малко от истината.

„Разбира се, не се безпокойте!”, отговори човекът, без дори да се обърне към мен, навярно защото гледаше нещо далече по-интересно.

Катрин ме погледна, но бързо се обърна към него:

„Ще Ви помоля да ни сервират закуска в стаята.” и започна да изброява, какво трябва да представлява тази закуска.

Ако трябваше да изядем всичко, обещаното от мен „след малко” щеше да порасне многократно. След това заедно с момчето се качихме в асансьора.  „Стаята” й далеч надхвърляше това понятие. Пред спалнята имаше друго помещение, което си беше същински офис, обзаведен с най-модерен компютър, принтер, факс и т.н. До стената видях голям пътнически куфар. Катрин проследи погледа ми и поясни:

„Не се притеснявай, това е моят куфар, който нямаше смисъл да мъкна до Мюнхен и го изпратих с баща ми.”

„Защо реши, че се притеснявам?”, отговорих аз, оставих куфарчето и без да чакам покана се настанах удобно в един от фотьойлите.

„Казах го за да не би да си ...”

„Не съм. На теб не ти трябват двама мъже и то едновременно. Достатъчен ти е и един, стига да е качествен.”

Тя се разсмя, седна на един от двата свободни фотьойла и гледайки ме в очите заяви:

 „Струва ми се, че вече познавам един такъв, но не съм сигурна, доколко той е разбрал това.”

„Може би той е по-умен отколкото си мислиш, освен това и...”, започнах аз, но тя ме прекъсна:

„И да чете чужди мисли.”

Без да реагирам на забележката й попитах:

„Мога ли да ползвам банята? Само да си измия ръцете.”

Тя се разсмя и отговори:

„Дори можеш да вземеш душ. И без това съм ти длъжница.”

„Благодаря, но това ще направя в „Лютесия”.

След малко на вратата се почука и Катрин каза високо:

„Влез.” 

Вратата се отвори и в нейните очертания се появи отрупана с чинии, чаши и безалкохолни напитки сервизна количка, зад която чинно стоеше човек от „Рум сървис”.

„Закуските ви, госпожице.”, каза той и след като Катрин му направи жест да влезе, започна да прехвърля съдържанието на количката върху ниската, но достатъчно голяма маса. Тя му даде някаква банкнота и той, явно, много доволен от числото изписано на нея, се поклони ниско и побърза да излезе, тикайки празната вече количка.

„А защо не поръча закуската от тук?”, попитах съвсем логично.

„Само за икономия на време.”, отговори тя и отиде да си измие ръцете.

Започнахме да закусваме и почти преядохме. Катрин попита:

„Искаш ли с кафето да изпием и по един малък коняк”

„Не, благодаря. Не за друго, но просто спазвам един железен принцип.”

„И какъв е той?”

„Нито цигара, нито алкохол, независимо къде и с кого се намирам, преди дванайсет часа местно време.”

„И какво още?, продължи „Картечницата”.

„Други ограничения няма.”

„И никога ли не си го нарушавал?”, зачуди се искрено.

„Един единствен път рано сутринта изпуших една цигара, но...” и споменът ме запрати години назад в една далечна страна.

Тя разбра, че в момента „съм” някъде далече и тихо попита:

„Трябва да е имало много сериозна причина, за да го направиш?”

„Да, много повече от сериозна, но сега не ми се разказва за нея. И без това трябва да тръгвам.”, отговорих аз и станах.

Катрин се поколеба, но накрая решително попита:

„Ще се видим ли пак?”

„Не знам.”

„Аз пък съм сигурна.”

„Може би ти можеш да надзърташ и в бъдещето?”

„Отново с твоя хумор. Сигурна съм, защото много го искам.”

„Да оставим времето да реши.”, казах нещо, което след време беше казано на мен самия, но това е друга, скъпа за мен, история.

Взех куфарчето си и тръгнах към вратата. Тя дойде с мен до рецепцията да ме изпрати.

Скоро портиера съобщи, че таксито ме чака. Последвахме момчето, което вече бе  взело куфара ми. Преди да се кача в колата, Катрин ме прегърна, отдръпна се и застана като статуя.

„Сбогом, Катя.”, казах аз, точно произнасяйки това име, махнах й с ръка и отворих вратата на таксито.

„Довиждане”, едва чух гласа й.

Когато таксито се отдалечи се обърнах. Красивата статуя продължаваше да е на мястото си.

 

Пристигнах сравнително бързо в хотел „Лютесия”, който също се намира в центъра на Париж. Набързо душ, бръснене и т.н. и точно навреме слязох долу, където ме чакаше човек от фирмата.

Веднага след пристигането ми в офиса, започнахме предварителните разговори.  Съгласно програмата, след обяд трябваше да продължим, а следващия преди обяд да приключим и подпишем постигнатото споразумение. После отидохме да обядваме. Но обедите с французи не приличат на тези, когато си с немци. Те са си цял ритуал. Яде се и се пие много, но бавно - за да се изпита удоволствието от храненето, а не само да се задоволи глада. При това обикновено ще чуеш подробности за продуктите, от които са приготвени предястията и основните блюда, откъде се доставят, а не рядко и рецептите, по които са сготвени. За напитките също. Абе, французите ги разбират тези неща. Все пак, главно поради моето упорство, по време на обяда намерихме време и за интересуващите ни служебни въпроси.

След обяда продължихме преговорите до късно и успяхме да ги завършим. Към седем и половина споразумението беше написано и подписано. От офиса направо тръгнахме за вечеря. Както и очаквах, не отидохме в някое от големите заведения, а в един много стар ресторант, прочут със своите рибни специалитети, естествено и предястия от най-различни морски дарове. Както казваше една моя роднина: „Разкошотия.” А след вечерята ... в „Ше Максим”, откъдето излязохме след три часа.

Когато се прибрах в хотела от рецепцията на хотела, заедно с ключа ми дадоха някакво съобщение. В бележката бяха написани два парижки телефонни номера и под тях „Катия”.

 

Срещата ми в Лимож с фирмата „Бернис” беше в понеделник. Реших че е най-добре да пътувам за Лимож в неделя и  през тези почти три дни да се запозная с още някои потайности на Париж.

Сутринта спах до късно, дори не слязох да закуся. След душа и бръсненето, облечен спортно и свеж  като утринна роса, бях готов за пътешествие из Париж. Когато предавах ключа от стаята си, момичето от рецепцията ми каза, че са ме търсили няколко пъти по телефона, дори ми подаде бележка с телефонния номер, на който мога да се обадя, но аз казах, че ще я взема когато се върна в хотела.

Прибрах се чак надвечер. Първата бележка с телефоните номера, продължаваше да стои на нощното шкафче до телефона, но не посегнах към слушалката. А може...  просто и да не съм посмял.

Тъкмо бях тръгнал да хапна нещо в ресторанта на хотела, телефонът извъня.

„Кой знае, може би тази девойка наистина може да поглежда в бъдещето.”, помислих си аз, но за моя изненада и в интерес на истината, не ми стана неприятно. Вдигнах слушалката и още преди да се обадя, чух познатия глас:

„Здравей, Крис.”

„Здравей, Катия. Как си?”

„Отлично! Толкова се радвам, че най-после успях да се свържа с теб. Помислих, че няма да се върнеш скоро в хотела.”

„Значи нямаш много лошо мнение за мен?”

„Отново шеги. Крис, имам голяма молба. Нали няма да ме поставиш в неудобно положение?”

„Никога. Пак ли си попаднала в тъпа ситуация. Няма страшно, вече откачам спасителния пояс.”

„Колко е хубаво да си говоря с теб. Но на въпроса...”

„И какъв е той?”

„Единственият ми проблем е, че много държа да си изпълня обещанието.”

„Намерението ти тази вечер да си легнеш по-рано, вече е в небитието.”, помислих за себе си аз, но не се отплеснах в самосъжаление.

Беше ясно за какво обещание става реч, но това не ми попречи да се пошегувам:

„И може би аз съм единствения човек, който може да ти помогне?”

„Така е, защото ти си другият човек, обвързан с това обещание. Вчера бях толкова объркана, че просто забравих. Става въпрос...”, но аз я прекъснах.

„Права си и съм готов да поема вината си. Къде трябва да дойда?”

