В нощта, когато  Мари-Бел се роди, имаше буря. Лекарят се забави, майка ú дълго се мъчи и едва не умря от загубата на кръв. Месеци се възстановява и рядко виждаше дъщеря си. Повериха я на грижите на старата дойка и една гувернантка.

               Мари-Бел растеше различна.

               Докато беше съвсем малка, родителите ú правеха опити да я учат и възпитават като всяка друга млада дама. Дори повикаха лекар, за да я прегледа. Но той нищо не можа да открие и просто си тръгна.

               За кратко решиха, че се е оправила, когато порасна достатъчно, за да започне да чете и пише. Оказа се, че учи бързо, а книгите я омагьосват и задържат при себе си. Когато ú харесаше някоя, тя притихваше в стола си и четеше, докато я свърши, без да спира.

               Беше особено, странно вглъбено в себе си дете. Мълчаливо и своенравно. Още от малка успяваше да се измъкне привечер от замъка и бродеше в гората или около блатото до изгрева, когато само ранобудните слуги успяваха да я зърнат как притичва боса между дърветата. Познаваше всеки храст и билка, гласовете на птиците и стъпките на зверовете. Извиваше глава настрани, присвиваше очи и дълго гледаше нещо, видимо само за нея. С часове наблюдаваше звездите и предпочиташе компанията на животните. Научи се да язди без седло, като мъж, и с времето все по-често оставаше да преспива в конюшните.

                    Майка ú бе изпълнила дълга си – бе родила три момчета на графа и нея, можеше спокойно да се отдаде на клюки и мързелуване.

                    Баща ú предпочиташе да ходи на лов или да общува с братята ú.

                    За нея рядко говореха.

                    С времето свикнаха на странностите и отсъствията ú, на мъжките дрехи и склонността към усамотение, на дружбата ú с конете и отказа да бъде друга, освен себе си.

                   Първо умря средният ú брат – по време на лов, а после майка й – настина, легна и не стана. Най-малкият се записа в армията и напусна дома. Някъде по това време тя нареди да преустроят сградата до конюшнята и се нанесе там, заедно с дойката, гувернантката и няколко слуги. И все по-рядко ходеше в замъка, където вече се разпореждаше брат ú, защото престарелият ú баща не можеше да се грижи дори за себе си.

                  Никой не предполагаше каква жадна и пъстра душа носеше Мари-Бел, колко любопитна и ненаситна бе същността ú, каква невероятна памет имаше и колко уникални бяха усещанията ú. Годините скитане по гори и поляни, допирът със зверовете бяха изострили до такава степен сетивата ú, че тя усещаше света около себе си по-пъстър и жив, отколкото той  изглеждаше.

Наричаше себе си търсач на невероятности. Това бяха всякакви  красиви и странни неща, които захранваха въображението ú и раждаха нови и нови мечти. Искаше да знае всичко, да вкуси всичко, да докосне всичко и всяко ново нещо изпълваше цялата и същност с толкова трескави и ярки чувства, че тя избухваше вътрешно като омагьосана. Непрекъснато беше влюбена – в облака, който легнала на тревата наблюдаваше, в една звезда, която периодично се появяваше точно в ъгъла на високия и еркерен прозорец, в страната песен на щурците, жабите и нощните птици, в прочетена поема, вкусен плод, играта на светлосенките… Вътрешният ú живот бе така неописуемо богат, че тя често забравяше за действителността.

                  Постепенно опозна цялата област, вече разпознаваше цели поколения вълци, лисици и сърни, извивките на реката и билата на хълмовете… Пътеките, храстите, гнездата на птиците.

                 Но искаше още и още…

                 Тогава някъде се вгледа в хората и с изненада откри, че могат да бъдат и интересни. Не харесваше да говори с тях, не искаше да ги доближава, предпочиташе да ги наблюдава отстрани. И все по-често слизаше в селищата и близкия град, привечер и нощем.

                Беше забелязала, че мракът разкрива неподозирани страни от поведението и характера на хората, извикваше страховете и надеждите им, караше ги да показват от себе си такива неща, които денем, на светлото, старателно криеха.

                Излизаше вечер и всеки път се надяваше да открие ново нещо, което да прибави в колекцията си от невероятности.

