ПРИСТРАСТЕНИЯТ

-                   Момченце, ти усещаш ли колко си пиян! – Отдавна не бях чувал бащата с толкова разлютен глас. Петстотин километра ни разделят, но прекрасно мога да си го представя: разгънал мощно гръден кош, сграбчил мобилния в здравата си лапа, свил юмрука на другата, огън в тъмните му очи. – Веднага спри да пиеш! СПИРАЙ, ЧУВАШ ЛИ МЕ? ВЕД-НА-ГИ-ЧЕС-КИ!

-                   Ъхм, ъ-ъ, татттте... хм, аз...

-                   Няма тате, няма аз. Спираш, ставаш и излизаш от бърлогата, в която си се наврял. МО-МЕН-ТАЛ-НО! Мяташ се на нощния влак за Варна и утре сутрин да си тук. Мисли му, ако заранта не си ми се прибрал. АЗ ЩЕ ТЕ ОПРАВЯ!

Адски корав тип е тоя, старото момче. Бащата, значи. Тежко ти, ако го ядосаш. Мътните да го вземат! Ама и аз съм един. Трябваше да се усетя, че ще ме провери по телефона, можех изобщо да не му вдигам. Мътните да ме вземат и мене!

Понякога наистина ми домъчнява за старото момче... Понякога ми се ще да му беше провървяло повече в живота. И неговата не е лесна. С най-неблагодарната работа в света, където колкото си по-професионалист, толкова по рискуваш някой бандюга да ти отвее мозъка. С импотентни комплексари за шефове, които имат куража на сърнета, но не си знаят мръсните мангизи от рушвети. С жена, която вехна пред очите му ден след ден цяло десетилетие. И сега, когато нея вече я няма, какво му остана? Щастието на вдовството, радостите на самотата и удоволствието от една ненормална професия в ненормална държава. А, да, и аз, единственото му дете. Хал хабер нямам какво е да си баща на един двайсет и три годишен лигльо и пияница, но надали е голяма веселба.

Мога само да го съжалявам, но не мога да му помогна. От известно време животите ни потеглиха по различни коловози и вече няма какво толкова да ни свързва. Нишката на съвместната ни скръб отдавна се скъса. Той избра да остане силен, аз – да бъда слаб. Силните винаги са прецакани. C’est la vie, татенце...

Аз обаче наистина трябва да зарежа пичовете и да изхвърчам от любимата си софийска кръчма, „Чартъра”. Ако не хвана нощния влак за Варна, старото момче ще ме обезкости. Хлъцвам, оригвам се в шепа и угасям фаса си, навярно четиридесети за деня.

- Пичове, тр-р-р-ябва да вдигам гъ-ълъбите.

- Аре стига бе, мен. Някоя мацка на легло ли те повика? – пита Бързинката, който в момента май е най-трезвият от всички в компанията.

- Де да беше. Бащата е под-д-ивял. Мамата си тр-трррака ако не гепя нощния влак за вкъщи. Казвам ви, ще ме пе-пррре-чука.

- Що, бе, копеле, нали си взе изпита? К’во ще му стане ако се прибереш един ден по-късно?

- Не става, брр-раточка. Ще ми ореже джобните. Знаеш как е.

Всичките знаят как е. И те са в моето положение: деградета и алкохолици. От една и съща страна сме в окопната война, която водим с родителите си. Ние воюваме за правото да сме пройдохи, те – за убеждението си, че трябва да заприличаме на тях самите: тъжни, мрачни и брутално изнасилени от живота хора.

Казвам чао на колегите и излизам от „Чартъра”. Навън вече се е свечерило и яката е захладняло. Правя три-четири неособено сполучливи крачки върху столичните павета и чак сега усещам колко съм зле. Май прекалих дори по собствените си главозамайни висини. Пристигнах в София едва тази сутрин с едно сако и една чантичка. От гарата – директно в Ректората на изпит, от изпита – право в пивницата. Какво друго можеше да се очаква при стеклите се обстоятелства? Не всеки може да си вземе Търговското право с петица, при все, че имах малшанса да налетя баш на онази злобна недоклатена асистентка. Колко хубаво, че се сетих да се накипря със сакенцето и вратовръзката! Ей за такива критични случаи си ги пазя. Понякога е супер гот да си привлекателен млад мъж и да осъзнаваш сексисткото си преимущество над горкичките неоправени женички.