„Обаждам ти се от хотела, а таксито ме чака отпред, така че веднага тръгвам за „Лютесия”., весело изчурулика Катрин и без дума повече затвори.

Върнах се и започнах да се преобличам – все пак това е „Лидо”, а  в него не пущат хора, които не са облечени прилично, а и обезателно трябва да са с вратовръзки.

Излязох пред хотела. След малко едно такси закова пред мен, а през отворения заден прозорец весело ми махаше „някой” с ръка и аз побързах да седна до него.

„Изглеждаш прекрасно. Ти наистина си един прероден рицар, който винаги е печелел турнири, битки и...”

„И... има един друг човек, който изглежда много по-прекрасно, но няма да му казвам името, защото може така да се възгордее, че да полети и да ме остави сам в таксито.”  

„Ах, ти! Винаги ли си бил такъв...”

„Чаровник.”, допълних „скромно”.

„ Сега вече бих те нарекла безсърдечен, защото почна да ми крадеш и хубавите думи.”, засмя се тя и съвсем неочаквано ме дари с една лека целувка.”

И отново червен сигнал:

„Човече, работата може да излезе от контрол и фантастичната програма на прочутото „Лидо”, да падне до нивото на една селска вечеринка в сравнение с едно продължение без публика. И ако това стане...Господ да ти е на помощ. Нали още в началото взе най-правилното решение - да не се чупи и без това крехкия лед, който досега едва успяваше да те опази от потапяне.”

Дали защото вече толкова ми беше писнало от досадно натрапващите ми се мисли, натяквания, нравоучения и заповеди от някакъв вътрешен глас, или в момента въобще не са ми харесвали, но този път категорично им хлопнах вратата и се върнах към къде по-приятните закачки:

„За „Лидо” е още рано. Да не би да ме водиш в някакъв затвор?”

Тя веднага се включи:

„Ако зависеше от мен, щях да те заточа на някой самотен остров и за да бъде тормозът пълен, щях да съм неотлъчно при теб.”

„Тогава кажи на шофьора да обърне и с пълна скорост да се отправи за летището.”

„Защо към летището? Че ние не отиваме там.”, шашна се Катрин.

„За да си осигурим хеликоптер. Няма защо да се прахосва време за лодки, платноходи и други бавно движещи се морски съдове.”

Катрин изпадна във възторг от моята закачка и смеейки се извика:

„Ти наистина си невъзможен. Как може Господ да разрешава раждането на такива типове?”, и вече сериозно обясни:

„Първо ще отидем да вечеряме и след това в „Лидо. Така ще изпълня и двете си обещания. Виждаш ли колко съм умна?”

„Щом и ти почна да поумняваш, скоро светът ще се напълни с гении.”, казах нещо в мой стил, без да се опасявам, че Катрин ще се обиди.

„Сега пък се превърна в грубиян”, откровено се разсмя тя.

„Надявам се да не ме заведеш в някой много изискан ресторант, в който човек не смее да допре лактите си до масата, камо ли да ги сложи отгоре.”, сериозно казах мнението си.

„Не, помня условието. Затова ще отидем в един ресторант от времето на „Тримата мускетари”, в който ходим с баща ми и наши приятели, когато сме в Париж.”

„Е, не си взех шпагата, но все пак ще се оправя, ако стане сбиване.”

„Сигурна съм в това.” отново се разсмя тя, поглеждайки ме ласкаво, поне така ми се поиска да бъде.

Продължихме да се шегуваме, докато пристигнахме. Поисках да платя таксито, но шофьорът заяви, че вече всичко е уредено и ни пожела приятно прекарване.

Заведението, всъщност това си бе истинска стара кръчма, беше много интересно - навярно Възрастта й се измерваше със стотици години. Беше пълно с хора, което пък си има и добра страна – признак за добро прекарване, интересни ястия и напитки.

Всички се веселяха истински - говореха високо, отвсякъде се носеше неподправен смях, песни, никакъв протокол. Веднага ми падна на сърце и побързах да похваля Катрин:

„Браво! Признавам чистосърдечно, че успя да надминеш и най-смелите ми очаквания. Толкова съм ти благодарен, че дори съм готов, макар и с известен резерв,  да призная, че си най-умната жена. Тук като нищо мога да остана до сутринта.”

„Ох, олекна ми. Щастлива съм, че правилно съм преценила.”, зарадва се тя без да обърне каквото и да е внимание на споменатия  „резерв” – явно беше започнала да свиква с моя доста странен хумор.

В това време при нас дойде една девойка в стравременска премяна, каквато бях виждал по филмите. Катрин каза нещо и момичето ни заведе до една маса в ъгъла, където гюрултията не беше толкова силна и все още можеше да се разговаря по-нормално, без да се налага да крещим.

Скоро момичето със странната носия - после забелязах, че целият персонал е облечен така, донесе една кана с червено вино, фино нарязани меса за мезе и попита дали сме готови с поръчката. Без даже да ме погледне, Катрин издиктува цяла страница. Момичето замина с поръчката, аз налях вино в пръстените чаши и съвсем сериозно казах:

„Да пием за твоя успех. Размаза ли ги?”

Явно, неочаквала подобен въпрос, още по-малко тост, тя ме погледна учудено, но бързо разбра за какво става реч и радостно възбудена каза:

„И още как! Всичко от предложената проектостратегия беше прието единодушно. Имаше само няколко уточняващи въпроса. Не бях на себе си от радост.”

„Ще си позволя да кажа, че много се радвам и се гордея с теб, въпреки че аз всъщност съм само един случайно срещнат човек. Това вече не е шега, искрено се радвам на успеха ти.”, казах го без да се отклонявам от истината.

„О, Крис, след това, което каза, ако не ме виждаш на стола, погледни нагоре. Имам чувството, че ще полетя.”, изумрудите в очите й се бяха запалили с целия си блясък.

„Много те моля като хвръкнеш, да не напуснеш и ресторанта.”, отговорих аз, а много ми искаше да добавя: „ и аз... отново да остана сам.”

 „А, само това не. Ще си полетя, но ако има нещо, в което можеш да си сигурен, то е, че пак ще се върна при теб.”

Като че ли нещо стисна гърлото ми.

 „Но ти не довърши разказа си за заседанието на Управителния съвет.”, казах първото нещо, което ми дойде наум.

„Заседанията бяха три – две вчера и последното тази сутрин. Точките в дневния ред бяха доста, но накрая  всички бяха изключително доволни и то с право. Високи финансови резултати, растящи поръчки, безспорно добра перспектива и стратегия за бъдещото развитие и разбира се големи премии.

Въпреки че голяма част от членовете на съвета много рядко се отдават на чувствата си, по време на днешния обяд всички се отпуснаха напълно. Когато накрая трябваше да си тръгнем, се подпираха най-дружески един друг. Дори и  баща си не бях виждала толкова разтоварен.”, радостно обясни Катрин.

След малка пауза продължи:

„Но не знаеш какво направих аз?”

„И да знам, ще си затрая, защото няма да мога да го разкажа така вълнуващо като теб.”, опитах се да се пошегувам отново, но този път тя не обърна внимание на думите ми и продължи:

„След твоето тръгване вчера сутринта ми стана толкова мъчно, че не знаех какво да правя. Неочаквано за мен самата, извадих  твоя подарък, който винаги ще бъде с мен, седнах на бюрото и започнах да пиша. За никакво време написах няколко страници. Бях се увлякла толкова, че едва успях да се оправя и влязох в залата в последната минута.

Слушах я внимателно без да я прекъсвам и тя продължи:

„Заседанието започна точно в десет часа. Още в началото помолих въпросът, по който аз бях докладчик, да се отложи за следващия ден. Прие се без възражения.

По време на обедната почивка не отидох да обядвам с другите под предлог, че не съм добре със стомаха. Имах на разположение два часа и половина. Веднага се качих горе, довърших това, което бях започнала да пиша, прочетох го, коригирах допуснатите грешки и го принтирах. Веднага слязох в конферентната зала, с помощта на помощния персонал го размножихме и когато другите заеха местата си за следобедното заседание, в папките им за проектостратегията ни за развитие през следващите пет години, вече беше сложено ново приложение. 