               Така откри и него. Нарече го Кид. Нямаше как да разбере кой и защо му бе причинил това, защото същият бе отрязал и езика му, но го спаси от кучетата близо до едно бунище – пребит, с натрошени кости, полумъртъв, по-скоро момче, отколкото мъж. Закара го в конюшнята и там, месеци наред, се грижи за него. Мислеше, че ще си тръгне, след като се оправи, но той остана и се залепи като сянка за нея. Изникваше от нищото, винаги в нужния момент и винаги подготвен. Гледаше я право в очите и я следваше навсякъде. Спеше пред вратата ú и изразяваше нямата си благодарност като живееше, за да ú служи.

                И на него рядко говореше, но знаеше, че не е нужно да го вика или търси с поглед - той беше винаги там.

От известно време слизаше долу до пристана. Между него и блатото хората бяха направили пазара за риба и бунището. Мястото бе достатъчно неприятно и денем, а нощем ставаше направо страховито. Но тя бе забелязала млада, бременна жена, която се открояваше на общия фон с чистото си, приветливо лице и наивни, грахово-зелени очи и бе решила това да е следващата ú невероятност.

               И тази вечер излезе. Сякаш предугадил желанието ú, Кид я чакаше на двора. Яхнаха конете и мълчаливо потеглиха. Никой не би могъл да разпознае в двата силуета жена и покорния ú слуга.

Преминаха почти на галоп пътя до града, забавиха, когато стигнаха покрайнините. Не искаше да влиза вътре, смяташе да заобиколи и да излезе направо на пристана, за да види на фона на залеза интересните грахови очи. Когато стигна, остави коня да се движи свободно, а тя затърси младата жена.

              На пристана имаше няколко гемии и по-малки лодки, а група мъже се опитваха да качат на една от тях мрежите за риболов. Миришеше на риба и гнилоч, на застояла вода и тиня. А от каналите се носеше смрад на отходни води и мъртви животни. Навсякъде бе кално и мръсно, валяха се дрипи и парчета от дървени мебели, плетени кошове и прогнили кожи, а изливаната от къщите помия се оттичаше и събираше тук, на края на пристана и пазара.

             Несвикналият с гледката и смрадта човек би припаднал или поне повърнал, преди да избяга, но тя просто придърпа кърпата на лицето си и продължи бавно да се движи, и да се оглежда.

             Спътникът ú я следваше неотлъчно.

             Половината пазар бе раздиган, но масите стояха, все така кървави и лигави от изкормената риба. Вътрешностите се валяха направо на земята до кошовете, а миризмите бяха по-наситени дори и от тези на пристана. Малцината окъснели продавачи бяха кални и мръсни, дрехите им се вееха като дрипи по тях, ръцете – изцапани до лактите, косите, приглаждани с мръсните длани висяха на мазни кичури, а очите – празни.

            „Като душите им” – помисли си тя.

            Жената я нямаше, поне не беше там, където обикновено седеше.

             Спря и огледа бавно пазара. Видя стареца с изсъхналата ръка да спори с едно куче за някакво парче хляб. А по-надолу бяха просяците, водени от слаба, костелива, не много възрастна, но изхабена жена, която гърлено ги гълчеше нещо. Видя и майката на момчето, което пред очите ú открадна кесията на един търговец. Заради което после го пребиха.

                  Продължи напред и проследи с поглед скитниците, които се бяха настанили отскоро на бунището. Това бе тяхното време, отиваха да разравят отпадъците, за да намерят нещо, което става за ядене.

                  Внезапно конят под нея трепна и тя инстинктивно стегна бедра. Оказа се, че сляпата луда циганка бе изпълзяла от някъде, размахваше грозните си ръце и нареждаше като в речитатив. „Адът, адът ви чака… на парчета… и капки кръв да поискаш… милост, няма милост… адът ви чака… грях, навсякъде грях…”

                 Отмина и думите ú постепенно заглъхнаха.

                 Продължаваше да язди и гледа, но тази вечер я нямаше. Жената, която бе привлякла погледа ú, я нямаше. Когато стигна почти до блатото, реши да се връща, обърна коня и тогава я видя. Беше се свила под едни парцали, грубо намятани на три събрани пръта. Направо на земята в калта. С едната  ръка бе обгърнала корема си, а другата бе отметната назад.

                 Приближи  се бавно, но дори мършавото краставо куче, легнало в краката ú, едва отвори очи. Жената  спеше. Мари-Бел  слезе от коня и се надвеси над нея. Луната осветяваше прекрасното ú,  почти детско, лице с чиста, бяла кожа. Толкова странен контраст  виждаше за първи път! Това лице, с нежна и гладка кожа  и цялата мръсотия, мизерия и смрад наоколо. Погледна голите ú ръце. Те не бяха така чисти, но личаха фините кости. Жената леко въздъхна в съня си, отвори за миг очи, но не се събуди. Мари-Бел наблюдаваше като омагьосана.

