Животът на всеки един от нас е като едно парченце от голямото огледало на света. Ние сме част от него и го допълваме до идеала, но не го контролираме, защото не всеки е перфектен, не всеки може да остане без драскотинка. Тогава, образът се пречупва, променя се и придобива нова, различна форма. Никога няма да бъде съвършен както преди. Както никога нямаше да бъдат същите децата Липови, които за кратък момент загубват всичко, което имат и най-вече – губят вяра в надеждата.

            Лили и Христо са деца на 5 и 12 години, които само до преди няколко месеца изживяваха най-хубавите си детски моменти. Тичайки по поляните, играейки си във водата, пеейки с птиците и най-вече обичайки майка си и баща си. Двамата им родители бяха най-прекрасните хора за тях, не само защото ги обичаха повече от всичко на света, но и защото те щяха да бъдат до тях завинаги. Или някога поне така си мислеха...

            Мина се време и онзи идеален свят, в който живееха децата, се преобърна за миг. Един инцидент, една беда, просто една грешка на съдбата и децата останаха сираци. Няма по-ужасно нещо на този свят, от това да бъдеш сам, да знаеш, че всичко, което си имал досега е загубено и няма да се върне никога отново. Лили и Христо не осъзнаваха ясно случилото се, искаше им се това да е просто шега, родителите им да се върнат и да ги прегърнат, сякаш нищо не е станало.

-           Ще се върнат, нали? – питаше малката Лили братчето си, от което не можеше да се отдели, докато тъжните й червени очи се пълнеха със сълзи.

-           Ще те пазя, малката, винаги ще съм до теб. – казваше й той, макар и да знаеше, че не може да й обещае нищо.

            От онзи ден нататък животът им беше коренно различен. Вече ги нямаше щастливите мигове, нямаше ги и онези прекрасни дни, нямаше ги усмивките, те бяха отдавна заменени със сълзите, които бавно сякаш изпиваха останалата им надежда. Но тя бавно изтече, а с нея се точеха дните, от едно сиропиталище, в следващо. Двете деца продължаваха да вървят ръка за ръка, готови да се сблъскат с жестокия свят.

-           Не можем да приемем и двете деца. – казваха редовно възпитателките. Никой не търсеше малко момиченце с по-големия си брат. Нямаше как да им намерят подходящ дом, а сиропиталищата бяха пълни с доста по-критични според преценките на докторите, деца.

            Дните се превръщаха в седмици, а те пък в месеци... Децата продължаваха да пътуват безцелно из големия свят, днес бяха в един приют, утре в друг. Нямаха вече истински дом, нямаха си вече място където да се приберат.

            Един ден, беше средата на декември, когато бяха в един от малките градове, проверявайки поредното сиропиталище. Лили и Христо бяха обнадеждени за това място, може би защото друго освен да се надяват не им беше останало. Бяха видели достатъчно мизерия и тъга в тези домове, за да очакват най-лошото. Вътре, макар и старо и миришещо на влага, бе уютно. Тази къща не беше като всяка друга, защото живееха само 30 човека с персонала. Явно отдалечеността й от големите градове я правеше толкова пуста, но едно със сигурност зарадва децата много. Отвън имаше огромна поляна, която в момента беше заснежена, а камината в главната стая поддържаше топлината в цялата къща.

-           Тук има достатъчно място и за двама ви. – каза мило старата жена, която, доколкото разбраха, беше собственичката на дома. – Такива симпатични млади деца рядко идват да останат точно в моя дом, но сте добре дошли и двамата, стига да нямате нищо против да сте далеч от големия град. – при тези думи децата се усмихнаха истински. За първи път от месеци те чуваха нещо обнадеждаващо, а това беше най-важното.

            Още на следващия ден децата вече бяха готови да се настанят в дома. Имаха си голяма стая, която макар и доста семпло обзаведена, бе достатъчна за двамата. Книгите по рафтовете и множеството детски картини, окачени из помещенията, създаваха усещането за едно малко детско кътче, където да се чувстваш добре.

-           Дали някога ще ни вземе някое семейство? – питаше Лили брат си, докато двамата подреждаха малкото им дрехи. Въпросът беше наистина труден за едно 12-годишно дете, което се опитваше да опази сестра си от жестокостта на живота, лъжейки я с прекрасни приказки и мили думи.

-           И за нас ще има щастливи дни отново... – дори и толкова малък, той не вярваше на това, което казва. Мина се доста време, докато най-накрая започна да се чувства малко по-щастлив.

