Валеше сняг, всичко бавно се покриваше с малки съвършено бели и бляскави, но коварни снежинки. Изящни и излъчващи “лукса на природата”, те представяха перфектното в студенината. В мрака пустите и глухи улици, озвучавани само от лай на кучета, бялата гора и цялата луна образуваха вледеняващата картина, изпяваща своята песен чрез безмилостния вятър, не щадящ никому от своите невидими остриета. Но истински подвластна се чувствах като погледнех небето, и по-точно пълнолунието, как облаците се местеха ту наляво, ту надясно, някакси странно забързани, но и дошли да създадат респект, че трябва да се страхуваме от зимните нощи. Всеки звук и стон във вековната гора остава във времето и дърветата предават всяка година чутото и видяното отново и отново. Предават го мълчаливо на вятъра, той ръководи студенината, сякаш й прави път да мине през обичайния си маршрут, така безкраен, може би стигащ до някое друго измерение, където е неговият дом. Вятърът е слуга на студенината, тя на мрака, той на луната, а луната може би е господарката. Но винаги има нещо, което не сме очаквали и това е мистерията във всяко дело на природата. Подвластна на нея, тръгвах към дома, огорчена, спирах се на всяко дърво и го удрях, а то все така мълчеше. Побеляваше още и още и пак не казваше нито дума. Може би искаше да осъзная, че не се намирам в подходящото време на подходящото място, но аз отново стоях безмълвна, побеляла от скрежта, чакаща сама своята агония. Всяка сълза, стичаща се по мен, се превръщаше в една от всички снежинки, падащи безшумно и незабелязано, така студено и безсилно, но с детската си наивност примирено свеждах глава и отивах на друго дърво. Помислих си, щом сълзите ми се превръщат в лед, тогава безпомощните и миниатюрни снежинки от болка ли са изпратени тук? Настъпи тишина, отминах глутницата кучета и нямаше никого нито в гората, нито по улицата. Вървях ту на тротоара, ту на шосето, но когато дойде време да премина през обичайната пътека в гората, забелязах, че невинните и малки снежинки са заличили познатото ми, извървяно и тъпкано цяла година. Започнах да руша из съвършените снежни образувания и да правя собствена пътека от стъпки, които след двадесетия изминат метър снегът пак заличаваше. Сякаш не нарочно, просто дълг бе това и трябваше да се изпълни. Когато бях на средата на гората, се огледах на всички страни и всичко за мен беше еднакво, нямаше значение откъде точно ще мина. Но не обръщах внимание на завладяващата природна картина, а на чувствата, които бушуваха в мен. Болка, гняв, ревност, безсилие, безпомощност, бях на ръба да падна, вече кляках, за да се просна на вковаващият лед и да оставя на друг решението какво ще прави с мен. В този момент телефонът звънна.