- Какво беше това? – попита Карълайн. Тя остави приборите си настрана и се ослуша.

- Кое? – обади се съпругът й от другия край на масата.

- Стори ми се, че чух автомобилни спирачки. Нали каза, че вилата е изолирана, Джак?

- Така е, скъпа. Тъкмо заради това се нарича „Гнезденцето”. Идеалното място за меден месец.

- Ш-ш-т! Ето, чуваш ли? Стъпки.

- Вероятно е от вятъра. Или отново започва да вали. О, по дяволите.

На входната вратата се чукаше с все сила. Каролайн вдигна ръка и я постави на гърлото си. Когато Джак се изправи, тя извика:

- Не отваряй, не отваряй!

Съпругът й замръзна за миг, после решително се запъти към вестибюла. Младоженката чу отварянето на вратата, после – някакъв приглушен разговор, и както ѝ се стори – след векове – Джак се върна, следван от млада жена с безупречно чист шлифер и кални обувки.

- Каро, това е мис Робинсън – представи я той.

- Евелин – поправи го гостенката.

- Мис Робинсън – продължи със странно упорство Джак – изглежда се е загубила. Явно е пропуснала отбивката за Уомсли Вейл и е карала поне трийсет мили, преди да осъзнае грешката си.

- Времето беше ужасно – оправда се Евелин. – Бих се върнала, но пътят е потънал в кал, а всеки момент се кани да завали. И тъкмо, когато съвсем се бях отчаяла, съзрях светлинка. Не можех да повярвам, че на това място има живот!

Каролайн изглеждаше стъписана, но споменаването на „Гнезденцето” изглежда й припомни, че е преди всичко домакиня. Тя скалъпи една приветствена усмивка и каза:

- Но разбира се, че можете да останете за през нощта, Евелин. В никакъв случай няма да ви пуснем.

- Благодаря, ъ-ъ-ъ... как казахте, че е името ви?

- Каролайн Гиб – отвърна вместо нея Джак. – Моята съпруга.

Той произнесе думата „съпруга” с трепета на мъж, женен от едва две седмици.

- Младоженци – плесна с ръце Евелин – колко мило.

На Каролайн се стори, че долови някаква лека ирония в гласа ѝ, нещо недоизказано. Дори това „мило” прозвуча като „милоооу”, като мяукане на ленива, хищна котка. Но отпъждайки тази мисъл, каза на съпруга си:

- Не стой така, Джак. Внеси багажа на Евелин и й покажи стаята за гости. Ще сложа още едни прибори.

- О, мога да хапна нещо в стаята. Не бих желала да прекъсвам романтичната вечеря на свещи.

- Няма ток – прекъсна я Джак. – Заради бурята е.

Каролайн го погледна със смесица от присмех и нежност.

- Съпругът ми иска да каже, че ако зависеше от него, в никакъв случай нямаше да бъде романтичен.

- Още не го познавате. Току виж ви изненада.

Озовал с под обстрела на две жени, Джак буквално изхвърча навън и след минута мъкнеше пътната чанта на Евелин по стълбите. А когато, освежена, тя самата се появи на масата на вечеря, се оказа, че е направо красива. Каролайн изучаваше чертите ѝ без следа от ревност. Кръгло лице, наситено черна, гъста коса. Веднъж бе подкачила Джак за някаква тяхна съседка, но той ѝ бе казал сериозно – „Не и брюнетка”.  Едва забележимо, Каролайн приглади собствената си мека, пепеляво руса коса.  Eвелин говореше:

- Лондон по това време на годината е направо ужасен. Зле режисирани руски пиеси и постановки на авангардни  художници.  Не че има къде да отидеш. Естествено, всички хукват към Ривиерата. Не и аз. Мразя френските курорти. В тях има чувство на обреченост.

- Обреченост? – изненада се Джак.

- Но да. От самото начало знаеш, че ваканцията ще свърши. Разходките на плажа, къпането на лунна светлина – всичко трае само миг. Миналата година в Льо Туке...

- Льо Туке? – прекъсна я Каролайн – Джак е живял там. Нали, скъпи?

- Наистина ли? – Евелин го прикова с тъмните си ириси. – Странно е как хората се озовават на едно и също място.

Джак разклати чашата срещу светлината. Клепачите му бяха полупритворени.

