САКО ВТОРА УПОТРЕБА

   Годината се намираше в най-красивия си стадии, когато зеленото лято е отстъпило пред жълто-оранжевата есен. Слънцето все още милваше бузите и челата. Сладострастният вятър, който развяваше разголени тела през жегите на отминалия сезон, не можеше да се сравнява с романтичният есенен повей, който караше хората да се движат сгушени един в друг.

   Симон отвори стария скърцащ гардероб, чието съдържание представляваше пет избелели черни тениски с различни щампи, две ризи с дълъг ръкав и два чифта дънки. Почуди се дали да не използва липсата на облекло, като причина отново да се залости у дома. От две години си нямаше приятелка, от няколко месеца беше безработен, а всичките му приятели един по един падаха под тежестта на венчалната халка. По принцип нямаше нито желание, нито повод да излезе навън. Сега обаче му се налагаше. Поредния от познатите му напускаше кораба на ергените и Симон трябваше да свали износените къси гащи, мръсния скъсан потник и може би да се обръсне, за да присъства на сватбеното тържество.

   В този така неприятен момент, осъзна какъв дискомфорт ще си причини като се преоблече и напусне бърлогата си, за да се отдаде на отчайващ шопинг без пари и без да знае какво търси, а след това и като присъства на нечия сватба с всичките церемонии, роднини и познати, обръщащи се към него с „Ти си следващият!”. Половината от времето си прекарваше в самосъжаление, че няма с кого да изпие една бира и да си поговори, а в останалата се изнервяше, че някой е дръзнал да наруши летаргията му.

   Облече една от ризите, а под нея тениска и дънки. Излезе несресан и необръснат, което му придаваше вид на бездомен пудел, но също и някакъв чар. Имаше гъста къдрава черна коса до раменете и брада с почти същия обем.

   С ръце в полупразните джобове и навъсен поглед, Симон се движеше отегчено по главната улица окичена с бутици. Прелитащите цветни листа, носещи очарованието на убедително настъпващият сезон, го дразнеха допълнително. Особено когато някое от тях се залепяше за косата му. Може би нямаше да е толкова намусен, ако тази принудителна обиколка по магазините не му налагаше да похарчи последния си финансов ресурс за парцал, който най-вероятно ще облече веднъж в живота си. 

   По някое време от разходката си осъзна, че преминава през магазините без дори да погледне към витрините. Беше толкова задълбочен в недоволството си, че само вървеше безцелно. Бързо се опомни, че цел всъщност имаше и това беше, че е време да се отърве от изолацията.

Запъти се към първия магазин, който видя. Чак когато стигна до входа обърна внимание, че това е магазин за дрехи втора употреба. Застана стреснат на входа все още с ръце в джобовете. Много пъти преди това, в едни по-добре осигурени финансово времена, се бе подигравал на хора, който пазаруват от такива места. Мисълта да носи старите дрехи на непознат го погнусяваше, струваше му се унизително. Сега обаче се намираше пред дилема – този магазин пасваше идеално на съдържанието от портфейла му, но не и на егото му.

Везните се наклониха в полза на портфейла и Симон прекрачи прага на дрип-шопа, молейки се бързо да намери нещо подходящо и да се изнесе преди някой познат да го е видял.   Понеже му беше за първи път, той приятно се изуми от количеството на нови и почти нови маркови стоки, които можеше да си позволи, без да се отрази значително върху бюджета му. Бързо намери подходящ за повода черен, не много официален панталон и семпла бяла риза. Със сакото се оказа малко по-сложно - или не му стояха добре или изобщо не му ставаха. Почти се беше отказал от връхната дреха, когато в дъното на щанда не съзря едно тъмносиньо спортно сако. Още на пръв поглед си личеше, че е точно неговия размер.  Преди да го пробва му направи щателен преглед и единственото, което не му се понрави беше, че няма никакъв етикет. Сакото беше шито по поръчка. Поогледа го още няколко пъти въпреки, че беше решил да го купи още преди да го облече. Не можеше да прецени от каква материя е, но си личеше, че е скъпа. Най-много се впечатли от двете сребристи копчета, които имаха леко старинен вид.  Мислеше си, че ако му се бе наложило да си шие сако, то би било точно такова. Пък и цената беше по-евтина от кутия с цигари, така че нямаше какво толкова да губи.   