По първата точка от дневния ред за следващия ден  трябваше да докладвам аз. Направих кратко изложение и се извиних, че едва вчера съм успяла да завърша последното приложение, което се надявам да са имали време да прочетат. Стоях като на тръни. И тогава...останах като гръмната, когато след моите думи започнаха да ръкопляскат. Направо се сащисах. Разискванията бяха кратки – направени бяха незначителни бележки.

Заседанието свърши  преди дванайсет часа и  всички се оттеглихме по стаите си, да се освежим преди обяда. По едно време на вратата се почука. Беше баща ми. За разлика от друг път, без да каже нищо, той дойде при мен и ме прегърна. За пръв път почувствах какво значи бащинска ласка. В очите му личеше напираща влага, а когато почна да говори, от неговия монотонен глас нямаше и помен:

„Какъв идиот съм бил досега, за да не мога да проумея какво дете съм имал. Улисан в работа, не съм разбрал кога си пораснала. Даже когато се върна от Англия пак не намерих време за теб. Единствената ми грижа беше да те подготвя като мой наследник. Прощавай, но трябва да ти призная, че днес беше последният ти тест, който ти издържа превъзходно. Вече съм абсолютно сигурен, че когато си замина от този свят, под твоето ръководство фирмата ще продължава да я има. Толкова се гордея с теб. Признавам - не издържах и дойдох да ти го кажа.”, каза той, отново ме прегърна и смутен от вълнението си тръгна към вратата и я  отвори, а аз стоях като хипнотизирана от изненада.

Вече се канеше да затвори вратата зад себе си, но неочаквано влезе обратно и ме попита:

„А как стана така, че в последния момент включи приложението, засягащо логистиката и кога всъщност успя да го напишеш? Не съм предполагал, че си толкова подготвена и по този въпрос.” 

„ Каза ми го един човек.”

„Така ли? Откъде го познаваш?”

„Запознахме се случайно.”

„А знаеш ли как можем да се свържем с него?”

„Донякъде. Защо питаш?”

„Защото на всяка цена трябва да го привлечем при изготвянето на работния проект.”

„Вече му предложих.”, отговорих аз.

„И какво отговори той.”, за пръв път виждах баща си нетърпелив да чуе отговор.

„Отказа.”, отговорих аз.

„Тогава поне като консултант при определен от него хонорар.”

„Пак отказа.”

„Все пак не виждаш ли някакъв начин да го ангажираме?”

„Не.”

„Сигурна ли си?”

„И аз самата не знам, поне не още.”

„Колко жалко. Дори от малкото, което си написала, ясно личи какви  големи средства и време могат да се спестят.”

Понечи да тръгне, но пак се обърна, дойде при мен и ме прегърна. Никога не го бях виждала толкова развълнуван. Целуна ме по челото и навярно за да скрие смущението си каза:

„А на този човек трябва да му платим поне един висок хонорар.”

„Пак няма да приеме.”, отговорих аз, прегърнах го и се разплаках.

Катрин млъкна и две сълзи се търкулнаха по лицето й. Пое дълбоко въздух и промълви:

„Бях решила да не ти разказвам за този момент с баща ми, защото знаях, че пак мога да се разплача, но ето, не можах да се въздържа. Прощавай. Не искам да си развалим вечерта.”

„Нищо страшно не се е случило. Ти си умно момиче, което вече е разбрало, че животът не е само в розово. Най-хубавото е, че баща ти, макар и толкова късно, е разбрал, че има дъщеря и то каква.

А що се отнася до логистиката не се безпокой. Дай ми едно копие от въпросното приложение. Обещавам ти да ти изпратя една много по-детайлирана проекто-програма, която съм сигурен, че ти ще успееш да развиеш и напасваш към вашата дейност. Горе главата!”, опитах се да я успокоя, напълних чашите и казах:

„Да пием за бъдещите ти  успехи, в които няма място за съмнение.”

„Но ти действително можеш да бъдеш много мил. Наистина ли вярваш, или това е само един обикновен тост?”

„Вярвам и то абсолютно.”, отговорих веднага и то искрено.

„Толкова съм ти благодарна, че...Тогава наздраве!”

Не знам, дали от прекрасното вино, дали защото беше облечена в някакъв страхотен тоалет, който й пасваше идеално, дали защото в болезнено красивите й очи грееше такова истинско щастие, но в този момент тя изглеждаше фантастично. Гледах я с истинско възхищение, а не с хищния поглед на мъж, който гледа красива жена. В този момент я гледах както някога...”, но разтревоженият глас на Катрин ме върна в действителността:

„Крис, какво става? Да не ти е лошо?”

„Не. Добре съм. Просто се възхищавах колко си красива и се отплеснах. Прощавай!”

И тогава..., без да знае, още по-малко да го иска, тя бръкна в най-дълбоката ми и незарастваща рана. Погали както в Мюнхен венчалната ми халка, след това нежно стисна дясната ми ръка и силно развълнувана каза:

„О, Крис, толкова съжалявам. Още в Мюнхен разбрах, че тази жена няма еквивалент за теб. Затова и толкова те уважавам, затова толкова безрезервно ти вярвам, затова и... и чувствам, как ... как започвам да се влюбвам в теб.”

В това време дойде сервитьорката, придружена от още едно момиче и започнаха да сервират вечерята. Това ми даде възможност да се съвзема и да прескоча опасната тема.

„Катия, какви са тези грамади? Че това ще ни стигне за дни. Ако така ще ме храниш на острова, на който каза че ще ме заточиш, то само за месец ще стана дебел като хипопотам. Представяш ли си колко атрактивен ще стана?”, опитвах се да я отклоня от това, което беше започнала.

Тя изглежда разбра, усмихна се и отвърна:

„Е, не е задължително да изядем всичко. Просто искам да опиташ от ястията на старата Франция. Да започваме!”.

Вечерята беше превъзходна , виното също и настроението ни скоро стана каквото трябва. Към края тя попита:

„Кога мислиш да тръгваш за Лимож?”

„В неделя късно след обед. Реших да остана да поразгледам Париж.”

Видях как изумрудите в очите й проблеснаха и веднага попита:

„Сам?”

„Да, освен ако някой, който в момента седи срещу мен, не предложи нещо друго.”, отговорът сякаш излезе от устата ми без да се съобразява с каквото и да било, без дори да поиска разрешение.

Тя ме погледна със светнало лице.

„Струва ми се, че този някой тъкмо мислеше как да ти го каже.”

„Целият съм в слух.”

„Крис, Париж няма да се премести и все някога ще можеш да го разгледаш по-подробно. Аз ще бъда в отпуск докато си във Франция. Какво ще кажеш да вземем поршето и да направим малка разходка? Разбира се, този път няма да  караш като на рали.”

„Съгласен.”, отговорих бързо, изплашен, че гирлянда от контролни лампички може да ме изпревари.

А и защо трябваше да отказвам, след като толкова обичам да пътувам. А Париж няма къде да се дене и ще продължава да стои на мястото си. Не смеех да си призная, че има и друга, къде по-важна причина, да приема.

„Наистина ли?”, може би все още не беше сигурна, че е чула правилно.

„А ти се опитваш да не ми вярваш и съвсем незаслужено ме огорчаваш.”, казах „засегнат”

„Не, само ми е трудно да повярвам. Извинявай, приемам всяко наказание.”, лицето й отново се озари от познатата усмивка.

„Виж това вече е друго нещо. Що се отнася до наказанието, още не съм решил, но ти обещавам, че сериозно ще се заема с този изключително важен въпрос.”

Продължихме да се шегуваме, докато стана време да тръгваме. Момичето, което ни посрещна даде на Катрин нещо като формуляр, който тя подписа, подаде му едра банкнота и стана.

„Готова съм за тръгване.”

„Но...”, опитах се да попитам за плащането, но тя ме хвана под ръка и каза:

„Всичко е уредено. В този ресторант имаме открита сметка. Да тръгваме, че програмата в „Лидо” може да започне преди да пристигнем.”

 

На пребиваването ни в „Лидо”, няма да се спирам, за да не повтарям неща, които вече съм описвал. Е, програмата беше различна, но все пак подобна – балет от трийсет и две калибровани хубавици, феерии, прекрасни изпълнения, допълнителни номера. Премерена еротика да,  но без следа от перверзия. Е, затова  е и „Лидо”, което, в това отношение няма аналог.

