За жалост не можеш да спреш времето, не можеш да го върнеш, можеш единствено да го изпревариш, а сигурна съм, това не ти е нужно…

През пуснатите  щори се прокрадваше тънък лъч светлина, който падаше точно върху лицето ми. Бях будна отдавна, а го забелязах чак сега. Не мислех за нищо, просто лежах и се взирах някъде, без да виждам. Всяка сутрин сякаш се събуждах без грижи, без проблеми, защото не се сещах за тях, поне не веднага. Щом се разсъних обаче, ме връхлетяха вчерашните спомени.

Бях си легнала късно, вероятно към един или два часа през нощта. Бяхме говорили дълго, за най-различни неща, които едва ли имаха особена важност, когато се замисли човек, но въпреки това ни беше трудно да се разделим, по-трудно от всеки друг път.

Станах от леглото, нямаше смисъл да се опитвам да заспивам отново. Вдигнах щорите  и стаята ми се изпълни с ярка светлина. Притворих очи, бях готова отново да ги спусна, но се отказах. Отидох в банята и опрях ръцете си на мивката. В огледалото видях едно осемнадесетгодишно момиче, с  тъмна кафява коса и кафени очи. Големи красиви къдрици се спускаха до раменете и, а лицето и беше гладко  като порцелан. Безразлично ми беше какво виждам, затова започнах да се мия.

Отново отидох в стаята си и взех телефона от бюрото. Никой не ме бе търсил, а аз не бях сигурна дали искам да се обадя на когото и да било. Машинално седнах на кожения стол и започнах да се въртя – наляво, надясно, наляво, надясно. Исках да му се обадя, но отново не бях сигурна дали трябва, вътрешният ми гняв ме спираше, въпреки че цялото ми същество искаше да чуе гласа му.

Не исках да му се обадя, за да го нараня така, както ме нараняваше всеки път мисълта, че заминава.

Какъв егоист е човекът… или може би само аз съм егоист. Обичах ли го? Естествено. Не това е правилният въпрос обаче… въпросът е защо го обичах. Именно сега, когато  бях толкова ядосана, можех да си призная, че вероятно бе единствено заради мен самата, за да угодя на себе си. Никой не може да ме убеди, че човек обича заради човека до него. Обича заради себе си, обича заради идеята да обича. Защото се страхува, страхува се да бъде сам.

Сега той заминаваше. Оставяше ме сама за толкова дълго време. За него ли ми бе мъчно, или повече за мен самата? Що за човек съм… осъждам егоистите, а не смея да се погледна сама себе си, защото зная какво ще открия.

Сега, когато повече от всякога бях длъжна да му се обадя, не заради себе си, а заради него, аз не можех да го направя, защото идеята за действителността  ме изгаряше…

Набрах номера и зачаках. Той вдигна почти веднага, но дори приветливият му глас не изтръгна от мен и малко повече жизненост. Заговори ми, опита се да ме предразположи, винаги го правеше, а аз седях и го слушах.Спомних си за първия ни разговор. Гласът ми трепереше, едвам успявах да кажа нещо, стигаше ми само да го слушам. А сега дали го чувах, не зная… Той определи час, в който да се видим, а аз се съгласих машинално, беше ми все едно.

Дали осъзнавах, че го наранявам ли? Да, макар че не го исках, го правех. Защото той винаги усещаше, когато нещо не е наред, и се отдръпваше. Тогава се роди идеята, че той положително, ако ме обича, ме обича по начина, по който и аз го обичах. Това беше една егоистична любов, която може да те отврати, но въпреки това е по-силна от теб. Обичаше ме, защото имаше нужда от мен, обичаше ме, защото така му беше угодно, не заради самата мен. Това ме вбесяваше, но аз постъпвах по същия начин.

Пристигнах на уреченото място преди него. Толкова се срамувах от себе си и толкова ме беше страх. Когато го видях да идва, не знаех как ще постъпя, какво трябваше да направя. Да се преструвам, че ми е добре, след като толкова се страхувах, да му призная страха си? Той спря пред мен и ме погледна със сините си очи, от които се виждаше и уплаха, и радост, и страх. След това ми се усмихна с онази усмивка, която беше способна да разтопи всеки лед, да заличи всяко съмнение и да ми напомни колко много го обичах. Станах и го прегърнах, без да го пускам.  А сълзите се стичаха, освобождаваха целия гняв и ме караха да чувствам отново. След това му казах колко го обичам, казах му, че го обичам само и единствено заради себе си, защото той трябваше да знае какъв егоист съм…

Но вместо да се учуди или ядоса, той ме погледна смирено, след което избърса сълзите и каза :

„Човекът е най-големият егоист, с когото можеш да се запознаеш, а ти, както и аз, сме преди всичко човеци. Не можеш да избягаш от природата си дори и да се срамуваш от нея, дори да я презираш, а ако я презираш, значи презираш и мен. Влюбих се в човек, не в светица, ако беше такава, нямаше да се влюбя в теб.”

Нямаше нужда да му обяснявам колко много се страхувах. Той също се страхуваше. Страхувахме се от промените, които щяхме да видим един в друг, но нищо не можехме да направим.

Слънцето залязваше, с всеки изминал ден все по-рано и по-рано. Минаваше средата на август. Беше пълно с изпопадали, изсъхнали листа. С всеки изминал ден се приближавахме към раздялата. Вървяхме и не говорехме, защото каквото и да кажехме,щеше да е излишно, но и двамата се питахме един и същ въпрос :

„Способни ли сме, ти и аз, да поддържаме пламъка на тази любов от такова разстояние?”

Готова съм да изпреваря времето, да не изживея моментите, в които ти няма да присъстваш, да бъде отново лято, но кажи ми… нужно ли е... след като не зная дали ще ме обичаш още?