Достолепна жена беше Стратоника. Висока беше като църковна камбанария и така кашварита, с едни дълги стройни крака, с едни едри бели гърди. ОбрАзете ù -изцъклени като берковски бърдуци - гладки и лъскави, устата ù - сочна и алена. От големите ù, коколати като на белотинска биволица очи фърчаха искри, а на плитката си можеше да  обеси цело село без да я откине. Голема жена беше Стратоника, да.

И мома като беше, и невеста като беше, и като овдовя – пак си беше достолепна. Като пойдеше от них си на връх село, от другия му връх чак се виждаше. То нали селото ни такова едно в дол се заселило, та единият му край проточен нагоре по баира, другият му край се изплезил като език горе на бърдото - аха да се спусне в равнината към града, ма не му стигат неколко къщи само. Една улица главна има и тя само с един завой, а на него заман си седеше Цецо Циганино и следеше кво става и от тая страна село и от оная страна село, докато клепе мотиките на ората, ралата и палешниците им.

А най следеше Стратоника като излезне на джедето, па като погази таа земя черна, та потрепери, а белите менци на кобилката ù изглеждат като набучени на клечка филджани и се лашката насам-натам баш като едрите ù гърди под белата везана риза. Ма не се лашкат бръже, ми некак бавно се люлеят, с тежест некак. Като понесеше по гроздобер ония върбовите крошни, пълни с едро, сладко и ароматно грозде, Стратоника досущ му приличаше на една от ония тежките гемии дето, кога веднъж ходи на сватба в Лом, ги видя да плават по Дунава, натоварени с какви ли не чудесии. За тия гърди мреха и ергени, и вдовци, па и женените мъже не биха отказали, ако ги не беше страх да ги не устрели Стратоника с ония нейни черни очи и да ги стори пепел.  Двамата ù братя се беха метнали на майка им – дребни и спечени, та и да смееше некой да й посегне, надали да биха дирили възмездие. Дип че си Стратоника беше Стратоника, че каквато мома излезна, подлудила беше цело село, па и съседните селия. Докъде се не яви Камен, да я увие една нощ у една черга, да я метне на каруцата и да я откара дома си с текезесарските волове. Ама Камен си беше Камен. И нади Стратоника стръчеше с една глава и плещите му беха по-широки от нейните, та пред него изглеждаше като момиченце. Земаха се с Камен и цъфна оная ми ти Стратоника.

Цъфна, ма за година-две прецъфтя, а не върза. Свекърва й взе да ходи из село с черно, сърдита все, все намусена, все кълнеше и пустосваше. Нежели етървата изду тумбака бъш по великденски пости, та дъртата още повече се разлюти. Бълваше змии и гущери, че тая къде не требва вече да ражда, се гони като овца сека година, а тая къде требва да ражда, излезна ялова. „Пропъди я, Камене, макьо, пропъди я, да се маиня от дом, да ми светне преди очите, че не можем да я гледам! За какъв бес ти е таа уруглица, мале, като едно дете не може да ти роди?!” Камен само мръщеше черните си вежди, сините му очи тъмнееха, ама не смееше нищо да каже майце си – отгледала беше го сам-саминка, баща му се беше споминал млад, очувала си беше децата, имота си вардеше, добра жена беше. Не му се щеше да ù скършва хатъра, но Стратоника немаше да прогони никогаш! Колкото и да му думаше майка му, Стратоника беше най-убавото нещо у живота му. „Мома съм я зел, мале, къфто ми бил късметът - такъв. И да я пропъда, требва да дира вдовица некоя, да чувам чужди деца, че коя мома ша ме ще иначе. Мирвай тизе, и она си мирва, да сме си добри! Па лека-полека ше свикнем, а може и работите да се оправат, кой знае!” Лелей, старата не можа да миряса! Гърбом към масата седаше, да не гледа снаха си. Живота ù затръка дъртата! Поболе се Стратоника, очите ù помръкнаха, не видеше се вече белата огърлица на зъбите ù, коги се засмееше, щото вече се не засмиваше. Все преглеждаше по хорските дечурлига жално. Другите моми и невести усетиха слабостта и не пропущаха случай да я земат на подбив. Сбереха се да копат кукуруз у них, просичаха го немилостивно. Убавите стръкове отсичаха, а оставяха хилавото и болното – „Тамън да се отави” – викаха и все на подбив ги избиваше. Сбереха се да им берат лозе, съсипваха целия отбир – току седне некоя, ужким без да си сака у крошнята и напука сичко. Идат на беленка у них, изпотрошат куляните, изронат ги още зелени и пръснат зърната из двора, та кокошките неколко дена одат като чумави.

