Все повече се убеждаваше, че това е някакъв лош сън. Абе направо кошмар. Макар че докато се бръснеше и си пиеше кафето сутринта, бързайки за работа, всичко си изглеждаше както обикновено.
Озадачи го повредения асансьор – преди броени дни идваха да го поправят, лично той организира това като един съвестен домоуправител. Със сигурност онези разбойници, близнаците от третия етаж, имаха пръст в тази работа. Сякаш имаха специална дарба да чупят и развалят. Беше убеден, че са в състояние да повредят и космическа совалка само с поглед. Ужасни деца!
Докато слизаше бързешком по стълбището забеляза неподдържания му вид. Обикновено не обръщаше внимание, защото ползваше асансьора, а очевидно и на съседите му не им правеше впечатление. На времето всички единодушно бяха отказали да плащат за чистачка под претекст, че могат да се справят и сами. Е, чудесно се справяха, няма що!
Дали защото беше подразнен, но му се стори, че никога досега не е било толкова мръсно и пред блока. Изпотъпканата тревна площ, замислена оптимистично като градинка, бе така откровено осеяна с всякакви отпадъци, че беше чудно как наоколо не се навъртат глутници улични кучета. Всъщност той имаше спомени, че това наистина беше проблем. Хората от блока вкупом се оплакваха, че не се вземат мерки срещу бездомните животни, сеещи зарази, а и през ум не им минаваше, че в тая работа има пръст и тяхната немарливост.
С отвращение метна фаса си сред боклуците, макар че на крачка от него имаше кошче за отпадъци. Един фас повече или по-малко сред цялата тази бъркотия, какво значение, помисли и бавно тръгна по тротоара. Все пак странно, че нямаше ни едно куче тази сутрин, може би все пак бяха взели мерки най-после. Необичайно тиха и безлюдна беше и улицата, нито една кола не бе минала досега, а се виждаше, че и автобусната спирка е съвсем пуста. Вероятно автобусът току-що е минал, реши той, и тръгна надолу към моста. Имаше достатъчно време, утринта беше ясна и свежа, така че би могъл да отиде пеша на работа. Не го беше правил от... май никога не го беше правил. Определено му липсваше движение. Идеята му се стори много добра, и той бодро закрачи, поемайки си дъх решително. За жалост, макар и да нямаше никакво движение в момента, въздуха бе до такава степен пропит и натежал от миризмата на изгорели газове, че почти се задави. Този мирис ставаше все по-осезаем и остър с всяка измината крачка, докато по-надолу не мерна една запалена гума, захвърлена до контейнер за боклук. Заобиколи отдалеч, опитвайки се да не диша, което не му попречи да излее искреното си възмущение под формата на няколко цветисти израза по адрес на анонимния подпалвач.
Шумът на реката отдалеч му подейства успокояващо, навремето това бе любимо място за игра, на него и на момчетата от квартала. Въпреки родителските забрани по цял ден газеха в плитчините или се гмуркаха из вирчетата, а понякога се правеха на рибари. Не беше минавал оттук от години, а сега гледката го потресе.
Като че ли не беше същата река, а голяма, многоцветна локва, в която освен огромни мазни петна плуваха и всякакви отпадъци. Долу в ниското, по обраслите с високи бурени брегове, шумоляха изпокъсани найлонови торбички и се носеше тежката миризма на застояло.
Той несъзнателно ускори крачка и едва не падна по гръб след като се подхлъзна върху куп изгнили бананови кори в края на моста. Изпсува за пореден път, и се зарече никога повече да не предприема подобни разходки. Огледа се за такси, и докато отбелязваше странния факт, че и тук нямаше никакво движение, долови нещо твърде необичайно. Беше учудващо тихо. Такава тишина в град като този, чийто звуков фон е доста осезаем и натрапчив дори и в най-тихите квартали, беше извънредно нетипично явление.
Зашеметен от тази тишина, той се огледа изпитателно наоколо. Сети се, че през целия път не беше срещнал нито един човек, нещо повече – нито едно живо същество изобщо. Не беше нормално да не му се замотае в краката някое улично псе с гладен поглед, или да не му мине котка път. Дори едно врабче нямаше наоколо!
Кой знае защо изведнъж го полазиха ледени тръпки и му стана страшно. Сети се, че предната вечер беше гледал някакъв кошмарен трилър, в който главният герой се оказва единствения жив обитател на зловещо градче. Сигурно беше по Стивън Кинг, точно от филмите, които не са много подходящи за гледане преди сън, защото рискуваш да те навестят кошмари.
В този момент му хрумна, че точно това се случва – че се намира в собствения си кошмар. Беше добро обяснение. Това някак го успокои и той погледна часовника си. Кошмар или не, ако продължава в този дух щеше да закъснее за работа. Хукна към фирмата, сякаш цяла армия дяволи го гонеха по петите, и съвсем без всякаква логика си помисли, че ако това търчане не е в състояние да го събуди, нищо не би могло да го стори. В устрема си изобщо не обърна внимание, че голямата стъклена врата на централния вход е затворена, и за малко да си разбие носа в нея. Което го стресна изключително много по две причини. Първо, мина му през ума, че щом след такъв удар не се събужда, значи тая работа с кошмара е доста съмнителна. И второ, не по-малко неприятно – щом не е сън, какво, по дяволите, може да означава това? Не се сещаше с какво може да се обясни това, че входната врата е заключена през работно време. Все така озадачен измъкна телефона си, и избра номера на колегата си. „Избрали сте несъществуващ номер.” – прозвуча за негова изненада, и той се втренчи в джиесема си невярващо. Всеки ден се чуваше с колегата си, защото бяха и близки приятели, това беше някакъв абсурд.
Без да се замисля, защото усети, че това е на път съвсем да го извади от равновесие, заизбира произволно номера на колеги и служители от фирмата. И съвсем се втрещи, защото чуваше все същото изречение. „Значи все пак е кошмар” – твърдо реши, но точно тогава се сети за ранения си нос, който доста болезнено напомняше за себе си. Беше прекалено реално за кошмар, наистина, но пък в тая среда, в която човек живее в днешно време, с какво ли не може да се сблъска.
Пръстите му сами набраха номера на жена му, после на сина му, след това изреди почти всички подред, и все чуваше едно и също. Съзнанието му беше изключило почти напълно, заето да се тюхка напълно безпомощно пред нерешимата дилема, в която го бе поставила тази абсурдна ситуация, действаше напълно механично.
И тогава в резултат на отчаяното си главоблъскане стигна до фаталното прозрение, че вероятно е болен. Нещо ставаше с мозъка му – може би мозъчно възпаление, тумор или един дявол знае какво – но си личеше, че проблема е много сериозен. Това толкова го стресна, че чак му прилоша и се изпоти от ужас. С треперещи пръсти намери номера на личния си лекар, позвъни, и дори не дочака края на познатото вече до болка изречение. Изплаши се, че ако още веднъж го чуе, ще се разкрещи. Ненадейно това му се стори не лоша идея за положението, в което се намираше в момента. И закрещя с цяло гърло.
Край на първа част
© Христина Мачикян Все права защищены