Размисли в сряда вечер

Ако не си луд днес, не си нормален. Нормалните са малцинство.

Вървя по плевенската, необичайно оживена улица, и гледам с погнуса. Младежкият ми надменен поглед гледаше хилядите еднакви и не разбираше. Защо хората правят това? Защо всичко в живота им е механично, свързано с една или друга страст? Ето там майка с количка, все още незнаеща нищо за отглеждането на дете пита възрастен човек за запалка. Дава и. Че кой не пуши? Нима трябва да е тема “табу” ? В друга не дотам оживена улица група седмокласници си подават някаква цигара със специфична миризма. Какво ли е това? Едва ли има някой незапознат, освен родителите им, разбира се. Погълнати от работохолизъм не биха забелязали, дори ако въпросните тийнейджъри оставят “материала” и “листчетата” на масата в кухнята.

 Прибирам се. Пускам телевизора, само за да чуя поредните лъжи от изкривеното съзнание на подкупени репортери. Кой се замисля за това?! Никой! Паля цигара. Че кой не пуши? Нима трябва да е тема “табу”?

 Срещнах се със Слушателят ми отново и започнах да говоря, докато се носех в дима на поредната ми цигара. Той мразеше тая моя страст. За първи път го чух да говори, когато чу за отвращенията ми от заобикалящите ме хора.

-         Защо негодуваш, малката? Знаеш ли кой от какво се опитва да избяга?

Бягство. Това исках. За това копнеех. Не осъзнавах, че от мен не мога да избягам. И другите не осъзнаваха това. Те все още не го осъзнават.

 Оставих слушателя ми и изтичах отново на оживената улица. Там бяха все същите -  типични, но с други лица. За какво ли са им? Обяснявах на всички как тези техни страсти само заглушават виковете на малката дете в тях. То не крещи за цигари и алкохол. То се моли за любов. Това е нещото, от което всички имат нужда. Толкова е просто - ЛЮБОВ.

В този момент бях помислена за напълно луда. Някои хора се плашеха, други ме съжалявах. Обединяваше ги насмешливия поглед, с който ме гледаха.

Прибирам се сама у дома. Запалих цигара. Че кой не пуши? Нима трябва да е тема “табу”?