ПРАКСИ
Името ми е Евпраксия, родена съм в лето 685 от рождението на нашия господ Исус Христос и съм от най-долен произход. Майка ми беше уличница и просякиня, баща си не познавам. Все пак в живота си съм имала три големи късмета. Първо – родила съм се в Константинопол, столицата на света. Второ, бях красива, и то с необикновена красота. Вероятно баща ми е бил мавър, защото съм мургава, имам гъста, ситнокъдрава черна коса и очи със странен, кехлибарен цвят. Иначе съм дребна на ръст, с хубава като статуетка фигура. А третият ми късмет е, че като бях на шест години, най-случайно на пазара откраднах кесията на госпожа Хиона, най-известната хетера в Константинопол. Уловиха ме, тя ме огледа, купи ме от майка ми и започна да ме обучава за хетера. Госпожа Хиона подготвяше образовани компаньонки за константинополските благородници. Момичета, които освен да са изкусни в любовта, да могат да пеят, свирят и танцуват, да са начетени, а същевременно добри ездачки и ловджийки. Обучението беше трудно, но за девет години аз напреднах толкова, че тя ме пусна да печеля. Първо работех, за да изплатя обучението си, прочух се бързо и бях високо ценена, за три години изплатих дълга си с лихвите и се преместих в собствена къща. Там организирах симпосиони за отбрани компании от висши аристократи, учени и хора на изкуството. Имах двама-трима високопоставени обожатели, които плащаха сметките ми, подаряваха ми скъпоценности и бяха щастливи, ако понякога прекарвах нощта с тях. Така вървях по пътя на своята учителка до лето господне 705, когато съдбата ме срещна с Тервел, господаря на българите. През тази година той се появи пред стените на Константинопол начело на голяма войска и доведе сваления преди десет години василевс Юстиниан Безносия. Както по-късно сам Тервел ми разказа, Юстиниан, който беше прекарал десет години в изгнание в Херсонес, изпратил своя родственик и доверен човек Стефан при българския кан с молба да му помогне да си върне трона. В замяна му обещал почести и облаги: висока ромейска титла, много злато и скъпоценности, дори дъщеря си за жена. Тервел обмислил предложенията и се пазарил със Стефан не по-зле от някой еврейски лихвар. Титлата можела да е полезна за издигане на достойнството на българския кан не толкова сред българите, колкото сред присъединените към държавата му славяни, които близо два века били живели под скиптъра на василевса и за тях той си оставал най-висшият авторитет. От златото канът също не би се отказал. Според българския обичай то щяло да влезе в държавната хазна, за да послужи за добро въоръжение на армията, за строеж на крепости, пътища, храмове. По-късно аз лично се убедих, че макар да имат много злато, българските владетели гледат на него най-вече като на пари. Дори на канската трапеза се яде и пие от керамични и дървени съдове. Заможните охотно подаряват на жените и дъщерите си сребърни накити, съпругите на кана и боилите имат и златни, но мъжете носят метални украшения само на колана си – бронзови токи за по-нисшите военни чинове, сребърни за висшите, а златен колан носи само канът. Що се отнася до предложението за женитба с дъщерята на Юстиниан, сам Тервел през смях ми разказа как Стефан му хвърлил тази въдица, макар да му било известно, че Тервел отдавна е женен. Стефан се преструвал, че го смята за езичник, макар добре да знаел, че като дядо си Кубрат и баща си Испор, Тервел също е кръстен. Той пък подчертал, че е правоверен християнин и че за съжаление има вече голямо семейство: съпруга (всъщност били две според българския обичай) и дванадесет живи деца. Така той учтиво намекнал на Стефан, че не проявява интерес към щерката на василевса - попрезряла вдовица. Тервел обаче дал да се разбере, че иска нещо друго: земя. Два пъти сновал Стефан между Херсонес и Плиска, докато Юстиниан се съгласил да отстъпи на българите плодородната област Загоре на юг от Хемус, между Диампол и морето. Така Тервел станал съюзник на василевса, когото неговият баща кан Испор беше разбил позорно преди шестнадесет години. Юстиниан пристигнал в Плиска, сключили договор и като събрал петнадесетхилядна войска, Тервел довел Юстиниан пред стените на