                „Такава невероятност!” Беше очарована. Изпита желание да вдигне телцето, да го отнесе и да попие в себе си чистото бяло лице…

                Вместо това се метна на коня и препусна в галоп. Яздеше и си представяше лицето на младата жена в дневната си, озарено от майчинството и огъня в камината. Не искаше нищо друго, само да я вземе и да я задържи при себе си, за да насити жадните си сетива с красотата и невинността ú. Помисли си, че само ангелите имат толкова чисти очи и това я изпълни с трепет и желание да я види като мадона със своя младенец.

                Тази нощ не спа. Искаше жената-невероятност, която бе успяла да раздвижи като бесен водопад кръвта по вените ú. Рядко човек успяваше да накара мисълта ú така да се вълнува. И отдавна не бе попадала на нещо, което да добави в колекцията си…

                 На сутринта нареди на слугите да изчистят и подредят една от стаите и да приготвят няколко чифта дрехи. Вълнението я бе обсебило до такава степен, че представите ú една след друга валяха – нежност и чистота, красота и изящество, невинност и святост. Тази жена излъчваше всичко това…

Потърси я същата вечер.

                Не я откри.

                Следващата – също.

                Дните минаваха, а Мари-Бел не можеше да открие своята невероятност с грахово-зелени очи и това я изпълваше с гняв, отчаяние и трескаво нетърпение.

                Тогава, една ранна сутрин, слугите на брат ú я събудиха – през нощта баща ú бе починал. Погребението ú отне няколко дни, в които тя не престана да мисли за младата жена. Остана в замъка, но изпрати Кид да я търси. Той не се върна два дни. Но, когато се прибра, Мари-Бел разбра, че я беше открил.

                Нямаше търпение да я види. Едва изчака здрача и препусна към града.

                Пристанът, пазарът и бунището не бяха по-различни от обикновено, но на нея и изглеждаха някак по-чисти и приветливи. Пропусна Кид пред себе си и нервно пришпори коня. Той я заведе точно там, където предната нощ бе открил жената, но отново я нямаше.

                Мари-Бел реши, че няма да се връща веднага и продължи към блатото. Не бе минало много време, когато тихи, накъсани стонове привлякоха вниманието ú. Там, на самия му край, един вързоп мръсни парцали се раздвижи. Ниско приведена, почти клекнала фигура трепереше и простенваше неравно. За кратко  притихна, а после отново изви глас. На Мари-Бел ú трябваше съвсем малко, за да разбере, че това бе жена, която ражда. Инстинктивно стисна коня и той направи няколко крачки в посока към нея.

                А после всичко се разви за няколко мига, които се разтегнаха в някаква уродлива безкрайност.

               С последния напън, жената, която издърпваше с две ръце неизплакалото си дете, вдигна рязко глава назад. Бледото лице с граховите очи проблесна на фона на застиналата вода. Луната безмилостно освети изкривените от болка и злоба черти, набразденото чело и изпочупените зъби от полуотворената уста. Мокрите кални кичури коса очертаваха гротесковия образ. В един миг жената обърна глава и се вгледа във фигурата на коня. Очите ú бяха други, толкова други, че Мари-Бел инстинктивно се дръпна назад. Грахово-зеленото бе помътняло, блатно и прогнило. Като че ли самият ад надзърташе от тях – толкова студени, ужасяващо вулгарни и зли бяха тези очи. Без да помръдне глава, все така взряна в силуета, жената направи последен напън и измъкна детето от себе си. Разкъса със зъби пъпната връв и го метна в блатото. Чу се само глухо цопване и после смях. Гърлен, истеричен, нечовешки смях излизаше от омазаната с кал, слуз и кръв уста на сгърчената, приседнала на земята жена. От граховите очи не бе останало нищо, само две черни дупки, бездънни и налудничави.

                 Мари-Бел не можеше да диша. Всичко около нея се завъртя. Тя страдаше с онова мълчаливо, обсебващо страдание, което приижда на талази и те помита по пътя си. Болката и разочарованието от пропиляната и мечта и изгубена невероятност, ужасът, на който стана свидетел, кошмарният сблъсък на илюзия и реалност, случката, която изскубна от нея една от най-красивите ú представи и я замени с уродливостта на разлагаща се плът и блатна обреченост я изпълниха до краен предел.

                И тя  пришпори коня.

                Искаше да избяга.

                Препусна така, както никога преди, без да жали нито него, нито себе си.

               „Адът, адът на нечий друг свят е нашият...!”