Основната разлика беше, че срещу мен седеше най-красивата и елегантна дама в залата, а там не се водят случайни жени. Няма да се разсърдя на този, който би ме нарекъл лъжец, ако кажа, че това не ми е било особено приятно.

 

Пристигнахме пред нейния хотел. Казах на шофьора на таксито да ме почака и като възпитан мъж, тръгнах да отворя вратата на Катрин. Направих го в момента, когато тя вече подаваше банкнота на шофьора, казвайки му,  че рестото е за него и няма нужда да чака. Щом слезе от колата, шофьорът, предоволен от полученото, веднага потегли.

Този път сащисаният бях аз, а Катрин направо засия като видя смущението ми, хвана ме под ръка и спокойно каза:

„Не са ли ти казвали, че е недопустимо една дама, при това облечена в официален тоалет, да се изоставя на улицата и то пред изискан хотел?”

„Е, на улицата не, щях да те изпратя до асансьора.”, опитах да се измъкна от справедливата забележка.

„А ако в него има пияни мъже?”

„Тогава щях да те придружа до стаята.”

„Да, ще кажеш едно тривиално „лека нощ” и ще си тръгнеш, а вътре може да има крадци, при това моите хора вече спят в Лимож. Това ли наистина щеше да направиш, рицарю?”

„Катия Картечницата.”, само това можах да измисля, но на нея така й хареса, че се разсмя от сърце.

 

Вече бяхме потеглили с поршето, когато аз я изпреварих и зададох първия за деня въпрос:

„Сега накъде?”, въпреки че ми беше все едно накъде ще запрашим

„Дижон”, лаконично отговори Катрин.

Вече няколко пъти бях минавал през столицата на Бургундия и винаги ми е било интересно. Особено ми харесваха чудесните, останали почти непокътнати стари, олюпени отвън кръчми, в които колкото и да си сит или злояд, преяждаш и превиваш до изнемога с  прочутите им ястия и напитки и накрая си тръгваш в прекрасно настроение, нищо че пътя до хотела може да се удължи значително поради нехарактерни за нормално състояние отклонения от правата линия. Затова не направих и опит да възразя, въпреки че Дижон нямаше много общо с посоката към Лимож. И съм бил прав. Прекарахме превъзходно.

 

На сутринта, след като закусихме яко, вече в колата, същия въпрос:

„А сега накъде?

„Авиньон.”, отговори Катрин, но този път реши да поясни:

„Знам, че още вчера спокойно можехме да сме в Кан, след това в Ница и Монте Карло, но помислих, че вече си бил там и няма да ти е интересно, а на мен пък никак. Е, можехме като туристи да обикаляме замъците по Лоара, но ние не сме туристи. Не че не си ходил в Дижон и Авиньон, не че в събота и неделя не е същата блъсканица, но все пак в тях има нещо, останало от старата Франция. А ако трябва да съм съвсем откровена, в крайна сметка за мен не е толкова важно къде ще бъда, а с кого.”

Разстоянието Дижон – Авиньон не е кой знае колко, още повече ако се пътува с такава кола. Но малко преди Лион ни спря пътната полиция. Оказа се, че съм се увлякъл в карането и сме се движели с 240 км/час – два пъти над разрешената скорост.

„Сега вече загазихме яко.”, помислих си доста разтревожен, докато вадех от портфейла немската си шофьорска книжка.

За разлика от мен, Катрин не изглеждаше обезпокоена. Извади документите от жабката, , излезе от колата, застана пред полицаите и каза:

„Приемаме всичко, което ще ни кажете и сме готови да поемем  всички последствия от нарушението. Само имам една много голяма молба към вас.”

Полицаите се сащисаха. Както обикновено те очакваха неизбежните мрънканици.

„И каква е тази молба?”, попита единия от тях.

„Да не ни бавите, защото иначе ще бъдем принудени да извършим ново нарушение. Просто времето ни е много малко.”

„И закъде толкова сте се разбързали?”, попита другия полицай.

„Ако ви разкажа, сигурна съм, че няма да ми повярвате, защото сте се наслушали на какви ли не сърцераздирателни истории. Освен това не разполагам и с време да го направя, затова ще си позволя да повтаря молбата си.”

Полицаите се спогледаха изумени от това, което чуха, но побързаха да  обърнат погледите си към нея. По-старшият от тях, след като помисли малко, подаде вежливо документите на Катрин и каза:

„Заповядайте. Вярвам Ви, дори ще се обадя на колегите от следващия контролен пост да не ви спират, но все пак намалете скоростта поне със осемдесет километра. Приятен път” и галантно отдаде чест, а Катрин, след като ги дари с една ослепителна усмивка, побърза да се качи в колата.

Полицаите също се усмихнаха и ми дадоха знак, че мога да тръгвам. Това са французите – могат да ти повярват когато трябва. Пък и разбират от красота. 

Независимо, че тръгнахме късно, към обяд преминахме през една от крепостните порти на Авиньон.

„Този път ще имаме проблем с намирането на хотел.”, казах, показвайки  гъмжилото от хора, щъкъщи като хлебарки в стария крепостен град.

„Някой може би, но този път няма да съм аз. Още онзи ден резервирах хотел и то в крепостта.”, каза Катрин, но познатите ми зелени пламъчета се запалиха и тя добави:

„Не бързай да се радваш, защото когато се обадих, беше останала само една стая и то единична.”

„Е, спал съм при какви ли не условия, така че за мен не се безпокой. Мога да спа в колата, или пък пред вратата на твоята единична стая.”

„Спи където щеш, щом не ти стига половин легло.”, отговори Катрин и очите й изригнаха.

„Колко си благородна. И това е нещо.”, побързах да отговоря, преди огъня в очите й да ме запали и двамата избухнахме в смях.

Не се наемам да описвам Авиньон. Той просто трябва да се види, за да се почувства завладяващата му атмосфера.

 

За да сме сигурни, че ще бъда навреме в „Бернис”, тръгнахме към четири часа сутринта. Реших, че е най-добре да се върнем в Лион, оттам до Клермонт- Ферранд, където свършваше аутобана. След това започваше нормален път, преминаващ през множество населени места. По него не можеше, а и беше много опасно да се кара бързо. Освен това не можех да разчитам непрекъснато на разбиране от страна на френската пътна полиция. Ако пък останеше по-голям резерв от време, нищо не ни пречеше да спрем в най-близкото до Лимож градче.

Издухахме на бърза ръка аутобана, но когато излязохме от Клермонт- Ферранд, скоростта ни се намали три пъти. Резервът от време обаче беше достатъчно голям, така че нямаше място за притеснение.

„Резервирала съм ти хотел близко до „Бернис”, така че може пеша да се отиде до техния офис.”, изненада ме Катрин с поредната неочаквана информация.

„Но аз днес надвечер отлитам за Париж, откъдето има полет за Мюнхен, който мога да сваря.”

„Да, но все пак трябва да се приведеш в ред.”

„Я виж какво оправно момиче си била!”

„Така е. Това не Мюнхен, когато не бях на себе си.”

Не исках да зачеквам тази тема и не казах нищо. По едно време просто усетих, че тя ме гледа. Погледнах я в очите, не видях прекрасните огънчета – бяха угаснали.

„Крис ще те видя ли пак?”, въпрос, който и без друго очаквах.

„Не.”, отговорих колкото може по-меко.

„Поне още веднъж.”

Бяхме навлезли в някакво градче и аз предложих да изпием по едно кафе. Спряхме пред малка кафе-сладкарница и влязохме вътре. Поръчахме кафетата, минерална вода и по някакъв сладкиш, които веднага ни бяха сервирани – освен нас нямаше други хора.

Не посегнахме към чашите – тя държеше ръката ми. Беше ми толкова чоглаво, че не знаех как да започна.

„Катрин, не съм забравил въпроса ти. Ти си кораво момиче и се надявам да разбереш това, което ще ти кажа. Готова ли си да го чуеш?”

„Да, готова съм.”

„Искам да те видя пак. Искам много повече отколкото сам съм предполагал, но... не бива да го правим.”

„Защо?”, едва я чух.

„Защото и двамата ще затънем в нещо, от което няма измъкване.”

