Скитникът арменец 43

                 Гурбета свърши. Анто кооперанто се пенсионира. Датата е 30 Юни 1981 година. В 8 часа сутринта положих последен подпис за края на учебната 1980/81 година. Последна учебна година в лицея “Ел Леймун”. Прощавай Рабат, прощавай Мароко.  Завесата на мароканската сага падна. И хубаво, връщам се в България за да работя любимата си работа, ноо, но има и нещо тъжно. 

    Хубава страна е Мароко. Живяхме спокойно, при прекрасен климат, на брега на океана. Прясна сардина, още скача в коритата, едри скариди колкото искаш за “жълти стотинки”, вечери напоени с аромата на жасмин, топли френски франзели от “испанската” фурна. Е, има и негатив наречен “Техноимпекс”, но и с тях се свиква.  Съдба! Наркомания!

Багажът  е готов от два дни. На покрива на колата багажник с 9 кашона от минерална вода “Улмес”, пълни с вещи. Вещоманията ще унищожи човека. Багажника на колата пълна. Задната седалка е празна. За сега. Покупките от Андора и Париж ще заемат празното място. 

                Пътувам сам. Не по-малко от 5500-6000 км. съвсем сам, през девет-10 страни. Ще прекося цяла Европа, а Шенген още не съществува и навсякъде искат паспорти и визи. Трябват и пари. Имам достатъчно. В специален пояс,  на кръста ми под дрехите. Имам и малко храна за из път. Останалото ще купя в Андора. Там е евтино, безмитна зона. Ооооо, да не забравя и тубите с бензин. Ще ги напълня отново пак в Андора. Наричат я “Andora la vella”, на испанки “красивата Андора”, и вярно е много красива.

    Чака ме път, няма време за губене. Прощаване със семейството и “по коням”. Към град Тетуан, границата с испанския анклав Сеута, на южния бряг на Гибралтарския пролив.

    При толкова багаж, проблеми с мароканските митничари не би било изненада. Но аз съм се подготвил. Отдавна имам една супер красива, газова  запалка в елегантна кутия, правеща впечатление, но никога не е работила. Има дефект.  Не задържа газта. Ще я подаря на митничаря с тъжен израз на лицето, че напускам тяхната прекрасна страна. Израза ще бъде доста реалистичен, защото наистина ми е мъчно, че напускам тази хубава страна. Но делово, моля без много сантименти.

Мароканците са изключително корумпирани, затова ги обичам. Лесно се решават проблемите. На границата огромна опашка, всички европейци, главно французи, и малко българи и румънци, заминават за лятна ваканция. Идва цивилен мароканец, давам му паспорта и определена сума вътре. Той отива и след няколко минути се връща с граничния полицай,  полицая ме поглежда, връща ми паспорта и ми пожелава приятен път. И аз изпреварвам огромната опашка и съм при митничаря.

Той е с много строга физиономия, поглежда багажника и казва “свали всичко за проверка”  и отива при следващата кола. Цяла седмица съм редил този багаж, 9 кашона, покрити със специално чергило-калъф от изкуствена кожа, против евентуален дъжд. Естествено нищо не свалям, седя си в колата и го чакам. Идва с въпросителен поглед към багажника. Усмихнат му подавам запалката с впечатляващата кутия с думите:

“Заминавам окончателно, прекарах 5 прекрасни години във Вашата страхотна страна. Бях учител в еди кой си лицей, ученик ми беше и престолонаследника Сиди Мохамед,  бях определил този подарък за последния мароканец който ще ме изпрати. Заповядайте един малък спомен.” Митничарят взима кутията, вади запалката и щрака. Не пали. “ Нова е, не е заредена с газ”, обяснявам аз. Слага един подпис с тебешир на предното стъкло, прибира подаръка и ми пожелава приятно пътуване. След 2-3 минути съм на испанска територия. Чао Мароко!

Тук на пристанището на Сеута ще прекарам нощта, а на следващата сутрин ферибота ще ме закара до испанския град Алхесирас. Не мога да оставя колата за секунда за да се разходя и поразтъпча, само около колата. Иначе…… Ладата ще олекне бързо, бързо.

Между другото познати от Казабланка ми бяха определили среща тук на пристанището за да пътуваме заедно. За тях е първо пътуване, а аз имам голям опит и мога да бъда полезен. И за мен е много добре, защото съвсем сам е изключително трудно и даже опасно. Ще мина през 9 държави, не е шега работа. Мароко-Испания-Франция- Швейцария- Лихтенщайн-Австрия-Унгария- цяла Югославия(1100 км.) и България.