Константинопол. Българите стояха пред стените четири дни, докато Юстиниан пращаше тайни писма до влиятелни ромейски аристократи и военачалници, за да ги придума да му отворят портите и да го приемат отново за василевс. Тези опити останаха безуспешни, но междувременно българите откриха начин да влязат в крепостта. Една нощ безшумно се вмъкнаха през водопровода, овладяха важните кули и порти, арестуваха началника на гарнизона и Юстиниан влезе в града. Докато той избиваше безпощадно враговете си, конфискуваше богатствата им и купуваше с тях нови привърженици, главно в армията, българите търпеливо чакаха в лагера си пред стените. След две седмици Тервел беше тържествено поканен в столицата и се започнаха умопомрачителни тържества. Аз не обичам тълпите, но моята бъбрива икономка ми описа всичко. Безносия лично и публично увенчал в Златната църква българския кан с кесарски венец. Никога чужд владетел не беше получавал това звание, второто по ранг след василевса, което обикновено се дава на престолонаследника. От църковния вход василевсът и новият кесар произнесли речи пред претъпкания с граждани площад. Тервел говорел добре гръцки и казал много любезни думи, а народът го приветствал. Пред църквата поставили два трона и от тях Юстиниан и Тервел приели парада на войските си. От българите минала само половин друнга, но вдъхнала страхопочитание у събраните. Това беше страшната българска конница, известна от древни времена. Българите са високи и яки, имат издръжливи, добре обучени коне, воюват облечени в плетени железни ризници, с каквито покриват и конете си, въоръжени са с особени мощни и скорострелни лъкове, саби и метателни копия, които окачват на рамо. Всички са облечени в удобни за езда гащи и палта с тесни ръкави и широки поли до под коленете, за да им пазят топло при езда в лошо време. Стотниците им носят копия с вързани конски опашки и разноцветни ленти и с тях им дават команди в битките. Всичко това, заедно с храбростта и дисциплината, ги прави страшни за враговете. Чела съм, че когато преди двеста години ужасните готи опустошили почти всички земи на империята, ромеите повикали на помощ българска конница. Когато готите се сблъскали с нея, те били много учудени, че срещнали равностоен противник. Превратът на Юстиниан Безноси временно ме остави без покровители, защото моите влиятелни приятели бяха убити или заточени. Но само два дни след триумфалния парад Стефан, когото Юстиниан беше направил свой протовестиарий, изпрати своя иконом да поръча симпосион за петима високопоставени господа, сред които и новият кесар Тервел. Даде ми щедра предплата и каза да наема още две-три хубави момичета, но всичко да бъде прилично. Постарах се, защото щях да завържа нови връзки, пък и любопитството ми да видя отблизо българина беше голямо. На другата вечер той дойде заедно с протовестиария Стефан и трима аристократи с високи титли, приближени на Юстиниан. Беше висок, с кестеняви чупливи коси до раменете, заострена къса брада, черни очи с дълги мигли, широко чело и малка уста. Облечен беше в българска носия от финообработена кожа, лека и мека като перце, но носеше и пурпурното наметало и кесарския венец, дарени му от василевса. Видя ми се около двадесет и осем годишен, но всъщност беше на тридесет и четири. Както сам той каза, повечето от рода му били младолики и дълголетни. Но причината бе по скоро в неговата приятна, момчешка усмивка. Както беше прието, гостите оставиха мечовете си в предверието. Аз с любопитство огледах оръжието на българина. Това не беше двуостър римски меч, а доста дълга, леко извита сабя. Беше предназначена за сечене и положително беше по-удобна за конен бой от нашите мечове. По дръжката и ножницата имаше златни изображения на слънце, луна и звезди. В салона за приеми, който бях подредила по древноелински с лежанки и отделни масички за всеки гост, аз се поклоних и приветствах мъжете, представих им другарките си, настаних ги по местата им и, обръщайки се специално към Тервел, рекох:
- Прости ми, кесарю, ако поради незнание на обичаите на твоя народ, те обидя с нещо. Може би ще е най-добре ти сам да ми кажеш какви забавления предпочиташ.