Връщаха си за убостта на Стратоника. Връщаха си за начина, по който я гледаше Камен, къкто техните мъже ги никога не гледаха. Връщаха си за лъстивите погледи на мъжете си. Връщаха си за мъката на Станко  Кавалджията, дето сека вечер разплакваше душите им с кавала си, колчем докараше овците до кошарите. Из село се мълвеше, че Кавалджията има тайна изгора, и макар сички да видеха у чий двор са приковани неверните му очи, никой не смееше да произнесе гласно името на Стратоника. Щото – криво седи, право съди – Стратоника можеше да е ялова, ма беше жена на место и с достойнство, току-така немаше кък да се приказва за нея, а и Камен си беше голем мъж, та страх му имаха. Стратоника усещаше погледите им, видеше омразата им, която полепваше по телото ù като отрова. На хорото взе да не излиза. Сърцето й играеше и искаше да се весели, ама не смееше. Къде да  стане? Дружките ù – до една задомени невести, тичаха по децата си, а тя по кого да тича? С дрътите жени да стане – па кво да си приказва с них? С момите немаше що да седи, не беше мома, па и кво щеха да си кажат ората – размомела се! И без това приказваха. Та взе да не излазя на хорото. Седеше си дома и прислушваше благия кавал на Станко да лее сладка болка - от оная дето хем се смееш, хем сърцето те стега и ти се дореве чак. И Стратоника се скриеше негде из градежа, и си поревеше-поревеше, па се прибереше да легне до мъжа си.

Ма тегло ю беше писано да тегли!

Докараха в село вършачка. Парна. Убава. Нова. Ала съща! Камен турнаха да работи с нея. Леле, песен – връщаше се от полето черен като Цецо Циганино, миришеше на сажди и пушек, ама белите му зъби лъщеха отдалече – все засмен беше. Разправяше ù за вършачката, ква била убава, ква сгода била, колко бръже работела, ква ала била. Сакче вършачката му беше невеста, толко я обичаше, толко горд беше и така ù се радваше. И вършачката му взе живота. Среза го на две половини. Смаза го.

Стратоника беше тоя ден на работа у теке`есето. Сбираше с други жени сено по Ливаге. Друг път работата ù носеше удоволствие, радваше се, че нема да мисли за злочестието си. А да сбира уханното сено ù беше любимо. Тоя ден некак не можеше да се зарадва. Нещо я стегаше в гърдите, подигаше ù се, а и небото беше едно оцъклено, тъмно и ясно, сакче щеше да вали, а немаше едно облаче. Тежко и жарко, слънцето припичаше немилостивно. И изведнъж се изви кавалът на Станко - жално и напевно, сакче викаше изгората си да пойде с него. А ответ никакъв немаше! Стратоника изпървом се сепна, дигна глава като кошута да подуши отгде иде таа музика, загледа се негде из далекото, после бърже-бърже взе да сбира дъхавото сено, да го пласти на непосилно големи кокошки и да ги носи до каруцата, сакче беха от перуш. Другите жени стоеха заслушани, омагьосани – „Мирни, ма Стратонико! Мирни и послушай тоа душевадец-кавал каква я песен засвирил!”  „Душевадец той, не ами душегубец! Нек си свири, какво му е на него - дом ли има, сено ли има за сбиране? Дай му да свири...” измърмори сърдито, а на ума си рече: „Дай му да свири и да задява на хората невестите!” И трирогата дървена вила пак се завъртя сръчно и засъска всред сеното.

Кавалът пожаля, пожаля и изведнъж скърши като от нож отрязан. Настана една тягостна тишина, за миг само стратониковата вила се чуваша да  шумка със сеното, после към нея взеха да се добавят и другите, една по една, сякаш засрамени от унеса, в който беше ги омагьосал сладкия звук на казавала. До час никой не посмя да шукне, ма полека взеха да се чуват гласове - тук някой се изкиска в шепи несмело, там някой изручи да се събира изред сеното. Ливаге пак се оживи. Слънцето преваляше икиндия, издалек от хармана се чуваше рева на вършачката. Там беше закрилата на Стратоника, там беше Камен, той нямаше да я даде на никой омаен кавалджия с меки кафеви очи!