Както и да е, идват. Прекарваме вечерта в приказки, спиме в колите и на сутринта, росни, росни  ни качват на “ферито”. Гибралтарски пролив е 18 км. и ферибота пътува около час.  Някои са по- бавни и изминават разстоянието за час и половина.

Стъпваме на европейския бряг и тръгваме към Малага. Това е първия голям град, където  правим почивка. След което тези “приятели”, казват, че ще ми пречат при пътуването, те на мене,  и затова решили да не пътуваме заедно, т.е да не ми бъдат в тежест. Плоски номера. Ок!

 Единия е арменец. Бог да го прости!

            Разделя ме се и аз тръгвам към Гренада. Един колега, французин ми беше дал един интересен маршрут през малки села, по тесни междуселски шосета, но съвсем малко натоварени. И действително, почти не срещаш други коли по пътя. Много спокойно се пътува. По пътя ханчета, където може да се нощува  и хапне за малко пари. Вечерта в едно такова ханче се запознавам с един испанец, търговски пътник на компания която продава шампанско. Вечерям заедно, подарява ми бутилка шампанско. Само не ме питайте на какъв език сме разговаряли. Не знам. Но със сигурност, той не говореше друг език освен родния си испански.

                     От Гибралтар до Андора са над 1000 км. Не помня къде беше, но на няколко стотин километра  преди Андора пукам задна гума. Голямата жега и претоварената кола са фактори на които новата гума купена от “Кореком” цъфва като майска роза. Не вътрешната, пръсва се външната гума, т.е непоправимо. Слагам резервната. Няма да описвам мъките си, сам сред полето с много натоварена кола, как се дига с крика. Как да е лека полека се добирам до Андора. Първата ми работа е да купя нова гума и да ми я сменят. Отдъхвам си. Но имам още една такава корекомска на колата.

В Андора има няколко къмпинга. Избирам този който е на главната улица, т.е шосето към Франция. Съвсем в центъра на града-държава. Андора се намира на върха на Пиринеите. Въздух кристално чист. Гледка спираща дъха. Невиждана красота. Решавам да си почина 2-3 дни. В колата се спи удобно, по радио Андора има прекрасна музика. Сутрин те събужда песента на птиците в гората която те обгражда от всички страни. Вода за пиене студена все едно от хладилника. Храна??? Сега ще ви накарам да се посмеете. От входа на града до границата с Франция, на главната улица са магазин до магазин, ресторантчета, кафенета и много магазини за HI-FI техника. Магазини за домашни потреби, стъклария, ножове, вилици и лъжици и всичко необходимо за живота на човека.  Точно срещу моя къмпинг има магазин за алкохол. Всичко е в бъчви и ти дават да опитваш колкото си изкаш. Качеството е съмнително, но опитването е безплатно и неограничено. Така пиенето е осигурено. Ама като знаете какъв съм “пияч”, не съм се възползвал от келепира нито веднъж. Но…, магазините за хранителни стоки, на тротоара пред магазина, сутрин изнасят огромни тави със сирена и колбаси, на малки парченца за опитване. Има и хлебарници с няколко вида хляб, които също изнасят тави с мостри. Сутрин като се разхода из чаршията, закуската ми е осигурена. На обяд опитвам колбасите, а вечер си купувам сандвич или парче пица и живея икономично, на чист въздух и на планински курорт. Пристигат “антовци” от Мароко, често пъти познати, помагам  им при покупките, вече познавам добре магазините, а и собствениците след втория ден са на  “ти” с мен. Водя им клиенти.

Купих си прекрасно къмпинг оборудване, сгъваеми кресла и маса. И в момента масата е на балкона ми, чисто нова, макар и надхвърлила 40 години. Да не говориме  за комплекта ножове  “Солинген” с щъркелчетата, които не са заточвани вече толкова години въпреки ежедневната употреба. Само един, този за обезкостяване заточвам преди всяка употреба, но само с масат. Почти всеки ден идваха познати за час два, да починат или да си купят нещо. Мъжете налитаха на евтиния наливен алкохол. Докато те дегустираха безплатно, аз водех жените при моя “приятел” продаващ всякакви домашно потреби.

Когато аз си накупих много неща от него, ми направи много сериозна отстъпка, по негова инициатива. Нищо не съм искал или намекнал.

Така мина цяла седмица. Чувствах се чудесно. Пълна почивка. Да, случи се малък инцидент. Докато си купувах сандвич, продавачката заля панталона ми с кетчуп. Дадох го на химическо чистене за сметка на заведението. Като обезщетение получих безплатно сандвич и порция пържени картофи. 