   По обратния път към дома, настроението на Симон бе значително подобрено. След като се прибра, облече новият си тоалет и се хареса много. Въртеше се пред огледалото като абитуриентка. Ту хващаше косата си с черен ластик, ту я пускаше и обмисляше вариант да я подстриже. За брадата беше категоричен – само ще я оформи леко като запази обема. Цялото това кипрене го забавляваше по някакъв нелеп начин, като дори се засмя на себе си. И един последен поглед – отново хвана косата си с ластик, изпъна рамене, прибра корема, изпъчи гърди и по навик пъхна ръце в джобовете на сакото. Веселата физиономия бързо се изпари - в джоба бе напипал дупка. Бързо свали дрехата и започна да я изучава от вътрешната страна. Не само, че джоба се бе разпорил, но и в отвора имаше нещо. Напипа го през плата – беше нещо книжно. Изпълни се с надежда, че може да е някоя банкнота, или по-скоро банкноти, тъй като обема и плътността на „нещото” беше стабилна. Пъхна двата си пръста в отвора, като внимаваше да не го разширява повече. Щипна го за края и го изтегли. Не беше пачка с пари, но не се почувства разочарован, а дори още по-заинтригуван. Беше четливо написано писмо, което още с първото изречение почти отказа Симон от прочитането му. Любопитството му се оказа по-силно и с потящи се длани продължи да чете.

   „Започвам това писмо, завършвайки живота си. Най-вероятно твоя също. Пиша не, защото държа някой, ти, да го прочетеш, а просто, защото трябва да излея отровата, с която ме поеше последните две години. Най-прекрасните години от живота ми, най-голямото ми наказание. Ако бях набожен, ти щеше да си моята благословия. Не съм. Ти си моето проклятие. Най-свещеното нещо и най-големият ми грях. Помня всяка малка подробност от деня, в който те видях за първи път, а съм забравил всичко свързано с деня, когато те видях за последен въпреки, че бе едва вчера. Ти – светица и вещица! Ти – дете и жена на живота ми. Помня стръковете слънце, процеждащи се през небрежно хваната ти коса. Помня полъха на усмивка танцуващ върху устните ти – невинна, но някак лукава. Кехлибареният цвят на очите ти подчертан с тъмна очна линия. Медальона с форма на роза, люлеещ се върху гърдите ти при всяко дихание. Бледо оранжевата блуза, спускаща се свободно чак до бедрата. Как отпиваше от голямата чаша с чай, обрисувана с пеперуди. Не видях какво четеш. Стоеше на две маси разстояние от мен. Трябваше да те попитам две седмици по-късо, когато лежеше върху гърдите ми. В онзи първи ден от моят край, ти ме видя едва когато плати сметката и се изправи да си ходиш. Погледна ме с типичния си поглед на боязлива сърна. Плавно изрисува усмивка и ми кимна за поздрав, защото ме познаваше – с баща ти бяхме съученици. Да, моя малка Лолита, аз можех да ти бъда баща, а исках да бъда баща на твоите деца. 

   Разбрах, че е отрова, когато вкусът от тази спонтанна среща се усещаше и през следващите дни. Сладко до прималяване. Имах нужда да вкуся отново.