„Да се измъкваме? От какво? Всичко е толкова е хубаво, че ме е страх да не е някакъв сън, а ти говориш за измъкване! Не искам да се събуждам. Досега все си ми помагал, а точно когато ми е най-хубаво, искаш да пуснеш будилника.”

„Права си. То е далеч повече от хубаво, но... фактите са наистина категорични. На мен също никак не ми е лесно да говоря, но ще се опитам да ти обясня защо не бива да се срещаме.”

„Защо?”

„Защото си два пъти по-млада от мен...”, отговорих без да добавя нищо повече и млъкнах.

Тя отново стисна ръката ми и без да се забави започна да говори:

„И какво от това? Вече знам за проклетата разлика във възрастта ни. Дълго мислих за нея, но тази мисъл вече окончателно съм я изхвърлила в кофата за отпадъци. Светът е пълен с подобни случаи. Мислиш ли, че всички са нещастни. Аз ли трябва да ти обяснявам, че тази разлика бързо се стопява. Просто аз ще ставам по-бързо възрастна, а ти по-бавно по-стар.”

Поисках да се обадя, но тя ме изпревари:

„И какво, че те познавам от няколко дни? Звучи много изтъркано, но през тези дни пораснах с години, защото най-после успях основно да преосмисля стойностната си система. И знаеш ли какъв е резултатът? От неопитното, лесно накърнимо и до голяма степен наивно момиче, остана само споменът.

Отначало само ми се струваше, че ми харесваш, после че започвам да се влюбвам, а сега вече съм наясно, че те обичам. Какво общо може да има възрастта с чувствата ми? Защо трябва непременно да се съобразявам с нея, а не с тях и собствените си желания?”

Момичето, което случайно бях срещнал в Мюнхен, наистина не бе същото. Пред мен стоеше една уверена в себе си, обаятелна млада жена, която без притеснение говореше за чувствата си, но и без да се съобразява с каквото и да било, ги бранеше със всички средства.

Този път аз стиснах ръката й. С мъка задържаше вълнението си, но след минута тя заговори отново бавно и тихо:

„Не се сравнявам с жена ти, не искам и да я изместя от сърцето ти. Може да ти прозвучи невероятно или шаблонно, но аз високо ценя и уважавам тази стойностна жена, дори имам чувството, че я познавам. Не вярвам в задгробния живот, но ако има такъв и тя ни вижда в момента,  знам, че точно тя никога не би ме укорила, че съм се влюбила в теб, защото най-добре от всички в света би ме разбрала.”

Стоях ням и неподвижен, докато чух, че отново заговори:

„Ами момченцето на което изцяло си се посветил? Мислиш ли, че си в състояние да замениш непрекъснатата болка, причинена от липсата на майчина ласка. Знам, че бъркам в кървяща рана. Позволявам си защото едно е да знаеш, друго да е да си го изпитвал върху себе си.

Макар, че моята майка е жива и здрава, аз израснах без майка и много добре мога да разбера твоя син. Това е непосилен товар и тази болка ще си остане докато не се яви човек, с когото едновременно и спонтанно разберат, че имат болезнена нужда един от друг.

Знаеш ли колко пъти съм се молила баща ми да се разведе с вятърничавата ми майка и да се ожени точно за такъв човек. Но той не го направи и до онзи ден не бях почувствала и неговата, истинската бащина ласка. Макар да ми беше осигурено всичко, аз... аз бях едно нещастно кръгло сираче.

Тя стискаше ръката ми все по-силно, а надигналото се в мен чувство просто ме задушаваше.

„Крис, пределно ми е ясно, че вие двамата с детето сте едно неделимо цяло. Но това също не ме плаши, защото аз ви обичам и двамата. Не мога да си представя, а и ти самия никога не би приел, да обичам само част от теб.”

Стоях като хипнотизиран. А и какво можех да кажа? Тя наистина разрови жаравата в незарастващата ми рана, но този път избухналият пламък не се превърна в онази помитаща всичко по пътя си изпепеляваща мъка.

Едва когато почувствах, че закалката, която толкова пъти ме е спасявала от ужасяващи ситуации, отново застана до мен, заговорих:

„Спокойно мога да кажа, че не съм лош психоаналитик, с логиката също съм добре. Затова си позволявам да се съглася, че настъпилите в теб промени през тези няколко дни са толкова големи, че са направо феноменални.

За съжаление, аз много сериозно съм изучавал и теория на риска. Ще бъда съвсем, по-скоро болезнено, откровен. Казвам за съжаление,  защото, особено през последните три дни, често ми минаваше мисълта, че би било много по-добре, ако нямах тези знания, които така са се окопали в мен, че просто ме принуждават, едва ли не и за дребни неща, да преценявам всички възможни варианти и рисковете, свързани с тях. Навярно това е някакъв вид професионална деформация, но така или иначе, тя съществува и едва ли ще изчезне. Така се получи и сега. Просто съм  затрупан с лавина от въпроси, които толкова ми се иска да пренебрегна, но не съм в състояние да го направя и това просто ме съсипва.

Когато разбрах, че не си богатата глезла, за каквато те приех в първия момент, а действително преживяваш силен шок, първата мисъл, която ме ужаси беше, какво би станало, ако не си в състояние да го преодолееш в безопасно кратко време.  Ти самата тогава не можеше да прецениш в колко опасна ситуация се намираш. Една изключително красива млада жена, попаднала в съвсем непозната обстановка, незащитена от когото и да било,  лесно ранима, почти обезумяла от случилото се, загубила доверие в основни ценности, можеше отново да стане лесна плячка на всеки по-обигран мошеник. Затова застанах до теб, а не защото си толкова красива.  Основната причина да се съглася да пътуваме с поршето също не беше само  чудесната кола и прекрасната й собственичка, а да те заведа, без допълнителни разочарования и опасности, сред близки хора. Просто се чувствах задължен да  ти помогна отново да стъпиш на земята.

Когато те оставих в хотел „РИЦ” вече бях по-спокоен – ти беше почти на себе си. За щастие се оказа по-силна отколкото предполагах. След всичко, което ми каза, съм напълно сигурен, че вече си проанализира този епизод от живота си.”

„Да, и то много прецизно. Но когато приключих с този анализ, освен неприятните изводи, на преден план и то съвсем неочаквано, излезе и друг категоричен факт. Аз вече бях влюбена. Едва се въздържах да не дойда при теб в „Лютесия”, ужасена от мисълта, че повече няма да те видя .”

„Знам. Затова и побързах да си тръгна. Не мисли, че на мен ми е било лесно. Докато беше в стресово състояние също ми харесваше, но въобще не ми е минавала дори за миг мисълта да се възползвам от твоята очевидна уязвимост. Но когато разбрах, че  вече си преодоляла стреса и не те заплашва нищо, тогава...”

 Този път не попита „Какво тогава?”. Това направиха очите й.

„Тогава... започна да ме привличаш като мощен магнит. И на мен ми се искаше да те видя. Не го направих, даже не ти се обадих по телефона и то единствено защото бях твърдо убеден, че не трябва. Не можех безцеремонно да се втурна в живота ти и брутално да го объркам. Желанията ми бяха в пълен разрез с решението ми, но все пак успях да ги овладея, защото вярвах, че така ще се разминем с катастрофата, която можеше да настъпи и то главно по моя вина.”

„Това е било тогава, а сега?”

„Сега...Сега, настръхнал от противоречиви чувства, виждам, как нещата всеки момент могат да излязат от контрол и направо да ни пометат. А справедливото чувство, че аз ще бъда главния виновник за това, ме е стегнало като мощно менгеме.

Катрин, вече разбирам много добре,  че и аз съм уязвим, че самотата започва жестоко да ме мачка, че и двамата с детето изпитваме болезнена нужда някой да застане до нас. Но от друга страна разбирам, че зашеметяващо жестоките удари на съдбата ми не може да не са причинили остатъчни деформации по моята, иначе желязна психика. Ами ако тези деформации след време доведат до сериозни пробойни и аз започна да потъвам? Защо и кой ми дава право да повличам на дъното и тази прекрасна жена, която,  въпреки отчаяната ми съпротива, вече съм наясно, че обичам?