- Предпочитам добрата стара Англия – каза той, и изпи остатъка от виното на един дъх. Каролайн побърза да му налее още.

- Може би ще откриете общи познати – каза тя живо – Никсънови, Патерсънови, или онзи автомобилен състезател от Словения, винаги забравям името му. Или пък, подсети ме, де, Джак, приятелят ти Чарли, който все се забъркваше в неприятности.

- Да не би да става въпрос за Чарли Мейт? – развесели се Евелин – Опасявам се, че той едва ли е най-добрата компания. Та нали го арестуваха наскоро. 

- Арестуван? – Каролайн едва не изпусна вилицата си. Порцелановата ѝ чиния леко издрънча. – О, защо не си ми казал, Джак?

Но мъжът й, без да отговори, режеше пържолата си. Не бе сготвена добре (Каролайн все още нямаше навици на добра съпруга), обаче ножът се плъзгаше с удивителна лекота през парчето месо. Евелин попи с кърпа аленочервените си устни. Не трябва да се усмихва толкова широко, помисли си машинално Каролайн, защото кучешките й зъби са прекалено дълги.

- Но скъпа, всички знаят за Чарли Мейт. Хванаха го да обира казино, искам да кажа, не с качулка и пистолет, а като измамник. Оказа се, че е ръководил цяла мрежа от изпечени мошеници. Полицията още издирва повечето. О, внимавай, Джак. За малко да си полееш ръкава. Е, като казвам мошеници, не съм съвсем справедлива. Те са били първокласни математици. Открили са начин да предвиждат резултата от рулетката.

- Явно не са били чак толкова умни – изрече Джак.

- Явно е така.

Над масата налегна мълчание. Джак е напрегнат, помисли си Каролайн. Поради една или друга причина това й създаваше странно чувство на спокойствие. Тя го обичаше. Изглеждаше толкова привлекателен в пуловера от камилска вълна с висока яка. Смолисточерната коса подчертаваше скулите му. Пламъчетата на свещите се отразяваха в очилата му с дебели рамки. Тя се почувства длъжна да го защити по някакъв начин. 

- Според мен мъжете са по-умни от нас. Искам да кажа, от едната страна на везните са импресионистите, Айнщайн и откривателят на пеницилина, а от другата страна имаме какво – само Мария Кюри.

- Това е клише – отбеляза Джак.

- О, да, клише е, но опитай се да ме обориш, Джак.

Евелин бе приключила с вечерята и се облягаше на стола, кръстосвайки крак върху крак. Чинията ѝ се белееше празна пред нея. Тя е хищна, не е оставила нищичко, каза си с неприязън Каро. И тя... тя говори само  с Джак, не с мен.

- Не знам дали мъжете са по-умни, по-способни или интересни от нас – проточи Евелин – но до вчера мислех, че са поне по-верни.

Джак продължаваше да се мръщи и клати глава.

- Простете, Евелин, но това са пълни глупости. Мъжете били верни, жените чувствителни, мъжете били умни, жените - с чувство за отговорност. Все си мисля, че е по-важно къде си се родил, а не какъв си се родил.

- Знаете ли, Джак, прав сте. Аз самата съм отрасла във ферма. Виждала съм жени да пият наравно с мъжете, да карат трактор, да мамят на карти и да убиват, въпреки, че изглеждат крехки и безпомощни. Понякога това дори е само параван... И идва един слънчев ден... или пък дъждовен – Евелин махна с ръка към мокрите прозорци – и те просто се озовават в живота на един мъж. Или пък, в неговия дом.

Внезапно изтрещя гръмотевица. Шумът бе тъй силен, че съдовете издрънчаха, а пламъчетата на свещите се люшнаха като подплашени. Защо тази дума, помисли си Каро. Защо „подплашени”. Сетих се, заради Евелин е, тя всява чувство на страх. Но всичко ще бъде наред. Утре бурята ще отмине, слънцето ще изгрее. И Евелин ще си отиде.

- Брр – студено ми е. Искате ли да пием кафе до камината? – Каро кимна по посока другия край на стаята, където огнените езичета весело бумтяха.