   Малко подраних – седнах на същата маса, но теб те нямаше. Мина едно кафе и пет цигари време. Опитвах се да се взема в ръце. Наистина силно се опитвах. Опитвах се да се убедя, че това е глупост. Опитвах се, но ти все не идваше, а дланите ми все повече се потяха. Не исках да оставам, не исках и да си тръгвам. Не чувствах, че правя нещо нередно. Можех да съм ти баща, но това не те правеше дете. Ти бе на двайсет години, а аз почти с трийсет отгоре. Бръкнах в джоба си, за да извадя пари за сметката и тогава получих сърцебиене, което си обясних с бързо изконсумираното кафе. Ти кротко, с тиха котешка походка, мина от лявата ми страна и седна срещу мен отново на две маси разстояние. Погледна ме и се усмихна плахо както предния път. Поръча си чай – ментов с малко мед и кафява захар и отвори книгата с кожени подвързии, закриващи заглавието и автора. Сякаш всичко си дойде на мястото. Някой ми беше казал, че когато срещнеш правилния човек не чувстваш пеперуди, не ти се подкосяват краката, а чувстваш покой. Всичко се подреди за миг. Стана ми уютно и весело. Пулса ми се нормализира, дланите спряха да се потят, а нервно тропащият крак под масата стоеше покорно над другия. Гледах те като картина. Като изкуство. Не си обяснявах предишното ми хлапашко поведение. То не беше сласт, определено не беше и любов. Беше кристално чисто възхищение.     

   Рижата ти коса беше сплетена на дебела опашка, лениво опуснала се на лявото рамо. Ефирната синя блуза - широка както предишната – прозираше и зърната ти се очертаваха под тънката материя на сутиена. Медальона с розата отново пулсираше в ритъма на вдишванията ти. Още не бе довършила страницата, когато ме погледна отново. Подари свенливата си усмивка, а след пет минути още една, и после още една. След това нещо в погледа ти се промени. Сякаш цвета на очите ти се промени. Гледаше ме все по-често и по-настойчиво. Сигурен бях, че си разбрала, че съм тук заради теб.

   Неуговорената ни среща се повтори още два пъти. Отлагах ангажименти, за да мога да постоя срещу теб и да говорим с очи. На четвъртия ден започнах да чувствам някаква слабост. Поисках да си тръгна преди теб, но не успях. Винаги съм имал пълен контрол върху себе си, но не и сега. Не мислех върху ситуацията, даже и не чувствах. Глупаво беше. Не те исках. Наистина! Не исках да те имам. За какво си ми, мамка му?! Аз бях на 48 години. Много добре знаех какво е да пожелаеш някоя жена, да я притискаш към себе си, да я целуваш. Знаех какво е да се възхищаваш на една жена, на интелекта, на грацията ѝ, на маниерите ѝ. Знаех и какво е  да се попилееш от любов, да обожаваш, да искаш да закриляш, да дадеш всичко, да дадеш себе си. С тебе нямаше нищо. Само онзи сладникав вкус от розовите ти усмивки бродещ из пустота на живота ми. Чудя се сега, когато видях истинското ти лице, дали в онова кафене имаше и други като мен привлечени от сладостта ти? Колко ли нощни пеперуди си омаяла със светлината си. С фалшивата си, луминисцентна светлина. Както и да е. В онзи момент, в кафенето, осъзнах безсмислието на нашите така наречени „срещи”. Реших това да е последната. Обстоятелствата се наредиха по начин, който налагаше да пътувам за три дни. Така се лиших от възможност да изпитам волята си, но и бях благодарен, че не ми се наложи. Не исках отново да се разочаровам от себе си. На връщане от пътуването вече те бях забравил.

   Ден след завръщането си, вървях по булеварда в посока към дома си. Някой извика. Без да предполагам, че е насочено към мен, инстинктивно се обърнах. Беше ти. На отсрещния тротоар. Махна ми, изчака две коли и пресече тичешком. Аз стоях в някакъв сънен унес и не разбирах какво се случва. Доближи се към мен стиснала няколко учебника или книги, не съм сигурен, и ме гледаше с широко отворените си влажни очи, задъхана и румена.

  - Къде беше? – почти извика с детския си глас.

  - Къде не съм бил? – попитах все по-озадачен. – Къде е трябвало да бъда?

  - Как къде?! В кафенето!

  - Вече пих кафе. Какво да правя там?- реших, че съм възвърнал контрола не само върху себе си, но и върху цялата ситуация. А колко глупав съм бил!

  - Чаках те!

  - Как така ще ме чакаш?! Нещо разбирали ли сме се?

  - Идвам с тебе! – отсече след секунда мълчание.

  - Къде ще идваш с мене?

  - Няма значение!

   Ситуацията започна да става абсурдна и отново губех почва под краката си. Мълчахме. Нямах думи. Винаги гледам няколко крачки пред себе си, но този път не виждах нищо. Пропаст… Скачам!