Българинът се усмихна, свали наметалото и короната, и отговори:
- Не се безпокой, госпожо Евпраксия, и аз съм мъж като всички, обичам хубаво вино, хубави песни и танци, хубави коне и жени. Но чух, че при теб човек може да води интересни разговори, които са храна за ума, това също обичам.
Така приемът тръгна изненадващо приятно. Другите две момичета наливаха вино и поддържаха разговор с ромеите, а аз почти не се отделих от Тервел. И понеже той знаеше много повече за нашата държава и обичаи, повечето аз питах за неговите, а той търпеливо обясняваше. От друга страна, оказа се, че аз съм чела стари исторически хроники, от които бях научила някои неща за миналото на неговия народ, които го учудиха. Спомням си, че говорихме дори за Александър Велики и аз го попитах не са ли негови предци бактрите, които възпряли похода на Александър на север от Имеон и не е ли била Роксана, жената на Александър, от неговия народ.
- Това е било преди хиляда години и не мога да ти кажа дали е истина. Но нашите жреци действително пазят предания, че народът ни е дошъл откъм планината Имеон, където е била най-старата ни родина. А след това сме се заселили в Таврида и на север от Евксинския понт. Между другото персийците казват Рошана, а не Роксана, а моята майка се казваше Ружана... – отвърна той и ми смигна многозначително, а после вдигна чаша и пи за “най-хубавата от историците”. На този симпосион се изпиха доста чаши кипърско вино, двете момичета пяха и свириха на китара, а аз танцувах за гостите. На тръгване Тервел ми благодари за приема и ми поднесе красив накит от дванадесет златни изображения на животни, свързани с верижки. Отначало не разбрах как се носи – оказа се че е прочелник - закачва се за косата и минава през челото. Накитът можеше да се свие в кръг и така съвсем точно изобразяваше българския календар с животните от дванадесетгодишния цикъл: Глиган, Мишка, Вол, Тигър, Заек, Дракон, Змия, Кон, Овен, Маймуна, Петел и Куче. После българинът най-неочаквано ме попита, дали не бих се съгласила да го придружа в родината му. В първия миг помислих, че се шегува, но този път той не се усмихваше, очите му бяха съвсем сериозни. Хвърлих поглед към протовестиария и той кимна утвърдително. Разбрах какво иска да ми внуши: “Съгласявай се, василевсът желае да угоди на съюзника си!” Вътрешно кипнах, че се отнасят към мен като към робиня, вирнах брадичка и запитах Тервел защо иска да ме вземе със себе си.
- Ти много ми харесваш, Пракси – отвърна той с присъщата си усмивка – Освен това ми се стори, че и аз ти допадам. Ако си тръгна без теб, повече няма да се видим. А аз винаги гледам да използвам благоприятните възможности, които съдбата ми поднася.
- В такъв случай да сключим договор. Точка първа: Ще споделям леглото ти само ако желая. И няма да ме отстъпваш на свои хора. Точка втора: Когато отсъстваш по-продължително, ще ме вземаш със себе си, дори и на война. Точка трета: Ако имам някаква сериозна причина да съм недоволна, или, не дай боже, се случи да умреш, аз ще имам право да се върна в Константинопол и ще получа достатъчна сума, за да се издържам.
Той кимна в знак на съгласие.
- Добре, изготви договора, ще го подпишем пред свидетели и идвам с теб. – рекох аз.
Веждите му се смръщиха, очите му ми метнаха черни мълнии, но още в следващия миг зъбите му се белнаха и той се разсмя гръмко.
- Ако беше българка, щеше да знаеш, че моята дума е равносилна на договор, но ти не си и аз наистина ще подпиша, макар че ще стана за смях на боилите си. Само че и аз имам едно условие: не вземай дрехи и гиздила, Пракси, вземи колкото можеш повече книги.