Нито за миг не съм се съмнявал в чувствата ти. Усетих ги преди ти самата да ги осъзнаеш. Аз също искам отново да полетя волен като птица. Ами ако крилата ми не издържат? Ами ако тази прекрасна и всеотдайна връзка, родена в резултат на случайно стекли се обстоятелства, както внезапно ни връхлетя, също така внезапно изчезне и се обезцени?

Защо трябва да ви причинявам това? Така може да постъпи само един егоист, но аз не съм такъв. Ако по моя вина се получи нещо, което ще обърка живота ви с това невинно момченце, тогава моят живот ще се превърне в  истински ад.

Признавам, никога не съм очаквал, че точно с мен може да се случи подобно невероятно нещо. Може би вече не съм достатъчно силен, може би в момента съм прекалено уязвим, може би...И аз самият не знам как, но се случи. Случи се така,  че аз отново обикнах една жена. Една жена, която... която може да ми е дъщеря...”

Познатата  огромна буца отново застана на гърлото ми и гласът ми като че ли се скъса. Катрин стискаше ръката ми със всичка сила, но не каза и дума. Не знам колко време е минало докато успях да завърша:

„ Затова от името на двама ни – аз и това така неочаквано изригнало в мен чисто чувство, те молим да намериш сили и се качиш на вече потеглещия влак. Влакът на твоя собствен живот.”

 

Платих на жената от кафето и излязохме без да докоснем нищо от това, което ни бе сервирала. Тя ни гледаше стъписана, но не каза нищо. Навярно беше чула част от разговора ни.

Оставаха малко километри до Лимож. Карах бавно – имахме достатъчно време. Катрин беше сложила глава на рамото и ... тихо плачеше, без да говори.

Когато пред нас се явиха очертанията на Лимож, тя се беше посъвзела и вече по-спокойно каза:

„Не само се опитвам, а правя и всичко възможно да разбера това, което ми каза. До такава степен съм сигурна в теб, че без всякакви резерви бих приела и изпълнила всяко твое желание, но това...Адски ми е трудно дори да си го помисля, камо ли да го приема. Сърцето ми все още твърдо вярва, че това е само един ужасен кошмар. Сега вече не го е страх от будилника, напротив, толкова иска да зазвъни със всичка сила и го измъкне от този смазващ го  кошмар.

Знам че го знаеш, но искам още веднъж да ти го кажа. Аз самата съм готова да поема всички рискове с цялата им тежест, затова и ще продължа да чакам да звънне този будилник. Ще дойда при теб, без значение къде се намираш и независимо какво ще ми струва това.” и млъкна.

Аз също мълчах стискайки до посиняване невинния волан. След това, което каза, всяка дума щеше да бъде...кощунство.

Вече бяхме влезли в града, когато Катрин отново заговори:

„Страх ме е да остана сама, поне не веднага. Затова имам една голяма молба.”

„Ако молбата ти е към мен, считай я за изпълнена”, най-после проговорих и аз.

„Моля те, подари ми поне още два дни. Невъзможно ми е да се разделя с теб след петнайсет минути.”

„Ето още един, който почна да чете чужди мисли.”, опитах с тази плоска шега да разведря не само нея, но и себе си и  веднага добавих:

„Тъкмо се канех да направя същото предложение.”

„Наистина ли.”, едва не извика Катрин.

„Да, но имам едно условие.”

„Приемам го.”, веднага отговори тя, без изобщо да попита какво е то и започна да ми показа пътя за хотела.

 

Момчето от хотела взе багажа и ни заведе до стаята. Погледнах часовника си. До срещата оставаха четирийсет и пет минути. 

„Е, не е кой знае какво, но все пак е прилична стая, при това с хубав изглед.”, каза Катрин, застанала на прозореца.

„Приличната стая” си беше прекрасна, но нито имах време, още по-малко желание да почна да й разправям при какви условия ми се е налагало да спя. Свалих си сакото и отидох до банята. Мислех набързо да взема и един душ, но когато се върнах, видях обувките на Катрин на пода, а тя самата беше легнала  на леглото. Усмихна се и разпери ръце.

„Ела”, но побърза да добави:

„Искам само да се гушна в теб.”

Почувствах се по-добре – беше започнала да се съвзема. Легнах до нея и тя замря в прегръдката ми. Никакви думи, никакви движения, дори не чувствах дишането й, само дъха й. По едно време чух гласа й:

„Време е. Избръсни се и тръгвай. Аз ще отида до нас да си приготвя нещата и ще те чакам тук. Имам още една малка молба.”

„Давай!”, казах на път за банята.

„Ще бъде чудесно, ако успееш да отклониш неизбежната покана за обяд. Това ще е огромна загуба на време.”

„Имаш го.”

„О, Крис! След час и половина съм в хотела и повече няма да мръдна докато не се върнеш.”, извика Катрин, взе сака си и изчезна като светкавица.

 

 В „Бернис” вече ме чакаше шефът с двама прокуристи от фирмата. След тривиалните приветствия, започнаха да ме разпитват защо не съм се обадил кога ще пристигна.

„Направо се разтревожихме когато нашият човек се върна от летището и каза, че такъв човек не фигурирал в списъка на пасажерите.”, каза шефът на фирмата.

„Съжалявам за безпокойството, но за сметка на това все пак пристигнах точно навреме за срещата.”, пошегувах се аз и предложих:

„По-добре да се хващаме за работа.”

Личеше, че искат да разберат как съм довтасал в Лимож и то без да разберат, но приеха предложението и започнахме конкретните разговори и то по извънредно важен и за двете страни проблем – опасността да не ни се изплати огромна сума за извършени превози до Иран.

Отново прескачам тези, макар и много важни моменти от разговорите ни. Само ще спомена част от края на срещата, когато им казах:

 „Знаете, че дълго време съм работил в Иран. Благодарение на старите в връзки в тази страна, накрая успях да уредя всичко. Днес е понеделник. В сряда по вашата сметка в банката ви ще бъдат приведени всички суми, включително навлата за неизвозените контейнери, всички денгуби и лихви. Щом вие ни приведете сумите, които ни дължите, веднага ще изпратим блокираните в Регенсбург контейнери за Иран. Това е господа. Ето защо исках да се срещна лично с вас.”

Французите скочиха и само дето не ме вдигнаха на ръце. Когато тази обяснима реакция премина, казах:

„Мисля, че вече спокойно можем да поговорим и по останалите въпроси, свързани с бъдещата съвместна дейност на нашите фирми.”

„Преди това ще пийнем по един чудесен коняк, който пазя от години за много специални случаи.”, каза моят приятел и шеф на „Бернис” и веднага излезе, за да се върне с някаква много странна бутилка с метален обков, следван от секретарката си, която носеше поднос с прекрасни чаши, които не си знаяха годините и съответните приложения.

Настроението беше на ниво. Когато приключихме с останалите въпроси и със съдържанието на бутилката, станах от стола:

„Господа, беше ми много приятно. Моля да ме извините, но трябва да тръгвам.”

„Как така ще тръгваш? Само това не!  Такова нещо трябва да се отпразнува с обяд, който, при всички случаи,  ще се слее с вечерята.”, скочи шефът на „Бернис” – безспорен гастроном, а и пиеше много и то... „красиво”.

„Съжалявам, но обяда-вечеря ще се състои при следващото ми идване в Лимож или твоето в Регенсбург. Познаваме се отдавна и знам , че ще ме разбереш - сега просто ми е невъзможно да остана.”

„Толкова съжалявам. Имаме такъв прекрасен повод, а няма да си хапнем и пийнем като хората.”, каза той силно натъжен и веднага добави:

„Разбирам, че има някаква изключително важна причина да откажеш и аз я приемам, но следващия път, ако трябва ще ти сложим и белезници, за да не можеш да ни се измъкнеш и ще се повеселим както си знаем.”

Французи! Може би затова ги обичам.

 

Към дванайсет и половина вече бях  в хотела. Катрин толкова се изненада, че просто увисна на врата ми, без разбира се да пропусне да зададе въпрос:

„Тръгваме ли?”

„Тръгваме.”

Слязохме долу и аз се отправих към рецепцията, но тя  ме хвана под ръка и ме поведе към изхода.

„Катрин...”, започнах „строго”, но тя ме прекъсна, водейки ме към колата, където вече ни чакаше момчето с багажа:

„Всичко е уредено. В този хотел настаняваме нашите гости, а ти си един от тях. Остава да губим време и по рецепции, след като можем да си го спестим.”