- Тръгвай тогава! – казах с пресипнал глас и ти тръгна. Вървяхме рамо до рамо без да си говорим. Тогава забелязах колко си дребна. Витрините, покрай които минавахме, говореха колко нелепо изглеждаме един до друг. Колко сме различни. Несъвместими. Реших да ги игнорирам, защото отражението на собствения ми образ в очите ти, ми харесваше повече.

   Поглеждаше ме през няколко крачки, а очите ти бяха толкова ярки, толкова влажни. Не знаех какво си намислила и това ме караше да се страхувам. Можех да ти кажа „довиждане” и с една дума да сложа край. Но нямах сили. Ти плетеше стоманената си паяжина около мен. През цялото време разсъждавах на ум, но все повече се оплитах. Осъзнаваше ли какво правиш или всичко бе от наивност, невинност, заблуда? Осъзнаваше ли, че нямам контрол над ситуацията и просто се преструваше на объркана? Можех просто да те попитам какво мислиш, но не исках, защото може би щеше да загубиш чара си. Магията можеше да се развали. Толкова съм бил глупав. Твоята женска лукавост и моята отчайваща самота ме оковаха към илюзията, че съм нещо за някой.

   Ти не знаеше къде отиваме, но изглеждаше така сякаш ще ме последваш навсякъде. Сякаш единственото, което има значение, бе че ще си с мен. Очаквах да се смутиш, когато те заведа в апартамента си, но отново сгреших. Очите ти още повече заблестяха. Прекрачи прага и в същия миг нещо в мен се пропука, нещо в мен прошепна: „Тя никога няма да си отиде”.

   Захвърли чантата си на земята, където беше събула обувките си. Книгите също. Движеше се така, сякаш всеки ден си била тук.

  Апартамента беше просторен, но почти празен. Във всекидневната имаше захабен диван, секция, стар фотьойл и маса, чиито белези от чаши разказваха за едно по-весело и не толкова самотно време. Във спалнята си имах едно легло, скрин и малък гардероб. Кухнята беше малко мрачна, но уютна.

  - Не четеш ли книги? – попита.

  - Чета.

  - Никъде не виждам книги.

  - За какво са ми вече прочетени книги? Обичам да чета книги, не да ги гледам. Защо ти е да пазиш нещо вече употребено? Нещо, чието предназначение е вече изпълнено? Свърша ли някоя книга, я подарявам.

  - Хм… То, май, и с хората е така. – отвърна и седна на един стол в кухнята.

 - А ти – четеш ли много книги... или тебе те четат? – попитах, осъзнавайки в каква посока насочи разговора. Погледна ме първо учудено, а след това се усмихна.

  - И двете.

  - И какво, като те прочетат и след това те подаряват?

  - Не точно. Поне не винаги. В повечето пъти ми намират друго предназначение.

  - Например?

  - Ами например да ме изгорят, за да се стоплят или пък да си избършат задника.

   Започваше да драматизираш и от това ми стана забавно. Без да те попитам, сложих в микровълновата печка вода за чай. След по-малко от минута седяхме един срещу друг и разбърквахме меда в топлата напитка.

 - Колко пъти си била прочитана? – реших да се върна на темата след няколко минути съсредоточено бъркане.

  - Не достатъчно. А ти?

  - Аз още не съм написан. А колко си прочела? – ти ме погледна видимо одобрила отговора ми и се засмя. Смехът ти беше писклив и леко дразнещ, но ми хареса, че те карам да се смееш.   

  - Вече се обърках, за какво всъщност говорим – за книги или за нещо друго? – опита се да заобиколиш въпроса. 

  - Кога сме говорили за книги? – отвърнах.

   И двамата се засмяхме. Тогава телефона ти иззвъня. Беше приятеля ти.

  - Да, мило… Пия чай с една приятелка. Точно ще тръгвам. До двайсет минути съм си в къщи.  – разговора приключи, а аз вече не сдържах смеха си. Положението ставаше все по-нелепо и все по-забавно. Ти също започна да се смееш.

  - Тръгвам. Чао.