Ето така се озовах в България сам-самичка, ако не се броят двете ми прислужнички-ромейки. Преди да пристигнем в Плиска, се отбихме в Мадара, където беше главното светилище на българския бог. Високо на отвесната скална стена видях огромно изображение на конник с ореол, нарамил гега и следван от куче. Пред конника беше легнал лъв, пронизан със скиптър, който стискаше в зъбите си змия. Този релеф беше тъй величествен, че аз започнах да разпитвам за значението му. Жреците ми обясниха, че всяка фигура в изображението означава определена звезда. Излизаше, че в този релеф чрез разположението на звездите е записана датата на началото на тяхната държава след преселението им от долините на Имеон. Този изумителен държавен хороскоп сочеше дата през 165 година от Христа! От този конник, макар и току-що изсечен в скалата, лъхаше древност. Защото колко ли хиляди години трябва да наблюдаваш и записваш движенията на звездите, за да го направиш? После отидохме в Плиска. Столицата на България беше по-голяма по площ от Константинопол, но много по-рехаво застроена. Най-външното укрепление беше правоъгълно, с ров и висок насип. Зад вала имаше огромно пространство с пръснати отделни квартали от малки къщи, работилници, пазари, складове, обори за стадата добитък и огради за големите хергелета бойни коне. Втората крепост беше от двойни дървени стени с кули. Зад тях в големи къщи живееха българските благородници, военачалници и държавни служители. А в центъра, зад стена от големи квадратни каменни блокове бяха тронната зала с канската канцелария, дворцовият храм и дворецът на кана. Е, дворец беше силно казано. Макар да имаше всякакви удобства, включително водопровод, канализация, баня и стенно отопление, този дворец не можеше да се мери по размер, красота и разкош дори с къща на богат константинополски търговец. Но за българите разкошът не стоеше на първо място – Тервел беше почнал подмяната на второто, дървено укрепление с каменно. Павираха се улиците и се изграждаха чешми, защото най-почитаните от българите стихии бяха огънят и водата. Необикновени бяха отношенията ми с Тервел, както необикновен беше и той самият. За разлика от баща си, който бил много уравновесен и разсъдлив, Тервел беше, по собствените му думи, “луда глава”. Но всъщност той просто мислеше и решаваше много по-бързо от другите. В душата му гореше една неутолима младежка любознателност. Едва сега разбрах защо ми беше казал да взема много книги. Той ми даде една малка, но удобна къща в средния град, посещаваше ме обикновено веднъж седмично и винаги обсъждахме откъс от тази или онази книга. Той поглъщаше всичко – от Библията през историческите и географски съчинения до стратегиконите на различни ромейски военачалниици. По този начин принуждаваше и мен да уча много нови неща. Многократно съм се удивлявала на бързия му и неуморен ум, защото освен с четене той естествено се занимаваше с държавните дела, беше върховен съдия, контролираше боилите, които управляват войската, държавната хазна и търговията, следеше действията на съседните владетели чрез тайна мрежа от свои агенти. Негово задължение беше и част от обучението на престолонаследника. Свободното си време пък съвестно разпределяше между съпругите, децата и мен – не дай боже да обиди някого... Имаше и забавления: празници, конни надбягвания, лов... Когато трябваше, Тервел беше суров. Но когато бяхме заедно, често се усмихваше. “Аз не съм поет, Пракси, но ти си моята муза. Не, ти си ми повече от муза, ти си ми приятелка.” Още когато тръгнахме от Константинопол предупредих Тервел, че не бива да вярва на Юстиниан, каквито и обещания да му е давал. И много скоро се оказах права: през 708 година от Христа Носоотрязания реши да си върне