Потеглихме и пак моя дежурен въпрос:

„Сега накъде?”, последван от познатия лаконичен отговор:

„Руан”

Никога не бях ходил там, а и едва ли някога пак ще отида. Срещал съм името на този град в някакви романи и в откъси за Втората световна война. Знаех, че е на брега на Атлантическия океан, недалеч от Лимож, но толкова. Оказа се, че това е едно прекрасно место.

По пътя Катрин ми каза, че всичко свързано със завръщането ми в Мюнхен вдруги ден вече е уредено, че можем да отидем в тяхната вила на брега, в някой от луксозните хотели, въобще където поискам. Важното според нея било да не се спи излишно, за да бъдем колкото може повече заедно, а съня намалявал това време. В интерес на истината аз бях на същото мнение...

 

Изготвих старателно обещаната примерна програма, придружена със съответните пояснения. Дори използвах възможността да се срещна с господин Шмидт, един от асовете по логистика на концерна „ЩИНЕС”, чийто лекции навремето ми бяха едни от най-интересните. Беше дошъл в Нюрберг да се запознае на място със завършения вече нов  огромен склад на „Баварски Лойд” – 110000 кв. м. покрита площ, напълно компютъризиран, с пристанище, шосейна и ж.п.връзка. Преди да отидем на обяд го помолих да хвърли един поглед на написаното от мен. Той се съгласи, взе папката и седна на бюрото на г-н Бауер, шефа на склада. Знаех, че ще прегледа листовете по диагоналната система, но и това беше много. Бързо прехвърли първата страница, но от втората се зачете по-внимателно, дори взе химикалка и до края направи няколко много полезни допълнения, от които веднага пролича безспорно високата му класа. Когато завърши каза:

„Не Ви питам за кого сте писали това, но имайте предвид, че то  струва много добри пари.”, на което реших, че е по-добре да не реагирам.

След обяда веднага се върнах в Регенсбург, дадох програмата на фрау Швайгер която владееше отлично френски и английски, да нанесе допълненията и бележките на г-н Шмидт, да я преведе на английски и след като я прочетем още веднъж, да я изпрати по DHL в Лимож. Тя се зачуди защо трябва да е на английски, а не на френски, защо трябва да се изпраща по DHL, а не по факса, дори поиска да каже нещо, но замълча. Още следващия  ден програмата замина, а след три дни пристигна факс-отговор, пълен с изискани френски благодарности, подписан лично от бащата на Катрин.

 

След десетина дни, фрау Швайгер вместо, както обикновено, да прехвърли разговора, влезе в кабинета ми и като че ли става въпрос за някаква особена тайна, тихо ми съобщи:

„Търсят Ви по телефона. На френски.” и излезе, дори затвори вратата, която обикновено стои отворена. Вдигнах слушалката.

„Ало, Крис.”, чух гласа на Катрин.

„Къде си?”, попитах преди да й кажа добър ден.

„В Лимож. Толкова се радвам да те чуя.”

Поговорихме си и накрая тя каза:

„Възложено е от баща ми още веднъж да ти предам лично благодарността му за програмата, която ни изпрати.”

„Не „ни”, а „ми”. После това не е програма, а по-скоро общи насоки.”, поправих я аз и попитах:

„Значи да не чакам благодарности от твоя страна?”

„Господи, та ти си станал същински безсрамник! Как можа да го кажеш?”, разсмя се тя, но веднага продължи:

„Във връзка с това имам една голяма молба.”

„Колко голяма?”

„Колкото от Лимож до Мюнхен.”

Оказа се, че имало няколко пункта, които тя не била сигурна дали правилно е разбрала и само аз съм можел да й ги разясня, разбира се, не по телефона. Затова в удобно за мен време, тя веднага щяла да долети до Мюнхен.

 

На Мюнхенското летище профуча като вихър през зеления коридор покрай стъписаните митничари, почти хвърли багажа си, прегърна ме и започна да ме целува без да каже нищо. Всички наоколо впериха очи в нас, особено мъжете. Е, в интерес на истината, не в мен, а в когото трябва, но така се казва. Катрин беше в прекрасен спортен тоалет, който така подчертаваше и без това изящните й форми, че и аз на тяхно място бих направил същото без да изпитвам някакво особено притеснение. Когато тръгнахме Катрин кротко заяви:

„Няма да ти преча, само искам да съм близо до теб. Ще ме изтърпиш ли до вдругиден?”

„Едва ли, но поне ще се опитам.”, отговорих аз и „уточних”:

„От учтивост.”

„Как се радвам, че пак си такъв, какъвто най- много те обичам.”

 

Времето отлетя като един миг и ние отново бяхме на мюнхенското летище. Предадохме багажа й и влязохме в един от баровете да изпием по едно кафе с коняк. Усетих, че иска да каже нещо, но се колебае. Приех го нормално, но все пак я попитах:

„Има ли нещо, което се притесняваш да ми кажеш?”

„Отново надзърна в мислите ми, но това пък ме извади от много неудобно положение. Да, има.”, отговори Катрин и силно притеснена извади от чантичката си един плик и ми го подаде.

На плика беше написано името ми. Отворих го. В него имаше кратко благодарствено писмо, подписано от баща й и един чек за сериозна сума. Прибрах писмото в джоба на сакото си, а чека сложих обратно в плика и  го подадох на Катрин, без да кажа нищо. Тя го пое силно разстроена и го прибра в чантичката си. Поколеба се и тихо каза:

„Повярвай ми, направих всичко възможно да убедя баща ми да не го прави, но безуспешно. От една страна той е много коректен човек, а от друга и да иска, не може да разбере, че не всичко е пари. Толкова съжалявам. Нарочно не ти го дадох до сега и ако не беше разбрал притеснението ми, нямаше и да ти го дам. Можеш ли да ми простиш?”

Усмихнах се, стиснах ръката й и спокойно казах:

„Няма какво да ти прощавам. На баща ти също не се сърдя. На негово место и аз бих постъпил по същия начин. Дори много съм поласкан и те моля, специално да го поздравиш, както и...”, но тя вече беше скочила от стола си и ме прегърна.

Изпихме остатъка от коняка и чак тогава Катрин се сети да попита:

„Май че искаше да кажеш  още нещо, но сигурно така ми се е сторило.”

„Не ти се е сторило. Предай на баща си, че всъщност ако нещо  съм направил, то не е за фирмата ви, а за дъщеря му, която....”

Очите й така заблестяха, че направо потънах в тях и забравих какво исках да кажа. Добре, че се сетих  за „причината” за нейното идване и попитах:

„Какво стана с неясните пунктове, за които искаше да говорим?”

„О, извинявай! Забравих да ти кажа. Още докато пътувах за Мюнхен толкова интензивно мислих в самолета върху тях, че успях да ги разбера напълно, така че нямаше смисъл да губим време за тях.” 

„Значи вече не си само, както досега, „Катия laMitrailleuse” а и „Катия laMenteuse” (лъжкинята)”.

„Наричай ме както си щеш, важното е да го чувам от теб.”, отговори тя, но после много сериозно каза:

„Няма защо да ти се извинявам за тази измислица, която  безспорно си разбрал веднага. Толкова имах нужда да те видя отново, че бях готова на всичко. Можеш да се сърдиш колкото си искаш, но този път така и няма да ти се извиня.”

Безмилостното менгеме отново ме стегна между челюстите си.

„Знам.”, това беше единственото, което успях да кажа – всичко друго щеше да бъде... излишно.

„ И аз знам. Обичам те. Толкова те обичам, че ...” и в очите й, вместо сълзи блестеше едно толкова чисто сияние, което...

„Искаш ли да изпием още по едно еспресо с коняк?”, попитах и за първи път откак беше дошла, запалих цигара.

„Да, въпреки че те едва ли ще ми помогнат.”

Направих знак на сервитьорката и поръчах кафетата и коняците. И тогава тази готова на всичко жена, отново стисна ръката ми и гледайки ме в очите каза:

„Искам да ти кажа още нещо. Това, което ми каза в кафето преди  Лимож и през следващите два дни, успя  да ми помогне да преодолея донякъде смазващата ме мъка, но не и да запуша ушите си.”, гласът й се скъса, а очите й станаха още по-големи.