  - Чао.

Тръгна си без да те изпращам. Останах на масата да си допия чая. Някакво особено чувство изпълни помещението и се преместих в хола, след това и в спалнята. Сякаш нещо липсваше. Сякаш бе отнесла със себе си нещо, което винаги е било тук.

Започнах да се изнервям и си поканих гости. Добре ми се отрази. Пихме по няколко по-загряващи от чая питиета и си побъбрихме, посмяхме се. Разбира се не им разказах за теб. И до ден днешен, две години след срещата ни, все още на никого не съм казвал за нас. Както и да е. Стана късно – към 12:30 през нощта. Гостите решиха да си тръгват, изпратих ги до вратата. Още не бях стигнал до масата, за да събера чашите, когато на вратата се почука – звънеца не работеше. Реших, че някой е забравил нещо и с усмивка отворих вратата.

Ти стоеше на прага.

  - Върнах се! -  каза ентусиазирано. Държах вратата и не знаех как да реагирам.

  - Не съм те очаквал. Аз имах гости и те тъкмо си …..

  - Да, да знам. Аз дойдох преди два часа, но гласовете ви се чуваха и разбрах, че не си сам. Реших да изчакам да си тръгнат. – докато казваше всичко това, вече беше минала през мен, захвърлила чантата и обувките си и шляпаше боса към хола. Затворих бавно вратата, опитвайки се да асимилирам ситуацията. Това се оказа трудно, тъй като бях, така да се каже,  почерпен. Твърде далеч е да се нарека пиян. Бях леко замаян и в добро настроение. Пиех рядко и по малко.

Последвах те с малко закъснение и видях как събираш приборите от масата и ги носиш в кухнята. Движеше се толкова естествено, толкова свободно, сякаш винаги си живяла тук. Седнах на фотьойла без да говоря и само те гледах как разтребваш. И те слушах. Ти говореше и то много.

   - …. и му казах, че ще остана при нашите тая вечер. Той все ми се кара, че не им обръщам достатъчно внимание и за това даже ме окуражи. Така спокойно мога да не се прибирам още няколко дни. Сигурна съм, че майка ми няма да му се обади, защото не иска да го безпокои. Те много се харесват. Даже сигурно родителите ми харесват повече него отколкото мен. Даже не сигурно, ами направо си е със сигурност…

   Бавно започвах да излизам от опиянението си, осъзнавайки какво ми каза току що.

   - А къде смяташ да останеш? – попитах, въпреки, че знаех как ще отговориш.

   - Как къде? – засмя се. – Тук!

   - Как тук?! Ти даже не си ме попитала!  

   През това време, ти отиде в кухнята, взе един стол, сложи го точно пред мен и се настани на него. Седна приведена напред, като опря лакти на коленете си. Колието с розата се поклащаше пред гърдите ти като махалото на хипнотизатор, а босите ти крака притискаха моите между тях. Беше с къси панталони и видях как кожата по бедрата ти настръхва.

  - Няма нужда да питам! Не си ли чувал, че когато две сродни души се срещнат, всичко си идва по местата. Тук се чувствам като на мястото си. Чувствам се свободна. Тук никой няма изисквания към мен, никой няма очаквания от мен. Никой не ме съди. Не се опитвам да се харесам или да впечатля. С тебе даже не е необходимо да разговаряме, за да се разберем. Когато идваше там, в кафето, се чувствах сигурна и защитена. Усещах, че ме наблюдаваш и вместо това да ме смути, аз имах чувството, че някой бди над мен. Затова, когато няколко дни не се появи, много се притесних. Вече не можех да стоя там. И днес когато те видях, реших, че трябва да направя нещо. Знам, че не си безразличен към мен. Ние сме свързани!

   Изправих се и отидох в кухнята. Седнах на един стол и се облегнах на масата. Това бяха пълни глупости. Не те исках тук, но не можех и да те пусна да си идеш. След минути седна на стола до мен.

   - Да си вървя ли?

   - Направи чай!    

