СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 62

     Благотворителността е силно развита при арменците. Нещастията, масовите убийства, стигащи до размерите на геноцид, са провлияли силно на арменците от цял свят, да развият чувството за взаимопомощ, което е основата на благотворителската дейност. Има няколко благотворителни дружества, две от които се открояват с голямата си активност в международен план. Арменско благотворително дружество “Парекордзаган”( благотворителност) и “ХОМ”- инициали на “Арменският взаимоспомагателен съюз”.

Седалищата и на двете организации са в САЩ. Тези организации има училища, детски градини, скаутски организации, както и спортни такива. За тях може да се пище много, но моята цел е едно пътуване организирано от “ХОМ” -София.

         Те, пътуванията са много, но днес аз искам да ви разкажа за едно от тях.

         Пътуване осъществено през 2013 година. Искаше ми се да пиша “далечната”, ама като си помислих, не е чак толкова ‘далечна”, като че ли беше вчера. Така ми се струва, но съвсем не е така. Изминали са само 11 години, а колко приятели участвали в този излет вече не са между нас. Един по един се преселиха в онзи “по-хубав свят”, за който се пише и говори, но все още никой не се е върнал за да ни разкаже дали е наистина по-хубав.

Посвещавам този разказ на тях-напусналите нашия греховен свят. Ончо, Хачо, Берч, Мелине, Татеос, Флора и адаша Коко Топака. Почивайте в мир и светлина , наши незабравими приятели!

   Ние никога няма да забравим прекрасните мигове прекарани заедно, по време на това  очарователно пътуване из красотите на България.

Лято. Време  топло и ясно. Витоша е обгърната от утринна мараня. На площад “Възраждане” постепено се събират приятели, съученици и роднини. Часът за тръгване е 7,30, ама нас сън не ни лови и още в 7.00 Арменак е тук, сакън да не изпусне нещо. Никой няма търпение и всички са тук преди наетия автобус да се появи зад  ъгъла. Нарамили  раници, сакове в ръка, чанти, даже и куфари, нетърпеливите туристи се прегръщат, поздравляват и радват един на друг. Всички са стари приятели, познати, съученици. Въобще все наши хора.

Ах, ето го и автобусът. Хубав, конфортен и не много голям. С около 40 места. Тъкмо за нашата малка, но весела компания. Шофьорът е симпатичен чичко на средна възраст и е ясно, че нашите зевзеклъци няма да го дразнят. Защото на задната седалка сме се разположили тримата Арменак, Берч и моя милост. Берч, Бог да го прости, е мълчалив, но за сметка натова ние с Арменак не млъкваме. Нали сме от театъра, всички ни познават и очакват с интерес нашите майтапи, шеги и закачки. Особено Арменак, който в звезда в театъра, когато става дума за комедии и отвратителни типове. Цар е на тези роли.

Естествено най-отпред е седнала Председателката на ХОМ, Мелине Язаджян, Бог да я прости, и тя си отиде рано, рано. Тук са сестри Кадян, и д-р Анни Чавушян, дъщерята на Такуга. След  няколко години Анни  ше бъде  обявена за “Лекар на Годината”. Майтап няма, групата е елитна, тук е и Арто Арабаджиян със съпругата си. Той беше  най-добрия съдия по баскетбол в света, на когото се поверяваха най-взривоопасните мачове, СССР- САЩ. Където една грешка можеше да коства много. Разбирате защо. И той вече не е между нас.

Автобусът още не е излязъл на Цариградско шосе, и ето, че един от най-известните часовникари в София, Ончо, мир на праха му, вече раздава пресни дъхави милинки на целия автобус. Известен със своето остроумие и своята щедрост, Ончо рано, рано е купил огромно количество милинки от пекарната на ул. Трапезица, до бившия магазин “Явор” за да нахрани група гладни арменци. Една турска поговорка гласи” Бивол да ти влезе в къщата, може да го нахраниш, арменца не можеш. Според мен, е грешно. Ние държим най-вече на качеството, а не на количеството. Това го виждам и на неделните ни събирания в Ресторант “Контеса”, където се събираме всяка неделя от 12 до 15 часа, вече над 30 години. Ами, кой мислите, че седи на третия ред в автобуса? Естествено, собственикът на “Контеса”, нашият стар приятел Тошко. Тъкмо в този момент Ончо му дава няколко милинки.

Не очаквайте групата да запее. Всички чакат майтапите на Арменак, който със своето остроумие умее да забавлява автобуса докато стигнеме до Якоруда, която е  крайната ни цел. Спаринг партньор на Арменак съм аз. Разменяме такива реплики един за друг, че човек, който не ни познава ще помсли, че в следващият момент кръв ще се лее. Но всичко  е  на  шега, ние сме неразделни приятели.

Автобусът не навлязъл в планината, и от двете страни на пътя се простират красотите на Родопите-планината на Орфей. Тук там кръстоваме шпаги с прекрасната теснолинейка,  съединяваща гара Септември с Добринище. Пътуването с това 100 годишно влакче  е неповторимо  удоволствие. Задъхващият се локомотив се катери по планината до гара Аврамово, което със своите 1267,4 метра височина е най-високата ЖП гара на Балканите.

Бистра планинска река, теснолинейка и виещо се като змия шосе, ни отвеждат към нашата  крайна цел- градчето Якоруда- хотел  “Хелиер”, където управител и наш домакин, през тези два дни, ще бъде друг Ончо, брат на нашата прекрасна приятелка Диди- активистка на “ХОМ”.