            В интерес на истината се мина близо година, докато децата започнаха наистина да живеят живота си, дотолкова, доколкото бяха способни. В дома се научиха да четат молитва към Бог всяка вечер, не защото искаха да вярват в религията, а защото вярваха, че родителите им са на по-добро място и искаха те да ги пазят от горе. С времето двамата се научиха да се справят с трудностите и най-вече с тежките моменти, когато идваше някое застаряващо семейство, което търси малко сладко момиченце като Лили, но в комплект трябваше да получат и упоритото момче Христо, който нямаше да позволи да отмъкнат сестричката му. Тези моменти ставаха все по-чести, а с това и трудността на задачата на брата да запази сестра си.

-           Христо, успокой се, Лили все още си е тук и няма да замине, докато не намерим подходящо семейство и за двама ви. – колкото и да му се искаше да повярва на думите на леля Еми, която беше тук като медицинска сестра и се грижеше най-вече за тях, той просто се бе вкопчил в единствения  човек, който можеше да нарече семейство. – Нека ви прочета една история и ще се успокоите. – каза мило тя и двете деца, макар и разплакани и доста притеснени, се сгушиха един в друг в леглото.

-           Имало едно време... – започваше историята. – Две объркани деца, изоставени от родителите си, които имали единствено магическо огледало, с което да виждат хората, които обичат. – думите на леля Еми бяха като сладък, топъл мед, който се носеше към съзнанията им и ги пренасяха към магически светове всеки път щом тя започнеше да чете от голямата си книга с приказки. – Макар и да не намериха път към идеалния живот, те се отдадоха на едно дълго приключение отвъд вълшебните планини на изгубения град... Край. – завърши приказката след дългото четене.

            В края на историята Лили винаги беше заспала, но Христо никога не изпускаше да чуе финала. Приказките на леля Еми му бяха повече от любими и той си представяше, че някой ден той ще изживее своя приказен момент.

-           Аз ще бъда като героя от историята! – каза той гордо. – Ще спася сестра ми и двамата ще заминем далеч от всичко случващо се тук.

-           Успокой се, моето момче. Има време, когато ти ще можеш да бъдеш нейният герой, все пак ти винаги ще останеш нейният истински рицар, който да я спасява, когато има нужда. – леля Еми зави Христо, а той се опита да го окуражи. Ентусиазиран и щастлив, той се понесе по сладкия път към магическите сънища.

            Дните се нижеха един след друг и децата все повече мечтаеха за свободата си, която сякаш ги изкушаваше с всяка следваща приказка. Всяка вечер те заспиваха с мисълта за вълшебни места и приказни създания, живеещи завинаги щастливи. А това, за две объркани малки деца, останали без семейство, си беше една доста примамлива идея. И когато дойде въпросният ден, децата знаеха, че е дошъл моментът да последват истинските си мечти.

-           Млада двойка дойдоха да търсят дете и се спряха на теб, Лили. – каза весело леля Еми. – Лили, ти най-накрая ще имаш семейството, за което мечтаеш. – започна да обяснява жената, но Христо я прекъсна.

-           Не можеш да ми я отнемеш. – с тези думи той се помоли просто това да не се случи. Жената обаче поклати глава, вече беше решено какво ще се случи.

            Късно следобяд, когато се предполагаше, че спят, Христо събуди сестричката си и започна тихо да й обяснява.

-           Лили, време е. – прошепна й той, а тя го погледна сънено. – Време е да поемем по пътя, по който ни е отредено да тръгнем.

-           Ами леля Еми? Нима ще я оставим? – попита леко тъжно Лили, защото се бе привързала към старата жена през годината, в която бяха тук.

-           Тя ще ни разбере. – каза простичко Христо и хвана за ръката сестра си.

            Двамата се промъкнаха тихо през задната врата на къщата и тръгнаха към гората. Знаеха, че бягството им няма да доведе до нищо добро, но това беше тяхното приключение.

            Тичаха през гората и се опитваха да не гледат назад. Хванати здраво за ръце, двете деца стигнаха до една река, която извираше от планината. Водата й беше кристално чиста и когато двете деца се наведоха да пият от нея, видяха не техните отражения, а тези на родителите им. Леко изплашени в първия момент, те просто се опитаха да докоснат образите, но при допира водата ги размиваше и те изчезваха в безкрайния поток.

-           Видя ли ги? – попита малката Лили развълнувано.

-           Лили, видя ли, че те все още са тук с нас, но не и в този свят. Би ли направила всичко, за да бъдеш отново с тях? – тихият глас на Христо се разнесе наоколо. Лили го погледна със своите детски очи, които бяха пълни с щастливи сълзи. Тя поклати глава и хвана здраво ръката му.

            Христо потопи краката си във водата, а отражението на родителите им сякаш с всяка следваща стъпка ставаше все по-ясно и по-прекрасно. Двамата влизаха все по-навътре, опиянени от мечтата да бъдат отново с родителите си.

            В един момент дълбините поеха телата на двете деца, но съзнанията им се извисиха далеч в безкрайния отвъден свят, където най-накрая те щяха да бъдат с родителите – заедно и завинаги.