   Направи чай и излязохме на балкона. Запалих цигара, ти също. Поредната изненада. Мислех си, че не пушиш. Никога преди това не те бях виждал с цигара. Казах ти го и ти тогава започна разказа си. Започна с това как като малка баща ти е загасял фасове по ръцете ти, за да те „предпази” и да те отврати от цигарите. Показа ми няколко малки петънца по китката си като свидетелство. Единственото, от което те бе отвратил, бе себе си. Само дето те беше принудил да се криеш докато пушиш, дори и на 20 години. След това ми разказа за любовниците, които е водил у вас докато майка ти е отсъствала, а когато си и казала, тя ти е блъснала главата в стената, защото не ти е повярвала и те е наказала за седмица.

  Ти не спираше да говориш. Аз само мълчах. Чаят истина, цигарите свършиха. Нощта също. Започна да се разсъмва. Вече не исках да си тръгваш. Никога.

   - Да си лягаме ли? – попита.

   - Не ми се спи. – отговорих.

   - Не съм споменавала сън.

  Няма да описвам какво се случи след това. То не е най-същественото, въпреки, че е най-хубавото.    

  Така започна всичко. Ти имаше много истории за разказване, а аз имах много време за слушане. Имотите, които отдавах под наем, ми носеха постоянен доход и не ми се налагаше да ходя на работа. Бях изцяло на твое разположение. Когато се готвеше за изпити, когато се караше с родителите си или гаджето ти. Да, гаджето ти. Никога не съм настоявал да се разделяш с него, както и с другия, с когото започна да се виждаш по-късно. Уреждаше си срещите от моя компютър, помниш ли. Никога не е било проблем за мен. Единия държеше, заради вашите, а другия, заради чувството му за хумор. Аз бях нещо съвсем друго. Бях ти изповедник, съветник, любовник, баща. Лъжеше близките си, че си на курсове, за да бъдеш с мен. Имаше период, в който се преструваше, че ходиш на работа. Не се налагаше на да ходиш на никакви курсове. Аз ти купувах оценките. Не се налагаше да работиш. Аз ти давах пари за наем. Възхищавах се на изобретателността ти, на хитростта и таланта ти. Ежедневието ти беше представление. Слизаше от сцената само когато си с мен. Само аз те виждах без маска. До края не успях да те убедя колко по-красива си без нея. Учеше медицина, за да задоволиш родителите си. Едва ли някой знае колко добре рисуваш и с каква страст говореше за литература. Все още ли се преструваш на глупава? Всички мислеха точно това за теб – че си една глупава лигла. Леко досадна.

  Дори да беше лицемерна лъжкиня, ти беше най-доброто, чисто и невинно същество. Не искаше да разочароваш никого, за това предпочиташе да смажеш себе си. Аз бях твоята крепост. Понякога заспиваше в обятията ми, докато сълзите ти се стичат по ръцете ми. Усмивката ти се превърна в целта на съществуването ми.

   Края на връзката ни дойде с най-хубавия период от нея.

  Раздели се с другите двама. Беше само моя. Неусетно започнахме да правим планове за бъдещето. Разбира се в нито един от тях, не се споменаваше да се покажем пред света. Напротив, дори ставаха още по-конспиративни. Най-реалистичния беше, да заминеш да учиш за чужбина и аз да дойда с теб. Беше толкова прекрасен план! Само двамата на място където никой не ни познава. Никой няма очаквания от нас.

  Никога до сега не си бях позволявал да мечтая. Твърде много бях загубил преди да получа каквото и да е. Бях напълно сам без теб. Най-близките ми хора вече ги нямаше. Едните бяха мъртви, а другите просто не съществуваха.  Имах пари, имах вещи. Ти ми показа, че съм имал и душа. Преди това колкото и да я търсих, тя не ми отвръщаше. Децата казват „Който го намери, за него си е!” Ти я намери и си я взе за себе си. Най-големия ти трофей.  Взе я по-най бруталния и грозен начин.

   Билетите бяха готови, стягах си багажа. Получих съобщение от теб: „Не мога да дойда тази вечер. Трябва да остана при нашите. Ще се видим утре.” Не беше за първи път, но пак ми стана криво. Мина ми бързо, защото след два дни щяхме да сме далече. Само двамата. Тръгвахме на следващата вечер.