Естествено, по пътя спираме за почивка и пазаруване   на Юндола, където в събота и неделя, има голям пазар. Тук  можете да си купите екологични храни, произведени от жителите на околните селища. Мед, шипков мармалад, речели разни, прекрасен стар фасул, плодове и зеленчуци, и естествено моето любимо сладко от диви ягоди, чийто аромат ме зашеметява и кара да мечтая за живот сред природата. А добавен към невероятните палачинки, които правя по рецепта на Папата на кулинарията през 20 век, Пол Бокюз- гениалният френски готвач с три звезди Мишлен, с три байпаса на сърцето и три жени в него, се получава някаква кулинарна симфония, на ниво Бетховен. Не се подсмивайте, не се изхвърлям по арменски. Имам международно признание за моите невероятни палачинки. И не само за палачинки, но това е друга тема.

Ако писанията ми са на ниво “зрелостник тройкаджия” то кулинарните ми произведения са, скромно казано за 5+. Признато и потвърдено от стотици хора.

Пристигаме в Якоруда по обедно време. Настаняваме се по стаите и бегом към пазара на града.

Якоруда е планински град. Тук се събират Родопите, Рила и Пирин. Тук е минавал и пътя на коприната. Тук влачи, от векове, бистрите си води река Места. Който се интересува за подробности, има много книги, пътеводители и статии. Може да го прочете. “Чичко Гугъл, също дава не малко информация, така че няма да ви досаждам с такива подробности. Единственото, което ще подчертая е това, че основното население са турци и българомохамедани-помаци. Свинско тук няма.

Тази подробност е важен елемент от моя разказ.

Обяд е. Гладни сме всички. А наоколо се носи миризма на скара, която може да подлуди човека. Пазарът не е много голям. Има плодове и зеленчуци. Най-важното е, че има десетки скари които бълват такива ароматни пушеци, че изпитваш “танталови мъки”, дишайки този планински въздух напоен с миризми, сякаш си в фабриката на Коко Шанел или Кристиян Диор.

Труден избор от коя скара да си купиш. Но сред нас има хора с опит, които веднага отиват при една жена, която продава токущо изпечени кюфтета с малко лютеница за гарнитура, лимонада и хляб. Дали имаше бира, честно казано не помня. Наоколо маси без покривки за общо ползване. Опашка има само при тази жена. Но ние следвам нашите опитни приятели и си купуваме по една “ тройка” кюфтета, хляб и лимонада.

Нямам  думи, за да опиша вкуса на тези кюфтета без свинско, не знам дали е говеждо, телешко или овнешко, или смес от тези меса, но вкус неповторим, неописуем, невероятен. Не знам какви прилагателни да използвам за да опиша неописуемото. След скоростно гълтане на “тройката”, следва още една “тройка”, и чак тогава съзнаваш до къде си стигнал с лакомията. Няко си взимат и за вкъщи.

Тук искам да ви разкажа и за един куриоз. Тошко, собственикът на ресторант “Контеса”, купува 50-60 кютета за ресторанта. Там неговият горвач, прекрасен професионалист ги пече по всички правила на кулинарното изкуство. Но… вкусът на кюфтетата няма нищо общо с тези в Якоруда. Обикновени кюфтета, неправещи никому впечатление. Странно звучи, знам! Но е факт. Моето обяснение е въздухът на планината. Какво друго обяснение може да има?!?

Напълнили тумбаците до краен предел, отиваме на пазара, купуваме голяма диня, два пъпеша и  голяма торба криви краставици, за които ни искат само 1 левче.

След следобедна дрямка, към 4 -5 часа, се събираме в бара на двора, на кафе и донесени от къщи, кексове, сладкиши и други арменски вкусотийки.Нашите хора  са майстори за тези работи. Когато се събират арменци, темата на разговорите е само една-размяна на рецепти и гастрономически и кулинарни новости и спорове. Една моя приятелка, не арменка, се чудеше.  “Ама вие нямате ли друга тема за разговори?” се чудеше тя. “Нямаме”, е единственият  верен отговор.

По време на кафепиенето, с Арменак организирахме викторина.  Трябваше да кажат каква е арменската дума за:

- пощенска марка;

• долма;
• пастърма;
• балон;
• суджук;
• задник;
• кислород;
• водород;
• компютър;

На позналите наградата беше една крива краставица, което предизвика луд смях. Почти никой не знаеше тези думи на арменски. Само главната редакторка на вестник “Ереван”- Варто знаеше няколко от тях. Но кривите краставици раздадохме на всички.

Вечеря с танци. Меню по избор-пресна пастърва на скара или пържола. Гарнитура пържени картофи. За  мезе на аперитива естествено имаше богата салата.

Музика, танци, шеги и закачки и главно сладък мухабет преди да заспим сред тази неповторима природа.

Сутринта, разходка по планинските пътеки или край реката, яка закуска с мекици, пържени филийки, сирене и конфитюр. Кафенце и хайде на път към Банско.

Разходка из прочулия се вече по света зимен курорт, посещение на старата църква и музея на Н.Й. Вапцаров, кафе, сладолед и отново на път.

Следващата спирка е Добринище, където обядваме фасул чорба, ние с Берч и Арменак, я обожаваме и  винаги хапваме с голямо удоволствие.

Слънцето вече почти се е скрило, когато изморени главно от смях, шеги, хапване и мухабети, кацваме  отново на площад “Възраждане”. Там от където вчера сутринта тръгнахме.

Незабравими,  спокойни, весели дни, когато забравяхме ежедневните грижи, отпускахме душата и заобиколени от близки приятели прекарвахме  приятни часове на  отмора сред прекрасната природа на нашата любима България.