„Това пък какво значи?”, зачудих се наистина.

„Това значи, че те винаги ще чакат да чуят звъна на един специален будилник. Нима си забравил какво съм ти обещала?”, каза тя и опита да се усмихне, но този път не се получи.

 

На информационните табла продължаваха да мигат светлинките на нейният полет., но тя не тръгна след другите пътници, пътуващи за Париж.

Стоеше до мен и мълчеше, даже не задаваше въпроси.

„Време е да тръгваш.”, казах накрая.

„Не и докато не ме потърсят.”, отговори тя и отново ме изненада с нестандартно предложение: 

„Защо не ме изпратиш до Париж? Може би ще успеем да купим билет.  Ако поискаш ще остана аз.”

Чувствах се като човек загубил равновесие и не е сигурен дали ще може да се задържи прав. Усещах, че нещо става с мен, нещо непокорно, което властно започва да ме завладява. Не беше страх, не беше болка, не беше притеснение. Беше надигащо се мощно желание да...

„Крис, какво ти става?”, разтревожено попита Катрин.

„Наистина ли искаш да ти кажа.?”

„Разбира се, че искам.”, моментално отговори тя.

„Добре, но искам да чуеш и продължението. Искам да те грабна, да минем през Регенсбург  да си уредя отпуските, да отидем в България, да вземем детето и да заминем някъде.”

„Тогава да тръгваме за гаража. В коя посока е?”

„Знам всички пътища, но за пръв път и аз самият не съм наясно по кой от тях да тръгна. Затова те моля да помогнеш на рицаря, който в момента няма нито оръжие, нито броня.”

„Какво трябва да направя?”

Поех дълбоко въздух и едва успях да отговоря:

„Ако намериш сили да се качиш на самолета.” 

Тя ме прегърна и се разрида.

По уредбата повтаряха името й.

Тръгна на третото повикване...

Това беше последната ни среща...

 

Качих се в колата и запалих двигателя. Имах чувството, че всеки момент ще се взривя. Преди да потегля затворих очи и...

И отново видях, както някога алеята, по която едно момченце с хубаво костюмче тичаше към мен с разперени ръчички и викаше: „Татко, татко.”

Изгасил съм двигателя и съм останал в колата докато...

Докато дойда на себе си.

Момченцето...

 

Вече се бях върнал в София, когато Катрин се обади в офиса ми. От „Баварски ллойд”, Регенсбург й дали номерата  на телефоните ми  в България.

Гласът на Катрин звучеше бодро и весело. Зарадвах се и когато я попитах как е, веднага последва отговор само от една дума:

„Щастлива.”, гласът й наистина преливаше от щастие.

Толкова се зарадвах, че за миг замълчах.

„Това е най-хубавото нещо, което ми се искаше да чуя, дори виждам огряното ти от щастие лице.”, откровено реагирах аз.

„Наистина ли? Аз пък виждам отблясъци от блестящите ти доспехи, рицарю.”, в гласа й  прозвуча искрена радост и неочаквана закачливост.

„Е, вече започнаха да ръждясват.”

„О, сега ти си Крис Лъжецът. Твоите доспехи не могат да ръждясат.”, изчурулика весело тя.

„Толкова се радвам, че чувствам истинска радост в гласа ти.”,  и както някога реших да се пошегувам:

„Обади ли се в пожарната?”

„Каква пожарна?”, попита тя сащисана.

„Как каква? Ако изумрудите в очите ти изригнат с пълна сила, направо ще избухне  пожар.”

„Ти си безнадежден случай и никога няма да пораснеш. Очите ми наистина блестят, но този път не знаеш причината.”, гласът й промени тембъра си, но продължаваше да бъде  щастлив.

 „Може би ще се намери някой да ми каже?”

„ Първо  приеми нашите най-сърдечни пожелания по случай твоя рожден ден.”, беше единайсти септември.

„Нашите?”, попитах учуден, вместо да й благодаря.

„Моите и тези на малкия Крис, чийто първи рожден ден  е днес.”

„Крис?”, попитах изумен.

„Синът ми днес става на една годинка. Толкова съм щастлива!”, отговори Катрин и добави:

 „Преди по-малко от две години се омъжих за един много интелигентен човек. Работи като главен технолог при нас. Още преди да се оженим му разказах за теб. Мисля, че успя да ме разбере. Омъжих се защото толкова много исках да имам дете и да му дам всичко, което...”

„Което ти не си имала.”, завърших това, което тя не успя да каже и млъкнах, но Катрин продължи:

„Проведох куп консултации с главния акушер-гинеколог на болницата, който е много близък приятел на баща ми. Той се изуми като чу, че искам да родя на точно определена дата - желание, каквото и той самия никога не бил чувал. Накрая се съгласи да ми помогне и направи необходимите изчисления за зачеването, дори ми обясни, че ако всичко протича нормално, при нужда биха могли да забавят с няколко дни раждането, а ускоряването не било проблем.

 Само ти можеш да разбереш колко съм щастлива. И аз самата не мога да повярвам, че чудото, за което толкова се молех и старах, наистина се случи. Вечерта на десети не мигнах. Още след полунощ бях готова да изпадна в паника – контракциите още не бяха започнали. Помолих да ме подготвят за секциум, но лекарите успяха да ускорят процеса и... вечерта, без хирургическа намеса, се роди едно чудесно момченце. Направо щях да се побъркам от радост..”, гласа й беше като вулкан, от който изригваше завладяваща радост.

И в този момент споменът ме запрати години назад, когато за първи път в родилния дом на ул. „Шейново”, поех най-скъпото вързопче, от което надничаше личицето на сина ми, а до мен стоеше безкрайно щастливата му майка.

„Крис, чуваш ли ме?”, гласът на Катрин ме върна в действителността.

„Разбира се, че те чувам, но тази новина е толкова прекрасна, че не смея да кажа нищо, за да не прозвучи тривиално. Ти наистина си невероятна жена, а сега ще бъдеш и невероятна майка.”

„Благодаря ти. Отдавна исках да ти се обадя, но реших да го направя точно на тази дата -  рождения ден на мъжете, които обичам повече от всичко.”, каза тя, зарадвана, че връзката не е прекъсната и продължи: „Но има още нещо, което искам да споделя с теб. Може ли?”

„Катрин, защо искаш непременно да получиш черна точка и то точно днес? Слушам те.”

„Мъжът ми  толкова обича малкия Крис, че прекарва всяка свободна минута с него. Още в болницата го попитах как да го кръстим. Той ме прегърна нежно и каза: „Благодаря ти, че роди това прекрасно създание и ме направи безкрайно щастлив. Обичам ви и двамата. А за името не  се притеснявай . Съгласен съм.” Беше разбрал желанието ми. Той отново уважи чувствата ми към теб и с това успя да счупи една от основните бариери между нас. За първи път го прегърнах и целунах истински. Просто имах нужда да ти го кажа. Повярвай ми, след този разговор се чувствам като заредена батерия.” 

Продължихме да си говорим, когато тя неочаквано попита:

„Крис, в България продават ли големи часовници?”

Въпросът беше шантав, но не и гласа й.

„Колко голям? Защо ти е?”

„Защото тук не мога да намеря, а искам да ти подаря един огромен будилник, чийто звън да бъде толкова мощен, че да се чува от София до Лимож.”, отговори тя и замълча.

„Катрин...”, опитах се да кажа нещо, без всъщност да знам какво, но тя ме прекъсна:

„Прощавай, Крис. Разбирам, че не биваше да ти го казвам, но...все още не мога да вразумя момичето, което познаваш. Надявам се някога да успея, въпреки че според мен шансът е нулев.”, каза с променен глас, помълча и след това попита:

„А вие как сте? Ти и средния Крис?”

„Щастливи.”, отговорих като нея с една дума и тя веднага разбра, че това не е тривиален отговор.

„Наистина ли?”, радостно попита Катрин.

„Наистина. И знаеш ли защо?”

„Не знам, но знам, че ще ми кажеш. Слушам те.”

„Ще ти обясня само с едно изречение, което ти самата каза в онази малка сладкарничка преди Лимож. Защото при нас с моя Крис плътно застана човекът, с когото „едновременно и спонтанно и тримата разбрахме, че имаме болезнена нужда един от друг.”

..........