Всичко мина много гладко и до единайсет часа академичните дилеми приключиха с пълна моя победа. След това в „Чартъра” действително се поолях. Мушнах две бързи водки преди пладне, сандвич с шунка за обяд и после бири, много бири. Разни колеги идваха и си отиваха, някои триумфални като мен, други нещастни и скъсани. Четирима хардлайнери останахме сами от ранния следобед и си направихме маратон чак до сега. След толкова поркане и изфъфлени глупости никак не разбрах кога е станало девет.

Телефонното прозвъняване на бащата обаче от раз прекрати запоя. Все едно някой могъщ атентатор е ликвидирал сбирка на масони само с едно натискане на копчето. Противно на желанието си, за днес приключвам с алкохола.

Защо пия ли? За да забравя. Това го е изрекъл някой друг, но е най-истинското и вярно нещо, което съм чувал в живота си. Казал е цялата истина за нас, зависимите, и никой не би могъл да я каже по-добре. Ако можех, щях да забравя всичко. Проклятието на човек е неговата памет, а безпаметността е единствената противоотрова. Ето как действа:

Явно вечерният въздух ме е омаял силно, защото когато идвам на себе си се намирам на „Лъвов мост”. Нямам идея как съм стигнал до тук. В момента гледам на себе си през чужди очи и се виждам отстрани и леко отвисоко. Което си е доста лошо, почна ли да се виждам отстрани, значи кажи-речи съм мъртвопиян. Задвижва ме някаква външна, неподвластна ми сила. Не мога да контролирам нищо, аз съм само безмълвен наблюдател на събития, в които самият вземам активно участие. Шантава работа!

Събитието, в което участвам в момента, далеч не е от най-забележителните. Стоя, по-точно клатушкам се, пред една проститутка на тротоара пред онзи бардак, дето все му забравям името. Проститутката май е хубава. Пуши цигара с овладени жестове и вероятно ме гледа право в очите. В последното не съм сигурен, понеже самият аз не гледам чрез собствените си очи.

В същия този миг осъзнавам, че искам да я чукам. Искам да я чукам, защото сме родени един за друг: двама загубеняци в страна на загубеняци. Нещото, което сега направлява тялото и ума ми, явно е достигнало до същото влечение, тъй като се чувам как я питам:

- Колко?

- За еднократен стандартен ------.

Не мога да смеля цифрата, която изрича. Не мога да смеля дали е скъпо или не. Не мога нищо. Само виждам как се клатя насреща й, а тя ме гледа със спокойните си  очи, всмуквайки от цигарата. Добивам странното усещане, че тютюнът е консуматорът, а тя – консумираният продукт, което засилва желанието ми да я употребя сексуално. Хващам я за задника и я притеглям към себе си. Има страхотен задник. Едва сега влизам в себе си и започвам да усещам всичко през собственото си тяло. Едва сега вземам да се чувствам като истински мъж.

Долната кучка се оказва доста бърза и съобразителна. Тя се отскубва от пластилинените ми ръце и започва да ме обсипва с юмруци и ритници където й падне.

- Скапан шибаняк, пиян си като свиня.

Отново напускам тялото си, сякаш за да нулирам физическата болка, и се понасям незнайно накъде. Проститутката, „Лъвов мост” и прохладната софийска вечер изчезват внезапно. Невидим фокусник ги е изпарил.

Събуждам се в тъмното купе на влак, съвършено сам и безпомощен. Влакът препуска с бясна скорост, сърцето ми бумти с триста удара в секунда, а главата ми заплашва да се взриви от болка. Какво е станало с мен и как съм се насадил в купето? Дрехите ми са непокътнати, чантата си е тук. Изправям се и прокарвам ръка през лицето си. Долната устна е сцепена, а по брадичката си откривам диря засъхнала кръв. Всичко останало май е съвсем в ред. Бъркам в джоба на панталона си и измъквам билет за нощния влак София – Варна. Датата и часът на заминаване в този билет са актуални. Не знам как се е озовал там. Бъркам в другия джоб, вадя пари. По приблизителни изчисления нямам липси. Сядам и почвам да мисля. Тъкмо сега главата ми е огромна. Имам чувството, че е заела цялото купе, но от това не ставам по-умен. Възможно ли е да съм се оправил сам с всичко това – да намеря гарата, да купя верния билет, да се кача в правилния влак? Направо не е за вярване, ебаси.