И изведнъж в монотонния и успокоителен рев на вършачката нещо се скина, нещо изпищя, нещо стегна сърцето на Стратоника и още не чула писъците откъде хармана, тя вече тичаше с всичка сила натам. Небото и земята сакче се събраха, трева се заплиташе в полите ù, а тя тичаше – падаше, ставаше, сърцето ù усещаше, че големо нещастие се е случило.

Вършачката беше смляла Камен на пихтия от кости, кожа и месо и беше занемяла, повредена. Стратоника се свлече отпреде, неспособна ни да продума, ни да заплаче. Жени и мъже стояха безпомощни около нея и гледаха като в несвяст. Писъците секнаха и оттук-оттам се подхванаха шушукания, повтаряха името ù. Зарад нея било станало, зарад нея се затрил Камен, зарад Стратоника... Стори ù се като съскане на змии. Зави ù се свят! Оборената на гърдите ù глава се подигна, смолистата ù плитка изсъска и се разплете, изправи се и грабна дългия прът, опрян на потрошената вършачка – страшна, черна и заплашителна:

- Махайте се! – просъска през стиснатите си уста - Махайте се, бесове проклети! Нека изстине, па тогава го одумвайте! Назад! Назад, че ви изкормих до един, син огин да ви изгори!

Селяните, уплашени и засрамени, полека заотстъпваха на безопасно разстояние. Но останаха да наблюдават как черната вдовица събира остатъците от плътта на мъжа си в престилката. Мълчаливо, селото наблюдаваше как го събра, как го уви в дрехата си, като че ли не беше тя и не ставаше въпрос за човек, а сякаш вършачката беше смляла пиле. После как го натовари в услужливо упрегнатите волове, де преживяха наблизо и подкара каруцата по пътя към дома, покарала скъпия си товар, цяла оцапана в кръв, а по нея капки капеха и сакче макове цъфтеха по стъпките ù. Селото се потопорчи по каруцата издалек. Ужасени, хората вървяха в пълно мълчание, тук-там само се дочуваше да изхлипа некоя невеста или мома, де нервите не са ù издържали. Некой вече беше обадил новината на свекърва ù, старата седеше пред портата – някак смалена, неестествено спокойна, само очите ù гледаха некак залуднало.

- Бог да прости, майко – рече Стратоника.

- Бог да прости кого? – смирено отвърна старата, без да чака отговор.

На погребението на останките от Камен се стече цело село. Цело село без Станко Кавалджията, него повече никой не го видя, ни па чу нещо за него. Всички погледи беха в Стратоника, чекаха да видат дали ще пророни сълза. Но тя се държеше. Само очите ù тъмнееха и се наливаха, но капчица не процедиха. После три дни не се отлепи от гроба, а селото се тресеше от страх като чуваше как вие откъде гробищата.

На третия ден Стратоника се прибра. Свекърва ù беше ù събрала багажа в една бохчичка и я чакаше на прага – сметаше да а пропъди и да а не пуща дома си.

- Свий се от вратата, майко, да не ставаме за кашмер на селото – тихо рече Стратоника, като се стараеше да изглежда възможно най-почтително. – Мъжът ми ме остави тука, синът му требва да се роди тука, това е неговия дом, дако баща му го остаи сирак преди да се роди.  Ако те не е срам да пропъдиш непразната вдовица на сино си, кажи, да си поаждам.

Старата онеме и се отмести от портата. Подир пет месеца Стратоника доби момче. Роди го пет кила и надвише, очуван юнак. Докъде беше трудна, старата не й даде един стол да подмести, една дамаджана вода да донесе, дако преди това да ù беше стръкала живото. Пак светнаха очите на вдовицата. Пак затрепери земята под нозете ù. Пак се изви кръшно смеха ù, а белите менци се залюляха на кобилката, както се люлееха напращелите ù гърди под везаната риза. И макър че цело село беше полудело по кръшната ù снага, тя така и не пожела повече да се задоми. Само понекоги, кога се чуеше песен на кавал да се извие над село, пазвата ù се подигаше и разлюляваше сладко, като понесени на кобилка върбови крошни, пълни със сладко едро грозде.