... Плуваше. Водата галеше тялото му и всичко, което беше изживял през тези около три месеца, минаваше като на филмова лента през съзнанието му. Трябваше да вземе решение. Нищо, че вече друг го беше взел.

След срещата се чуваха всеки ден. Изричаха слова, забранени им, но, както вярваше Той тогава, искрени и вечни. Разказваше й за нощите си, изпълнени с мечти, за утрините си, изпълнени с надежди. Всичко се беше сляло с нейния образ, с нейния глас, с нейните чувства, с нейните емоции. Щастие - кратка дума и магическо усещане. Докато дойде денят, който той сякаш предусещаше някъде дълбоко в себе си, но беше скрил в дъното на сърцето си, за да не се случи никога. Когато целият свят беше в краката му и той се чувстваше като завоевател, получи кратък SMS: „Не ми се обаждай и не ми пиши!” - тези думи, изписани на дисплея, още стояха пред очите му. Сякаш искаше от него да спре да диша, да спре да вижда слънцето, да спре да гледа луната. Кое умира първо – душата или тялото...?

Сега трябваше да вземе решение, решение, което друг вече беше взел.

Той се изкачи бавно по стълбичката, водата се стичаше по тялото му. Вечерният бриз го галеше нежно, както тя тогава галеше ръката му. Сърцето му ритмично отброяваше минутите на живота му. „Не мога да спра да те обичам, любов моя! Любовта ми ще бъде вечно с теб и ще те пази. В най-тежките минути от живота ти тя ще бди над теб като ангел. Сбогом казва само тялото ми,  но сърцето не му е подвластно. То има своите закони. Бъди щастлива и помни, че те обичам!”

Край.