  Сутринта се събудих със странно усещане. Нещо не беше наред. Позвъних ти, но не ми вдигна. Това продължи почти цял ден. Оставаха два часа до тръгване. Аз вече бях разопаковал. Ясно ми беше, че всичко приключи. Писа ми няколко минути след указания на билетите час: „Не мога. Прости ми!”

   Няма да ти описвам как се почувствах, нито какво направих, защото не искам отново да ставам храна за егото ти.  Можех да приема, че си се разколебала, че те е дострашало и имаш нужда от време. Следващият удар беше фатален.

  Срещнах баща ти около две седмици по-късно. Нямаше как да го избегна, а и исках да разбера нещо за теб, защото не се бяхме виждали през това време. Той сам започна да говори за теб. С гордост ми разказа как вече живееш с приятеля си, който има частен бизнес. Че вече си в друг град и ще продължиш образованието си там. Друго не чух, въпреки, че говори още.

   Месец по-късно ти поиска да се видим. Разказа ми за новата ти връзка. Е оказа се, че не е никак нова. Плака, прегръща ме, извиняваше се и се молеше. Нещо беше различно. Гледах те и не можех да разбера какво. Не доумявах какво се е променило в тебе, докато не разбрах, че съм се променил аз. Че вече те виждам. Виждах как всеки човек доближил се до теб бива приласкан, изкушен, а след това пленен в болната ти, измамна реалност. И всичко това го правеше с разбирането, че ти си жертвата, че ти си добрия герой. 

   Вървейки из улиците усещах присъствието ти като призрак. Беше умряла в мен и сега душата ти ме обитаваше. Оглеждах се, за да те видя. Чувах гласа ти навсякъде. Нямаше те и това ме ужасяваше. Изхвърлих всички мебели, пребоядисах, но дъха ти се беше всмукал във всяка стена. Продадох апартамента.

   Колкото и да не исках се налагаше да те видя. Имаше един кашон с твои неща, който ме ужасяваше. Бях го затворил в мазето, но само мисълта, че все още има нещо останало до което си се докосвала, не ми даваше покой. Звънях ти много пъти без да ми отговориш. Накрая ти ми се обади. Развика ми се, че повече не можем да се виждаме, че трябва да живея в реалността, че вече си имаш всичко и затвори. Дори не можах да ти кажа „Здравей!”.

   Тук вече идва и важната част от писмото ми. Както споменах в началото, пиша това писмо до теб с ясното съзнание, че ти никога няма да го прочетеш, тъй като ако изобщо някой го прочете, означава, че съм направил това, което съм намислил и ти вече си мъртва. Както и той. Както и аз.

   Взех това решение окончателно. Това е единствения начин, по който мога да сложа край. Не мога да ти простя, но най-жалкото е, че не мога да простя на себе си. Не мога да се понасям. Не мога да приема, че позволих всичко това да се случи. Чувствам нужда да се накажа. И твоята смърт е единственото останало нещо на света, което може да ме нарани. Не вината – отдавна съм заличил това чувство. А мисълта, че не съществуваш. Макар, че все още не знам съществувала ли си изобщо. Кога слагаше маската? С другите или с мен? Някой изобщо познава ли те? Ти познаваш ли се? Останала ли е истина след толкова лъжи?

   Уважавам самоубийците. Да вземеш решение за собствената си смърт е най-великото проявление на свободата. Човек живее с чувството за неизбежност от смъртта. Това внушава страх, очакване, че всеки миг може да ти е последен. Винаги съм знаел, че аз ще реша кога да умра. И реших. Не би имало по-подходящ момент. 

   Облякъл съм се с любимото ти синьо сако с копчетата, които ти ми подари, закупени от антикварен магазин. Единствени по рода си, също като мен – така ми каза ти. Звучеше като истина, но от твоята уста вече очаквам само отрова. Както и да е. Облякъл съм се подобаващо, взел съм личния си пистолет и съм уредил среща с новия ти, за да ти върна багажа. Мислиш ли, че ми е било трудно да се свържа с него? Все пак имам всичките ти пароли. Нали аз съм ги измислил. Срещата ще се проведе в новото ви жилище и ще бъдем тримата. Всъщност преди да се срещна с вас, багажа ти вече съм го занесъл на майка ти, без да давам много обяснения, въпреки ужаса бродиран в очите и. 

