Никой в селото не беше наясно какво точно означава  неговия прякор. Знаеха само онова, което той винаги разказваше. През лятото на 1965 година от общинския вестник „Краневски глас” бяха изпратили журналист за отразяване на жътвената кампания в ТКЗС-то. На обяд, когато всички били в хоремага, за да търсят прохлада със студена бира и сладки приказки, нашенецът започнал да разправя поредната история. Разказът ще да е бил живописен и увлекателен, защото всички слушали в захлас. Щом свършил, журналистът се провикнал:

      -    Браво, каква чудна история и колко завладяващо поднесена?! Сладкодумец! Ти си същински Джон Маг!     
     До вечерта цялото село знаело новия прякор. На някои им било трудно да си превъртят езиците (такива названия не се срещат по нашите географски ширини), но в крайна сметка всички започнали да му викат Джон Маг.
 През годините се правеха какви ли не предположения, но така и не са разбра с абсолютна сигурност какво е това име. Може би най-близо до неговото разгадаване  бяха даскала, попа и  библиотекарката. Според учителя Ковачев в самото име се съдържаше и отговора - Джон Маг е съкращение от Джон Магьосника. Поп Никифор смяташе, че това е нещо католическо, а оттам и не особено благонадеждно (каквито между впрочем са всички католици), а Стефка библиотекарката споделяше убеждението, че това е литературен герой от неизвестен автор. Хората разбираха, че истината ще е някъде по средата – все пак това беше селската интелигенция, а на умните може да се вярва. Така или иначе загадката си остана. Това беше част от местния фолклор и не се минаваше някакво събитие - било венчавка, било кръщене или имен ден, където в един определен момент да не са повдигне и този въпрос.  
Душан Добринов – притежателят на въпросния прякор, толкова се бе слял с него,  че почти никой не помнеше рожденото му име. Той беще дребно, но жилаво старче. Годините му трудно можеха да се определят, но отдавна беше минал шейсетте. На пръв поглед нямаше нищо необикновено в него: глава -  малка, яйцевидна и отдавна забравила последния си косъм; лице – сбръчкано от житейските несгоди, но живо и одухотворено; нос – дълъг и  леко гърбав с малки венички тук-там, а веждите -  побелели и оредели, завършваха носния стълб като древен капител. Всичко това обаче се променяше за миг, щом започнеше да разказва някаква история. Тялото се напрягаше във всяка фибра, лицето почервеняваше, ноздрите леко се издуваха, веничките започваха да лилавеят като малки люлякови цветчета, а веждите едва успяваха да догонят калейдоскопа от мимики. Ръцете се превръщаха в театрален декор и се мятаха, ту насам, ту натам, за да допълнят описанието. Малко бе да се каже, че беше добър разказвач. Хората отдавна го бяха признали за най-добрия. Обичаше необикновените истории и често ги разправяше на мало и голямо, но никога не започваше пръв. Като всеки артист бе леко суетен, затова желаеше малко да му се помолят:
-    Джон Маг, може ли да ни разкажеш някаква история! – и той не искаше повече подканване. Заставаше пред тях като на сцена и започваше. Слово, мимики, движения и жестове всичко беше добре отработено през годините.
            -    Вълчицата оставила момчето да суче от нейното мляко – показваше с ръце и устни как правело това, докато порасне и започне да дъвче месо. Така  се превърнало в нейната трета рожба. То се боричкало и гонело с другите две вълчета в игрите, но когато се наложело да запази храната си, изръмжавало като истински вълк, оголвало зъби –  старчето отваряло уста, опъвало устни и показвал своите собствени. -  Тялото му станало мускулесто и жилаво, а косата: дълга и сплъстена и приличала по-скоро на лъвска грива. - Деца, млади и стари го гледаха като хипнотизирани, искрено завладяни от този необикновен театър.        
Малко беше да се каже, че тези представления  му носеха наслада. Те го зареждаха с виталност и го караха да се чувства млад. За него това бе духовна храна, която му помагаше да продължи напред. Никога неговите съселяни не бяха го виждали отчаян и нещастен. Живееше сам, но не беше самотен. Съчинявайки  поредната невероятна история, дните му минаваха бързо и неусетно.
Един горещ августовски ден на Джон Маг му прилоша и извикаха  Спешна помощ. Върна се след десетина дни слаб и пожълтял.  
            -    Все още ни ми е дошъл реда, хора ! – ръкомахаше и обясняваше –   Докторът каза, че ми се е скапал хардуера и се нуждая от спешен ремонт.
-    Това нещо медицинско ли е? – чудеха се селяните.  
-     По-скоро е техническо – отвърна учителят Ковачев – разбирайте, че означава орган от човешко тяло, който се нуждае от операция.  