Мъж с тъмносиня униформа и внушителни мустаци издърпва плъзгащата се врата.

- Карти и билети за проверка, моля!

Фразата е изречена по-скоро от мустака, отколкото от устата, но това не отнема от напрежението на момента. Струва ми се, че сърцето ми ще изскочи с такава сила, че пътьом ще пробие здравия сдвоен прозорец на купето.

Подавам билета и се взирам упорито пред себе си. Мустакът или ще ми съобщи, че билетът не е за този влак, или нищо няма да ми съобщи. Нищо не съобщава. Поставя маркировка върху листчето и ми го връща обратно. После затваря вратата и си изфирясва, благословен да е.

Лягам възнак на твърдите пасажерски седалки и събирам ръце на гърдите си, досущ като покойник. Унася ме веднага и потъвам в дълбок, мъртвешки сън. Виждам как бледият лик на майка ми се е надвесил над мен. Искам да говоря, да измоля да не си отива този път, но напразно. Някой ме е стиснал за гърлото с въже и не мога да отроня нито звук. Лицето на мама е потънало в печал. От очите й потичат сълзи, капки-бистри ручеи, които капят върху изсъхналата ми кожа и оставят дълбоки кървящи рани. Болката от раните е непоносима. Изтичащата ми кръв образува кръгло алено езеро. Езерото взема страшно да боботи, а повърхността му закипява.

- Не искам да страдаш, детенцето ми. Мама ще те избави от мъките ти – казва ми тя и внезапно потъва в езерото, а аз знам, че повече не ще я видя.

Раните ми тутакси се затварят и оздравяват, сякаш никога не ги е имало. Кървавото езеро се преобръща наопаки и от него изплува красиво момиче. Това е моята Зори с късата си цикламена рокля. Всякак я обичам, но с тази рокля я обожавам. Лежа по гръб възхитен, гол и все така онемял. Зорница шари с длани из лицето ми, пръстите й милват пламналите бузи. Тя ме обкрачва с изящните си фини бедра, а аз цял се разтапям от насладата в нейните обятия. Целува ме с мекотата на своята женска любов и ми прошепва с глас от кадифе:

- Не искам да страдаш, скъпи. Бъди щастлив.

На плешките й поникват бели криле. Тя ги размахва и отлита надалеч от мен. Задухват силни ветрове, вдигат се облаци прахоляк и ушите ми дочуват мощни трясъци. Когато пушилката се разсейва виждам каменоломна с камари неиздялан камънак. Насред камъните е баща ми с огромен чук в ръка. Краката му са в окови, опасани с тежки стоманени вериги. Някакви потисници с кафяви костюми го бичуват и му крещят да работи. Татко мъжествено блъска с чука по камъните, а онези с бичовете блъскат по гърба му. Това става пред очите ми, но аз съм вкаменен и не мога да му се притека на помощ. Татко е много млад и силен, но започва невероятно бързо да остарява и да грохва. Косата му сивее и окапва, лицето му се смачква, гърбът му е само кървави бразди. Уморените му ръце се разтреперват и повече не могат да ломят камънака. Накрая той се срутва на колене и изпуска чука пред себе си. Кафявите костюми най-сетне го оставят на мира, а той прегръща един камък и извръща угаснал поглед към мен:

- Не искам да страдаш, сине. За теб го правя, момчето ми.

Слънцето палаво наднича през прозореца на моето купе. Вдигам се схванато, поглеждам навън и веднага разпознавам несравнимия перон на варненската гара. Смутен слизам от влака, предполагащ, че другите пътници са го напуснали часове по-рано. В този момент имам нужда само от едно. От питие. Ръцете ми се тресат, гърлото сушаво ме дращи, по челото са запъплили ситни капчици пот. Трябва да изпия едно.  

Трябва да го направя.

Имам си причини.

Вие не...

... Не...

... Не правете като мен.