8 апр. 2011 г., 11:17

Отражение - роман - глава единадесета 

  Проза » Повести и романы
674 0 1
9 мин за четене

След закуска Наталия и баща ù решиха да излязат.

Въпреки че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне реши да се обади на родителите си.

В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите, с които работеше. Знаеше, че никога няма да го издънят. Причината бе той…

Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в живота. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия момент предстоеше да пренареди пъзела.

Мислите напираха и не даваха покой, дори оставаха недовършени. В него живееше нежността на гласа ù, допира на кадифената кожа, звездите в очите и сладостта на устните.

Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен… Зависи…

Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето, намиращо се до сградата на фирмата.

Той влезе в заведението по-рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща… което не беше новост за него.

А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете.

Чудеше се за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът ù беше тревожен и неспокоен.

Не след дълго се появи и тя.

- Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.

Поведението ù го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както винаги, успя да запази самообладание.

- Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива и сдържана.

- Благодаря! Добре! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа ù се четеше притеснение.

Беше ù приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже, които говорят празни приказки и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна и предизвикателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.

- Усещам, че те притеснява нещо? Това, което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?

Тя все още мълчеше. Дишането ù беше учестено. Не бързаше да отговаря.

- Знам, че при теб има съществена промяна. А това, което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил, - очите ù бяха натъжени.

- Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и съм решил да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!

- Разбира се! Затова се обадих. Бременна съм, скъпи.

- Моля! Какво каза?!… Сигурна ли си?! – попита стреснат. Тази новина за него беше съвсем неочаквана, беше като като бич, дори като остър нож, който се забиваше бавно в сърцето му. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пропълзяха през кожата. Въпреки това успя да запази самообладание и върху лицето му се появи по-различна от друг път лека усмивка, придружена с искрящия, но енигматичен поглед.

Въздъхна бавно и по същия начин изпусна въздуха. Положи внимателно  ръка върху нейната и я погали с възглавничките на пръстите си, - Ти-и-и, не се шегуваш, нали?!

- Не-е, скъпи! Не е шега. Това е самата истина. Затова ти се обадих. Бях длъжна…

- А какво смяташ да правиш, - попита той, прекъсвайки мисълта ù.

Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.

- Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете за мен е вид убийство. Бих се чувствала престъпница при подобна постъпка. Но то е и твое дете. Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за него! Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите ù очи се напълниха със сълзи. Имаше усещането, че следващите думи биха я задавили и остана без глас

 

Той мълчеше, впил поглед в лицето ù. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно, че харесваше Валя, но чувствата към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност за детето и да не я загуби като специалист.

- Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те да ме разбереш! – рече тя и изпъна раменете си с въздишка – Знам, че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение, че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите ù потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най-добре ще бъде да напусна работа…

Иван слушаше думите ù внимателно.

- Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така че няма от какво да се притесняваш и е безмислено да напускаш!

- Вярно е така! Но аз… не желая да насилвам нещата!

- Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел. А колкото до работата, бъди спокойна!

- Но как така?! Ще се чувствам некомфортно…

- Слушай какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по-нататък, но реших, че сега е удачният момент.

- Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!

- Няма да ти откажа, – отговори той и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола за твое здраве и детето, което носиш! Бих се радвал, ако бъде момче, дори и момиче да е, но да бъде здраво. Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност!

 

Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при това положение, мълчанието, уважението, свързани със своеобразна обич, бяха еднозначни, но се явяваха антагонист на най-силното и прекрасно чувство, любовта. Те знаеха и осъзнаваха ситуацията. Вината беше взаимна, но резултатът беше налице…

 

Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една-единствена любов – Наталия. А това дете ако се роди, с най-голямо удоволствие би помогнал за отглеждането и възпитанието му, но времето, което би отделил за него, все някой светъл ден щеше да се усети от жената на живота му. Какво ли щеше да ù обясни тогава? Щеше да бъде една огромна лъжа спрямо любимата, а и още нещо…

 

Сетне разговаряха за много неща, но в тези рамки мислеше за последствията, които биха се случили във взаимоотношенията с любовта на живота си.

 

Иван забеляза, че настроението на Наталия се подобри, въпреки че тъжните и болезнени мисли пълзяха като змийчета и безпокояха душата и сърцето му. Положи значително по-голямо, но и невидимо усилие да прикрие огъня и силата на бушуващия в него вулкан.

Тези, присъщи за него качества, биха били непосилни и вероятно невъзможни за много хора, дори биха ги разболяли.

 

Тя наблюдаваше и най-малкото негово движение, поглед и в този конкретен момент приятелят ù беше не само отворена, но и прочетена книга, въпреки волята и силния му характер да не показва слабост пред другите…

- Скъпи, много добре знам какво те притеснява и вълнува в момента, - каза тя, положила лакти на масата, сключила пръсти в юмрук. Беше вперила зорките и проницателни очи на психоаналитик в лицето му и анализираше дори и най-малкото движение, - Нямам моралното право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия и на желанието ви да създадете семейство и да отделяш значително време извън него. Все някой ден съпругата ти ще разбере истината. Така че, бъди спокоен… Колкото до работата, която ми предлагаш, най-сърдечно ти благодаря!

Ще приема! – и се усмихна – Ще се радвам, ако останем приятели. Приемаш ли…?

Той слушаше с изненада и недоумение словата ù. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги, не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:

- Приемам! Има сделка… Приятели!

Изпрати я до службата и се разделиха.

 

Следва продължение...

 

© Николай Пеняшки – Плашков

 

© Николай Пеняшки-Плашков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??