Любовта е дълготърпелива...

Любовта е глътката вода в зноен ден...

Любовта е топлото огнище в люта зима...

Любовта е и омаята на пролетта...

И тежък плод през есента...

Притча за Любовта и Страха

     Така се случило, че на един самотен, безлюден остров заживели заедно Любовта и Страха.

    Любовта била млада и красива. Песните ù огласяли целия остров. Щом запеела животните и птиците притихвали и се събирали около нея – сгушвали се в краката ù, играели си с косите ù... Вятърът се шмугвал някъде из храсталаците и притаявал дъх... Дори Слънцето си избирало някое пересто облаче, за да може лъчите, които изпращало на земята да са по-меки и галещо нежни...

     Страхът бил нейната пълна противоположност. Той бил стар и грозен, а отворел ли си устата вместо песен от там излизал толкова страшен рев, че дори и земята започвала да трепери, животните бягали и се криели кой къде намери. И дори Слънцето викало буреносните черни облаци, за да заглуши рева на Страха...

     Островът не бил голям, но някак случайно Любовта и Страха стояли далеч един от друг.

   Любовта излизала през деня, когато било топло и светло. Разхождала се по поляните и избягвала тъмните усойни места и пещерите.

    Страхът от своя страна обичал (доколкото може да се каже, че той въобще нещо обича) да излиза през нощта, а през деня се криел в най-тъмните кътчета на острова и любимо място му били най-тъмните и дълбоки места на пещерите.

     Но ето че веднъж се случило така, че Любовта седнала на една красива полянка в подножието на планината и унесена в чудната приказва, която разказвала на насъбралите се животни и птици, не усетила кога паднала нощта. Небето било обсипано с безброй звезди, Луната меко греела и лъчите ù се отразявали в косите на Любовта...

    Изведнъж над притихналата планина се разнесъл страшен рев. Всичко живо се разтреперило. Животните, птиците и мушиците се струпали колкото е възможно по близо до Любовта, инстинктивно търсейки от нея защита.

      Тя, Любовта, замълчала, ослушала се и с приглушен глас попитала:

      - Какво беше това? Чий е този рев?

     - Това е Страхът. Това е Страхът. Това е Страхът... – се разнесъл шепот от всички страни.

     - Кой е този Страх и защо реве така? – попитала отново Любовта.

     Този път не получила никакъв отговор. Всички се били снишили ниско до земята и никой не смеел да повдигне главата си, камо ли да изрече някакви думи.

     И ето – пред Любовта в целия си ръст се изправил Страхът и изревал:

     - Аз съм този, за когото питаш. Трепери и бягай, ако ти е мил животът.

     - Какво означава да треперя и защо да бягам? – попитала Любовта.

    - Защото аз съм Страхът и всички треперят от мен и бягат, когато аз се появя. – отговорил Страхът.

     - Но мен не ме е страх от теб. Ти си просто един уморен и самотен старец, а аз мога да изпълня със светлина и любов живота ти.

    - Не се нуждая от твоята светлина и любов. Аз съм Страхът и всички трябва да треперят от мен. Дори и ти!

     - Но защо? Аз не виждам нищо страшно в теб. А ако се усмихнеш, лицето ти дори ще стане красиво.

    При тези думи на Любовта Страхът изревал толкова страшно, че целият остров потреперил и за малко да се катурне в морето. Но тя, Любовта, останала съвсем спокойна и дори продължила да се усмихва.

     Разбрал Страхът, че няма как да излезе на глава с нея, махнал с ръка и си тръгнал. Само изсъскал през рамо:

     - И ако обичаш, не се мотай тук през нощта. Това си е моето време.

   Любовта го погледнала и в очите ù заблестели игриви пламъчета. Животните и птиците лека-полека започнали да се окопитват и да повдигат главиците си. Те не можели да разберат какво става и как тази крехка девойка накарала Страхът да си тръгне.

    А тя, Любовта, сияйна в своята безкрайна чистота заговорила с мекия си топъл глас:

    - Мили мои прелестни създания, - казала тя, когато Любовта е с вас Страхът позорно отстъпва и нищо не е в състояние да наруши мирът в сърцата ви. Запомнете това и когато Страхът отново се изправи пред вас, просто си спомнете, че частица от мен живее в сърцето на всяко живо същество и Страхът сам ще си тръгне.

     Всички потънали в мълчание. Всеки се обърнал навътре – към себе си, към своето сърце и с огромна изненада всички открили по една блестяща звездичка в сърцето си.

     От този ден до свършекът на всичките времена Страхът стои далече от този, който открие звездичката на Любовта в своето сърце.

    Седяхме притихнали край жаравата. Във въздуха се носеше освежаващия аромат на дива мента. От време на време изпукваше по някой недоизгорял въглен и огненото му езиче проблясваше като звездица. Луната още не беше изгряла и Млечният път се очертаваше ярко на небосклона. Заслушах се в шумовете на гората. Щурците огласяха с песента си притихналата земя. Една сова изписука и за миг заглуши песента на щурците. Долових и монотонния ромон на близката рекичка.

Земята пееше своята приспивна песен.

(Откъс от книгата, която пиша в момента – Посланията на Орлово Перо или Мъдростта на един Велик индиански маг.)