земята, която беше отстъпил на българите и направи десант при Анхиало. Тервел светкавично свика многобройна войска и премина Хемус. Съгласно точка втора от нашия договор, аз отидох с него. Скрити в гористите височини, наблюдавахме действията на Юстиниан, които в никакъв случай не бяха умни. Той явно не беше залягал над стратегиконите, защото не защити лагера си и раздели войската си на части. Тогава за пръв път видях помитащия устрем на българската конница. Само за един ден българите избиха хиляди ромеи, взеха много оръжие, добитък и пленници, а Безносия се скри зад стените на Анхиало. След три дни, като разбра, че положението му е безнадеждно, отплава безславно с корабите си към Константинопол. След още три години армията на Юстиниан се разбунтува и провъзгласи за василевс военачалника Филипик Вардан. Тогава Носоотрязания се опита отново да се съюзи с Тервел. Винаги когато се сетя за тези събития, ме напушва смях, защото тогава Тервел му погоди един типично ромейски номер. Е, да си призная, и аз имах малко пръст в това... Работата е там, че българите използват измамите и клопките много често във война, но не и в политиката. Сключат ли договор, те обикновено стриктно и честно се придържат към него. Но този път Тервел плати на Юстиниан със същата монета. Престори се, че още спазва договора и му изпрати три хиляди конника. С тях Носоотрязаният премина във Витиния, за да наеме там още войска. В същото време обаче Тервел се спогоди с Вардан да му предаде Юстиниан, а новият василевс да му признае собствеността върху Загоре. Началникът на българската конница предаде Юстиниан на Вардан и се върна безпрепятствено с хората си в България, а Юстиниан беше обезглавен. Но Тервел беше си научил добре урока – ако искаш земя от ромеите, бий се за нея! За две години в Константинопол се смениха трима василевси. А през това време военачалниците на Тервел овършаха Тракия, стигнаха самия Босфор и Златната порта на Константинопол и се върнаха с богата плячка. Тервел нямаше намерение да напада Константинопол, той си искаше Загоре, затова наплаши здраво ромеите. И постигна целта си. През 716 година от Христа василевсът Теодосий сключи с България договор, с който уреждаше границата според желанието на Тервел и се задължаваше да му изпраща ежегоден данък под формата на златоткани платове и боядисани с пурпур кожи на стойност 22 000 номизми. Споразумяха се и за търговията: търговците, които пренасяха стоки през границата, трябваше да имат грамота от владетеля си, че им е разрешено да търгуват в чужбина, да платят мито, а ако минават през България за други страни – да запечатват стоките си. В договора имаше една клауза, на която Теодосий особено държеше: двете държави да разменят политическите си бегълци. Ромеите също бяха научили урока си – не оставяй българите да ти качват и свалят василевсите! Имаше и тайна клауза за взаимопомощ при нападение над една от страните. Още на следващата година на Тервел се наложи да изпълни тази клауза, тъй като сарацините обсадиха Константинопол с огромна войска и флота. За България това щеше да е свързано с много рискове, усилия и загуби, но Тервел не се поколеба.
- Този народ е като скакалци – откъдето минат огромните му рояци, трева не никне. Най-противното им е това, че всичките си войни водят в името на своя бог, вярвайки, че ако умрат за него, ще отидат в рая. Ние воюваме за земя за народа си и на тази земя строим и я обработваме. А другите племена, които живеят в България, смятаме за българи, на които и богове да се кланят, стига да спазват общите закони. Сарацините воюват, за да унищожат колкото могат повече иноверци, а останалите продават в робство. Ако трябва да избирам съседи на България, избирам ромеите.