Предложението ѝ бе прието моментално. Внезапният порой навън създаваше усещането, че светът се е вледенил. Евелин се сгуши в креслото до камината, обвивайки раменете си с пъстър шал.  Джак седна наблизо и докато приготвяше кафето, Каролайн чуваше откъслечни моменти от тихия им разговор. Говореха си най-обикновени неща, всичко това можеше да изглежда дори уютно... но не беше:

"- ... катедралата в Уомсли Вейл... истинска архитектурна забележителност... 

- Чух, че има един-единствен по-сносен хотел...

- Вляво от кметството, но е доста скъп...

- О, в такъв случай не мисля, че мога да си го позволя... напоследък съм зле с финансите...

- Кой ли не е...

- Ами например вие, Джак...  на стената виси един Реноар... май във вашето "Гнезденце" си имате златни яйца...”

Загледана с нарастваща загриженост в свития гръб на мъжа си, Каролайн побърза да тикне чашата с димящата напитка в нежните пръсти на гостенката.

- Всъщност защо сте се запътили към Уомсли Вейл, Евелин? – попита миролюбиво.

- О. Там има интересна гробница от времето на келтите. Предполагам, че е странна дестинация за една млада жена, но от край време ми е интересна историята.

- Или пък смъртта - каза Джак.

Каролайн го изгледа. В гласа му звучеше токова открита неприязън, че вече бе напълно сигурна – мъжът й и Евелин се познаваха отпреди. Внезапно тя си даде сметка, че не знае почти нищо за миналото на Джак. Двамата просто не разговаряха на тези тема. И сега се появява... как му казваха... призрак от миналото. Разходките на лунна светлина, нощното къпане... цялото това мимолетие от Льо Туке. Каролайн се взе в ръце и продължи разговора с принудената любезност на домакиня.

- Опасявам се, че не разбирам нищо от история. Мъжът ми е интелектуалецът в семейството. В моето селце нямаше никакви забележителности, нито от времето на келтите, нито от когато и да е.

- Ти разбираш от други неща, скъпа – промълви той.  

- Да, от крави и разни такива. Но продължете, Евелин, с какво е интересна тази гробница?

- О, не е кой знае какво. Обичайното погребение на келтски вожд, в могилата е положена колесницата и цял куп делви. Смешното е, че съдовете са гръцки – келтите са се възползвали от „вноса” на луксозни домашни потреби от Елада. И са напълно запазени, предвид, че са датирани от 1400 г. пр.н.е. Преди... колко години прави това?

- Три хиляди триста петдесет и две – каза Джак.

- Ето, виждате ли... – Евелин се облегна на креслото и опъна напред краката си, като изящни и дълги котешки лапи – първокласен математик.

Каролайн се оказа права – на сутринта от бурята нямаше и следа. Само един слаб и тъжен ветрец мяташе огненочервени и жълти листа върху мократа пръст в градината. Чайникът весело изсвири и полупразните чаши от закуската бяха допълнени с ароматната течност.

- Колко е часът? – попита Каролайн.

- Не знам.

- Мислиш ли, че вече е станала? Не знам дали да претопля филийките. Съвсем са изстинали.

 Каролайн се суетеше край масата, отвивайки и навивайки капачката на буркана със сладко. Погледът й постоянно скачаше към вътрешното стълбище, водещо към стаите за гости.

- Каро?

- Да?

- Аз познавам Евелин от преди.

Джак изглеждаше измъчен и в сърцето й трепна добре познатата искра на загриженост за него. Тя понечи да му извика – „Знам всичко - двамата сте имали връзка, ти си гениален математик, ти си издирван престъпник!”, но на глас каза:

- Така ли?

- Да. Това беше... преди да те срещна.

- Искаш да кажеш, че сте били любовници?

- Да. И това не е всичко. Казиното...

- Спри. Не искам да знам за казиното.

Джак замълча. Каролайн протегна длан и докосна дясната му скула.

- Всичко е наред, Джак. Защо не ми каза веднага? Помисли си, че ще направя сцена и ще я изгоня навън в дъжда ли? Глупчо. Миналото ти не ме интересува.

- Трябваше да ти кажа по-рано. Сега е късно.

- Какво искаш да кажеш с това „късно”? – Джак понечи да отвори уста, но тя отново го прекъсна – Няма значение. Наистина. Ще се държим, сякаш нищо не е станало. Дори – тя се поколеба за миг, но тръгна към стълбището – дори ще я извикам за закуска. Не ми се вярва още да се излежава.

- Недей.