 Джон Маг продължи:
      -    Няма да повярвате какво ми се случи! – Тялото му започна да се напряга, а люляковият цвят цъфна на носа му. - Докато бях в кома ми се яви един старец. Такъв един снажен и пъргав – той не пропусна да допълни разказа с кратка пантомима – с дълга бяла брада и коса. Нареди ми властно да го последвам, сякаш чувах отново старшината от войнишките години. Вървяхме, колкото вървяхме и спряхме до една пропаст, толкова дълбока, че дъното не се виждаше. През нея можеше да се премине само по тясно дървено мостче – той показа с ръце не повече от двайсетина сантиметра - водачът ми рече да изчакам и смело премина оттатък. А там – много хора, едни прави, други насядали на огромна зелена поляна, обсипана с най- различни цветя. Бая народ се беше събрал, сякаш щяха да раздават коледните пенсии, но бяха отделени на групи. Загледах се и видях в едната група целия ни род – майка, баща, баба, дядо, лели, чичовци. Абе, всичките ми починали роднини. Мама ми се усмихна и махна с ръка. Не след дълго човекът дойде и ми каза: „Старче, връщай се обратно! Не си разказал последната история........- отворих очи и видях, че се намирам в болницата, а около мене са навързани куп жици и тръбички. Сестрата ми рече, че съм прескочил трапа. Ала според моите видения не е трап, а цяла пропаст.  
             На другия ден кметицата внесе повече яснота  за болестта му. Оказа се, че имал  нужда от операция на сърцето. Твърде скъпо лечение, дори за заможен, а какво остава за един пенсионер. Обмисляха различни варианти за набавяне на финансови средства, но впоследствие се разбра, че са нереалистични.
     -    Неведоми са пътищата божии. Нека се уповаваме на волята и милосърдието на нашия Господ-бог – рече убедено поп Никифор и се прекръсти – той няма да остави своето чадо в беда!
      Когато всички бяха загубили надежда, провидението се яви  в лицето на Стефка библиотекарката. Тя предложи да свърже  Джон Маг с едно издателство, откъдето наскоро беше закупувала книги. Ако харесаха неговите истории, можеха да предложат договор за издаването на книга и хонорар, с който да плати за скъпата операция.
    Два дни по-късто, след като уговориха официална среща с шефа на издателството, старчето и библиотекарката заминаха с влака. Жената се върна ва другия ден и разказа на всички колко добре са ги посрещнали, а на Джон Маг са му обещали договор за едно издание. Селото повярва. Той беше толкова добър, как нямаше да го харесат.  
Минаха няколко дни в напрегнато очакване. Върна се привечер на третия ден. Беше усмихнат и не спираше да говори. Обясняваше как записвали всяка негова дума, как го настанили в скъп хотел, колко вкусни гозби му сервирали. Хората слушаха със стаен дъх и завиждаха. Някои от тях никога не бяха виждали областния град, да не говорим за столицата. Това беше друг свят, интересен и загадъчен. А той говореше ли, говореше:
     -    В хотела не ти дават ключ, а карта. Пъхаш я във вратата и тя се отваря. После вадиш картата и я слагаш вътре в стаята на специално място и се включва тока……….
     -    Бре, каква е тази карта? Да не е вълшебна? Де да имахме и ние по една такава. – така приемаха чутото неговите съселяни.  
     -    А какви пари ти предложиха? – попита го учителят Ковачев.
     -    Е, това ще се разбере по-нататък, като уточнят бройките на тиража. Казаха ми да не се притеснявам,  моите четирси процента са сигурни.
    За неговото пътуване до София се говори доста време. Всички се питаха, колко ли пари ще вземе?
    Преди Коледа библиотекарката получи новата доставка. Най-отгоре беше сложена една много красива книга с луксозна подвързия – „Невероятните истории на Джон Маг”. Понесе я през селото като знаме и на всеки срещнат започваше да обяснява:
     -    Лускозно издание в 150 000 тираж, нашето село се прочу, Джон Маг е звезда…..- селяните се радваха и преживяваха тази новина като техен личен успех.
    Щом подадоха книгата на старчето, той се преобрази. Лицето почервеня, ноздрите се поиздуха, а тялото се напрегна. Сякаш всеки миг ще започне да разказва нова история. Взе я в ръце сякаш държеше бебе, то си беше неговата рожба. Погали я нежно и после я целуна. След това вдигна книгата с двете си ръце над глава като победител – шампион. Всички викаха, радваха се и се смееха.
    След Нова година библиотекарката се обади в издателството да попита за неговия хонорар. Ала пари нямаше. Старчето бе подписало договор, че се отказва от всякакво възнаграждение в полза на издателството. Жената се разплака, но не посмя да му каже истината. Остави тази трудна задача на кметицата:
    -    Джон Маг, искам да ти кажа, че говорихме с издателството, но те  няма да ти изплатят никакъв хонорар за книгата, защото си подписал, че се отказваш от заплащане.- Мълчанието беше тягостно, но през това време човекът се промени. Лицето му се изкриви в грозна гримаса, която никой не беше виждал преди, а думите изричаше със заекване:
    -    Ккккак така? Тттте ми обещаха, че ще ми дадат. Кккказаха, че подписа е само фффформалност, за да си оправят техните документи. Ммммайко мила, измамили са ме! Ббббожичкооо.... – старецът се хвана за сърцето и се свлече на земята.  
    Погребаха го на другия ден. Цялото село го изпрати в последния му път. Припомняха си неговите истории, а оттам - своя живот и своята младост. Така хората сътвориха най-чудния разказ – това беше и последната история на Джон Маг.
    На годината издигнаха  мраморна плоча на гроба му. На нея се четеше следния надпис:  
„ Тук почива в мир
Душан Добринов – Джон Маг.
21.09.1921 година – 4.01.2004 година.
Неговите истории ни направиха по-добри хора.
От благодарните съселяни”