Този път Тервел свика всички боеспособни мъже, като остави по местата им само граничните гарнизони. Такава огромна армия не бях виждала дотогава. Шестдесет хиляди конници се спуснаха от Хемус на юг като железен прилив, а зад тях се точеха безброй обозни коли и резервни коне. Аз яздех заедно с българите и гледайки безкрайните колони разбирах, че става нещо много важно, което сигурно щеше да реши бъдещето не само на Източната римска империя и България, но и на много други народи. В края на август българската войска достигна обсадения Константинопол. Веднага се завърза свирепа битка, в която много българи и още повече сарацини изгубиха живота си. Но те бяха упорити и не вдигнаха обсадата. И така се получи, че докато сарацините обсаждаха Константинопол, българите пък обсадиха сарацините. Окуражени от помощта, ромейските войски правеха излази и също избиха доста от нападателите. А ромейската флота воюваше с тях по море. Сарацините се видяха принудени да се окопаят както срещу ромеите, така и срещу българите в тила си. Войната се затегна. Зимата се случи незапомнено студена, цели три месеца земята беше покрита със сняг, а трите армии седяха и чакаха. В Константинопол ромеите имаха достатъчно запаси, българите въпреки снега, макар и трудно можеха да докарват храни и сено за конете от селата и градовете в Тракия. Но сарацините нямаха такава възможност. Започнаха да страдат от студ, болести и глад. Но все още бяха страшна сила и упоритостта им не намаляваше. Тервел искаше да ме изпрати в някоя крепост, но аз си държах на точка втора от договора. Бях добра ездачка, здрава и издръжлива въпреки дребния си ръст и исках да видя всичко. Обличах български кожени дрехи, увивах се с българско плъстено наметало, което пазеше от дъжд и сняг и спях в българска походна палатка. Зимата мина, мина и пролетта и тогава сарацините направиха отчаян опит да излязат от обръча. Бяха кожа и кости, но се хвърлиха непоколебимо в последния си бой. Господи, дано не ми се случи друг път да видя такава касапница! Битката беше на живот и смърт, никой не отстъпваше, никой не искаше и не даваше милост. Сарацините бяха отчаяни, българите – разярени. Искаха да си отидат в къщи, но бяха свикнали на дисциплина и трябваше да си свършат работата. И в края на краищата я свършиха. Броят на избитите сарацини беше между двадесет и тридесет хиляди! Колко българи загинаха, не знам, може би пет, може би десет хиляди. Едва ли можете да си представите какво значи на едно поле да се изколят взаимно четиридесет хиляди души. И колко време продължава това. И какви рани отваря в душите на оцелелите. Тервел се върна от боя потресен, отмалял, прегърна ме и дълго време нищо не можа да каже. После нареди да раздадат на войниците всичкото вино, с което обозът разполагаше, а и самият той за пръв път в живота си се напи до безпаметност. Ромеите ликуваха и българският кан получи много скъпоценни дарове и покана за победен парад и празненства в Константинопол. Но макар че сега всъщност имаше повече право да триумфира в Столицата на света, той се отказа. И той като войниците си беше уморен и искаше да си отиде вкъщи. Аз пък, след дълги колебания, му казах, че желая да остана в Константинопол. Бях вече на тридесет и три години и макар че бях свикнала с българите и привързана към Тервел, мъката по родината се обаждаше. Имаше и друго – не ми се искаше Тервел да ме види как остарявам и се сбръчквам. Винаги щях да остана негова приятелка, но къде се е чула и видяла стара муза? Не му казах това, но той добре ме познаваше и сигурно е разбрал мисълта ми. Жал ми е като си спомня тъгата в черните му очи, когато се насили да се усмихне и рече:
- Добре, Пракси, договорът си е договор. Пиши ми.
Даде ми царска сума, с която можех да си купя къща и да се издържам до края на живота си. Вече казах, че българите спазват договорите си. В продължение на три години след като се разделихме, аз пишех на Тервел един-два пъти годишно и му пращах по някоя интересна книга. А тази година се канех да му изпратя и тези мои скромни записки, но получих вест, че починал внезапно. Отидох в Златната църква, запалих свещ и оставих пред иконата на Божията майка оловния печат от нашия договор. На него Тервел е изобразен като млад воин, а околовръст се чете надпис: “Богородице, помагай на кесаря Тервел”. Моля се Богородица да му е помогнала. Моля се да е забравил ужасното клане над сарацините, защото освен него и неговите българи, нямаше кой друг да ги спре. Моля се да е намерил покой, независимо дали при Христос, или при българския бог.
© Мария Георгиева Все права защищены