Но Каролайн вече изкачваше светлите, добре полирани дъбови стъпала. Джак затвори очи, изморено. Още три стъпала, още две...едно... почукване на вратата. „Евелин!”. Лекото скърцане, с което се отвори (тази врата винаги скърцаше). И изведнъж – писък, тъничък, уплашен и някак нереален, като във филм на ужасите, в който гледката е разтърсваща, но не и съвсем неочаквана. Джак се втурна нагоре и само след миг държеше за раменете жена си, която трепереше неудържимо над тялото, проснато на пухкавия снежнобял килим. Красивата Евелин, мъртвата Евелин, с алено червило и разбит череп, с широко отворени очи и свити длани, сякаш още опитващи да спрат захвърления наблизо чук. Той прегърна по-силно Каролайн и в този момент усети как треперенето й изведнъж спря. Все още сгушена в прегръдките му, тя каза задавено, почти шепнешком:

- Какво си направил?

И после отново:

- Какво си направил, какво си направил, какво си направил?

Джак разтвори ръце и Каро излетя от тях като птица.

- Почакай, Каро, аз...

- Не! – извика тя.

- Не съм я убил, кълна се!

За миг тя се втренчи в очите му, след това се втурна покрай него. Джак я последва в спалнята и, подпрян на рамката на вратата, я загледа как събира багажа си.

- Не съм я убил аз – повтори той.

- О, за Бога, Джак, нали не твърдиш, че се е самоубила? Тя те изнудваше. Запитах се защо е дошла тук, на твоя територия, където е в опасност. Но сега знам. Тя те е обичала, нали - и после е разбрала, че си женен. Литнала е насам като вихър. Влюбените жени вършат глупости.

Той не я слушаше, опитваше се да я хване за китката, милваше косата ѝ, повтаряйки: „Моля те, Каро, моля те”. Но чу като в насън как закопчалката на чантата ѝ щракна, токчетата ѝ изтичаха навън, малкият ѝ „Остин”, паркиран под навеса, изхърка за миг и потегли.

Джак остана на прага, вцепенен. Разумът му отказваше да приеме станалото.

Евелин – мъртва. Каролайн – далеч от него. А вчера беше толкова близо!

Той си я припомни – уплахата й, когато на вратата се почука, лекото стъписване при вида на Евелин, и равния тон, с който й каза – „Но разбира се, че ще останете през нощта. В никакъв случай няма да ви пуснем”.

В никакъв случай няма да ви пуснем.

За какво му напомняше това? Ах, да, заедна смешна стара поговорка – „Заповядай в гостната ми, каза паякът на мухата”. Но защо? Защо?

Джак отчаяно се опитваше да си припомни фрагменти от снощния им разговор. Дотолкова бе съсредоточен да отбива атаките, насочени срещу самия него, че със сигурност нещо пропускаше. Евелин говореше много – но бе ерудирана, не можеше да й се отрече. Разпозна онзи Реноар в мига, в който го видя. Имаше познания в областта на изкуството и историята. Просто да не повярваш, че е родена във ферма.

Момент.

Каролайн също бе израсла на село. Дори се бе пошегувала, че разбира от „крави и такива неща”.

И покрай това, той внезапно се сети за още едно изречение. Виждала съм жени, бе казала Евелин, да пият наравно с мъжете, да карат трактор, да мамят на карти и да убиват. Той почти не бе обърнал внимание на казаното. Вероятно, защото мислеше, че убиването се отнася до някой заек, петел или нещо подобно.

Обаче не беше така. В ушите му закънтяха два гласа – този на Евелин, висок и ясен – „Виждала съм жени да убиват... да убиват... „, и този на Каролайн, тих и възпитан – „В никакъв случай няма да ви пуснем... няма да ви пуснем”.

Евелин не бе изнудвала него. Бе изнудвала нея - Каро.

Каква ли е била изненадата й, когато е видяла съперницата си, новата любов на Джак - един малък, безмилостен призрак от миналото „Странно е как хората се озовават на едно и също място”. Така бе казала Евелин, но Каролайн вече е имала план. И е имала чук.

Джак замаяно се запита откъде го е взела. Сигурно от навеса. Там бе пълно с инструменти. Едно момиче от село е наясно с това. Той разтърси рамене и потрепери под ледения ноемврийски въздух.

Там някъде трябваше да има и лопата.