Снежният човек

  Зимата навличаше поляните със сезонното си одеяло и беше накичила ледени висулки по прозорците ни, а самите стъкла бяха облечени в скреж. Неделя сутринта ме посрещна със светлина. Станах, оправих леглото и се затътрих заспало към кухнята, сипах си кафе и седнах на един стол до прозорците, гледайки към райския разкош на януарския първи сняг. Погледът ми се разхождаше наляво надясно, в опит да зърна местенце, където не бе наваляло, но освен стените на къщите- уви всичко бе в капана на зимата. Отпийвах сънливо от кафето си, докато съзнанието ми бе хипнотизирано от снега, който грееше по-пищно от слънцето.

  След време отидох да събудя внучката си, но когато влязох в стаята, намерих завивките на пода, а тя скачаше и се надигаше на пръсти до прозореца, за да посрещне снежинките с детски смях и ухилени сини очи. Усмихнах се радостно и се доближих до нея, с което тя се обърна към мене и каза: „ДЯДО! ДЯДО! ВИЖ, ВАЛИ СНЯГ!!“ и сочеше с пръст към небето. Изсмях се под носа си и я вдигнах да седне на рамото ми, за да може да погледне през замръзналия прозорец. Тя се хвана за голото ми теме, ала кикотът й се ръсеше обилно край нас, усмивките й топяха нежно скрежа.

  Върнахме се обратно в кухнята, където тя закуси с палачинки, облякохме се с топли дрехи и дебели якета и излязохме навън. Снежната ласка ни приветства в обятията си, а обвивка сияеше оживено под нас, изписваше градинката с нотка нежност и галеше венчелистчетата на китките. Красота неземна... Снегът се въргаляше на купчини в ъглите, беше натрупал толкова нависоко, че достигаше колената й. Въпреки че това не я бъркаше. Крачетата й пъргаво се залюляха, ръчичките й се заиграха с мразовитите ласки, а очите й шареха от снежинка на снежинка. Щастието й правеше градинката още по-вълшебна, цареше на главите ни, а моето сърце изпълваше с весели физиономии. Нямаше грешка- тя беше едно към едно със слънцето. Припкаше в дълбоките преспи и оставяше диря след себе си. Понякога се спъваше и падаше, но тя продължаваше да озарява площите с детски бодър смях.

  Решихме да направим снежен човек. Заех се да търкалям топка сняг по земята, но когато тя започна да се оформя и уголемява, внучката ми дойде до мен и ми помогна с бутането. Когато бяхме готови с приготвянето на три големи снежни топки, се заехме с конструирането им. После взехме една ламаринена кофа, морков и метла от къщата и намерихме няколко камъчета, които служеха за декорация. „Как се казва?“ попита ме Кристиана. Обърнах поглед към нея и след това обратно към снежния ни човек, който споделяше височина й, клекнах с ръце в джобовете и се ухилих „Ти ми кажи.“ Очите й се изцъклиха за момент, след което се върнаха към нормалния им радостен вид. Подскочи към мен и извика: „СНЕЖЕН ЧОВЕК!!“

„Да, да, но как ще го кръстиш?“

„Снежен човек?“ каза тя объркано.

„Но това не е име.“  

„Но е снежен човек!“ засмя се.

„Значи си имаме снежен човек, който се казва Снежен човек.“ мислех на глас.  

„Ами да! Не е прекрасно?“

  Да... Наистина беше прекрасно. Дете като теб, което гледа без очи, но гледа само напред. Завиждам ти. Бурни и оживени пламъци галеха изражението ти, ваеха те от всяка посока. Научи ме, дете, как без очи и аз като теб да прогледна. Да видя и аз света като теб. Но дори и това да не се случеше, ще си остана в плен на чифт сини стъклени топчета в контраст с плътния пейзаж на януарския първи сняг.