На седмия ден пристигнаха Боби, Ваня и Емата. Добре се познавахме от Рабат. Той беше учител по естествени науки, а Ваня, като втори член, беше счетоводителка в бюрото на “Техноимпекс”. Дъщеря им, Емилия, учеше в лицея на дъщеря ми. Боби ме беше помолил   да му направя една втулка за газовата уредба на колата му. Беше много благодарен. А при Ваня отчитах парите които даваха за поддържане на “Клуба на българските специалисти”, чийто председател бях няколко години.

Боби отиде да дегустира напитките, а Ваня и Ема ги заведох  в магазина за домашни потреби.

На обяд хапнахме заедно, те носеха храна за из път. Започнаха да ме кандардисват  да тръгна с тях. Много настояваха. За мен беше добре дошло, защото нямаше да бъда сам по пътищата, и не оставих дълго да ме увещавах и тръгнахме. 

В Ладата имах много хубав радио-касетотофон и чудесни записи, които ми беше направил брат ми, маниак на тема качествена музика. Записите бяха страхотни, последните хитове и кристално чисти записи. По едно време Емчето пожела да пътува в моята кола за да слуша хубава музика и да ми прави компания. Отпред винаги карах аз. Не обичам да ми диктуват темпото, диктувам аз. Характер.

И пътуването стана по-приятно. Лафехме си много  приятно, слушаме музика.

Вече бяхме в Франция  и решихме да се отбием до замъците в долината на река Лоара. Искахме да видим най-големия, и най-добре запазения, Замъка “Шамбор”, за който ви писах.

Една нощ прекарахме на къмпинг преди Париж. Беше много приятно място, с всички удобства, хубави топли душове. Хигиенизирахме се един след друг, седнахме да хапнем и поприказваме.

На следващия ден влязохме в Париж. Те отидоха на къмпинг някъде в Булонския лес, а аз при братовчедка ми Мадлен.  Но си определихме среща някъде в центъра за следващия ден.

Два  или три дена прекарахме във френската столица, разхождахме се из центъра, ходихме до Айфеловата кула. Те не познаваха Париж, а за мен беше вече шесто или седмо пребиваване в Града-Светлина, както са наричали Париж през 19-ти век.

       Когато бяхме при Айфеловата кула, гледахме я отдолу седнали на една пейка. Там Ваня си забрави една шапка. След това десетки години ме питаше кога ще я водя в Париж,  да си прибере шапката. Беше тема за да се посмеем.

Минавайки през Швейцария, се разходихме край Женевското езеро. Едно приказно място, където никога след това не съм бил и много съжалявам.

         Прекарахме чудесно по време на пътуването. Посетихме град  Вадуц, столицата на Лихтенщайн, но за съжаление не можахме да се видим с моята позната от бридж турнира в  Мохамедия, Графия Надин де Лихтенщайн. И продължихме към Австрия. 

   Пред Виена пътищата ни се разделиха. Те отидоха във Виена на гости при  роднина на Боби (майка му беше австрийка). Дядото  на Боби е основателят на пловдивската бирена фабрика “Каменица”, Йосиф Бекке.

А аз, отново сам на пътя, заредих се с бензин в Братислава и продължих към Югославия, пресичайки Унгария до Кечкемет.

    След това спомените ми в Югославия се губят. Спомням си, че след Ниш, в малко градче спрях да закусвам с бюрек и боза и продължих към границата. Малко преди Калотино, отново пръснах външна гума и с резервната и ужасен страх, най-после навлязох в България.

Тук ще ви разкажа за един куриоз. От Мароко до България  съм изминал над 5500 км., пресякъл съм 8 граници, карал съм през малки и големи градове, през села и паланки. Карал съм и рано сутрин и късно през нощта. Никъде не ме спря полиция за проверка на документи.

Сега, може би няма да ми повярвате, но след Божурище, от Милевото ханче, където се отделя шосето за Банкя, до Младост 2, където живеехме тогава, милицията ме спря ТРИ ПЪТИ. Кълна ви се, цели три пъти, без нарушение, САМО ЗА ПРОВЕРКА НА ДОКУМЕНТИ. Нямам коментар. 

Най-после бях у дома. Голямото приключение Мароко беше стигнало своя край.

    Предстоеше една още по-голяма и по-опасна авантюра, на по-напреднала възраст, авантюра наречена КАНАДА. Но на 12 юли 1981 година, даже в сънищата си не бях видял, че ще се ми се случи такова безумие.