Писмо

Здравей, мамо,
    Трудно се почва такова писмо. Аз отдавна търся думите, но те сякаш не искат да бъдат намерени. Исках да ти споделя нещо. На прага съм вече. Да, точно така, на прага. Животът е там и го виждам добре, но малко ме е страх да направя първата крачка. Съзнанието ми се разкъсва от мисли, правилно ли е това, което искам,  или не. Струва ли си?! Стоя тук на този праг и наблюдавам, чакам подходящия момент да се вмъкна. Но преди да направя първата крачка, искам да знаеш нещо. В главата ми винаги е бил един малък хаос, в който можеш да се изгубиш. Каталог за грешки,  контролиран от съвестта.
    Знаеш ли, мамо, наблюдавам живота отстрани и съм доста огорчена. Това, което ме кара да не мога да спя, сякаш другите хора не го притежават. Никой не се притеснява за това, че е казал на някого лоша дума, за това, че е нагрубил някого. А защо мен така ме тревожи? Защо ме измъчва така? В мен ли е грешката, мамо, или другите грешат? Гледайки отстрани, виждам само едни роботи, заключили сърцата си със сто катинара. Живеят, дишат, обичат, но не си позволяват да страдат за никого. А ти  ме учеше, мамо, че само човек, който истински обича, страда за любимите хора. Каква е тогава тази любов тяхната, щом сърцата им са студени? Аз ли греша, мамо, че страдам за всеки, който обичам? Аз ли греша, че обичам? Гледам себе си отстрани, мамо, и виждам обърканото малко дете, зад сериозната външност. То седи там само и чака шоколада, който получаваш от чужди хора, но така и не получи от този, който никога го нямаше. И се чудя, мамо, защо толкова отчаяно това дете търси обичта на другите, когато те не са в състояние да му я дадат. Чудя се, защо понякога точно това същото дете поставя други хора на по-предна позиция, когато има само един човек, който заслужава всичко това. Всеки друг ще се преживее, споменът ще изчезне. Всеки друг ще избяга, ще намери своят път, ще си тръгне.
    Стоя отстрани, мамо, и се чудя защо светът е толкова студен. Защо никой не си позволява да усети чуждата болка? Как аз успявам да усетя, мамо, а другите не могат? Аз ли греша, или светът е забавил хода си, обърнал е гръб на човешкото? Как да направя тази важна крачка, когато ледът е дебел и няма кой да ме хване, ако залитна? Ти каза, аз помня, че трябва много кураж да се изправиш  на тази огромна сцена, наречена живот. Каза, че критиците ще са много, но разбирачите малко  и трябва да се боря. Само пропусна да  кажеш колко измамна може да бъде светлината на прожекторите.
    Аз не се страхувам да загубя всичко, мамо, страхувам се да не загубя себе си. Аз няма да спра да се раздавам, да обичам, да помагам, да разбирам, защото ти така ме учеше! Стоя тук на този праг и правя крачката, мамо. Нали не е грешно това, което правя?

Твоята дъщеря!