    Ти ще се притесниш като ме видиш, ще си разменим някой реплики. Аз ще извадя пистолета и ще го застрелям. Той не е виновен, добро момче е. Някои хора казват, че „Добрите, Господ бързо ги прибирал”, така, че един добър човек по-малко не е толкова от значение. Той е жертва, защото може би е единственото нещо, с което мога да те нараня. Ще ти дам няколко минути време, да усетиш болката, да осъзнаеш какво се случва.  

  След това ще те застрелям в лицето, защото твоята красота е токсична. Дори и мъртва може да излъжеш някой с невинността си. Накрая ще облекча и себе си. 

   Всичко може да звучи ужасяващо, но всъщност не е чак толкова фатално. Аз съм човек, който не би липсвал на никого, а теб така или иначе никой не те познаваше. Жалко само за момчето, но нали във всяка история трябва да има положителен герой. Аз и ти, не можем да бъдем добрите. „

  Симон трепереше. Очите му бяха насълзени, потеше се, а в гърлото му имаше буца. Постоя няколко мига така без да мисли. Хвърли писмото в коша за боклук, върху него и сакото и отиде в другата стая. Имаше чувството, че е присъствал на престъпление. Не беше видял нищо с очите си, но съзнанието му много подробно бе пресъздало прочетените думи. Пусна телевизора. Опита се да се разсее, но не успяваше. Стана му много тъжно. Върна се пред коша за боклук. Извади сакото, след него и писмото. Приглади го с все още треперещи ръце и го прочете още веднъж. Започваше да се оприличава с автора, да намира все повече смисъл.

   Няколко дни по-късно, той се чувстваше много по-добре. Писмото пося в него нещо, което започваше да никне. Симон реши, че не случайно точно той го е намерил. Прие го като знак. Реши, че фаталния край не е реален. Дори започна сам да си втълпява, че всичко е измислица, че е просто разказ. Въпреки това постоянно се оглеждаше и припознаваше в героите.   

Денят на сватбата бързо дойде. Симон бе избрал варианта с вързана коса. Сакото му стоеше още по-добре, защото беше започнал да влиза във форма. Усмихваше се, разговаряше със всички. Запозна се с няколко симпатични приятелки на булката, която беше много красива. Поздрави младоженеца, че е намерил такова уникално момиче, но не спираше да се пита от къде му е позната. Още по-странно се почувства, когато отиде да поздрави нея и тя го погледна толкова озадачено. Симон допусна предположението, че може да се познават от някоя по-палава нощ, но запази разсъжденията за себе си и не и обърна повече внимание.

   По някое време от тържеството, забеляза един господин, който много настойчиво го гледаше. Беше над петдесет годишен, висок, добре изглеждащ. Опита се да смени положението си, за да избегне погледа му, но не беше особено успешен ход, тъй като господинът също се местеше. Накрая реши да отиде и да го попита, защото искаше да се забавлява, а това нямаше как да стане като усеща нечии поглед впит в себе си.

  - Добър вечер! Познаваме ли се от някъде?  - Симон попита вежливо, очаквайки човекът да се е припознал.   

  - Хубаво сако имате. – отвърна той и Симон си припомни от къде го е закупил и какво е намерил в него.

  - Благодаря! И аз си го харесвам. – направи се на забавен, но не се получи, защото пресипналия му глас издаде колко е притеснен.

   - Чудесно ви стои. И на мен ми стоеше добре, но доста се отпуснах, и няма как да се напъхам отново в него. – отговори господинът, погледна настрани, преплете поглед с булката и леко и се усмихна. Тя му отвърна, погледна към Симон и бързо се врътна настрани.

   - Това сако знае много тайни. Носете го със здраве! – той докосна чашата си в тази на Симон. След това отиде до младоженците, целуна ръка на булката, потупа младоженеца по рамото и си тръгна.

Симон стоеше безмълвен и шокиран.