Валеше сняг, всичко бавно се покриваше с малки съвършено бели и бляскави, но коварни снежинки. Изящни и излъчващи “лукса на природата”, те представяха перфектното в студенината. В мрака пустите и глухи улици, озвучавани само от лай на кучета, бялата гора и цялата луна образуваха вледеняващата картина, изпяваща своята песен чрез безмилостния вятър, не щадящ никому от своите невидими остриета. Но истински подвластна се чувствах като погледнех небето, и по-точно пълнолунието, как облаците се местеха ту наляво, ту надясно, някакси странно забързани, но и дошли да създадат респект, че трябва да се страхуваме от зимните нощи. Всеки звук и стон във вековната гора остава във времето и дърветата предават всяка година чутото и видяното отново и отново. Предават го мълчаливо на вятъра, той ръководи студенината, сякаш й прави път да мине през обичайния си маршрут, така безкраен, може би стигащ до някое друго измерение, където е неговият дом. Вятърът е слуга на студенината, тя на мрака, той на луна ...