Винаги съм се стремял да потискам възмущението, зараждащо се в стаите на съзнанието ми след поредния неуспех, да не унивам след обезсърчаващите отхвърляния, съпътствали ме през късата ми житейска пътека като сянка в жарък летен ден; да се изправям и да продължавам, макар че земята под краката ми се руши, да съставям добрини, да прощавам и да бъда искрен като усмихнат дъждец, успокояващ хората, че веднага след него слънцето ще ги огрее. Живея в трудни времена, в които, ако не си буржоа, съществуването ти в обществената структура, придружено с наличие на талант, се обезцветява и омаломощава под жестоките камшични удари на родения за щастие и слава елит. Познавам неуморни личности, даряващи всяка частица от различността си на света, за да облагородят и изградят, но дистанцията между обикновената дреха и лъскавия костюм, желязната монета и хартиената банкнота, гротескните хиалуронови бъ̀рни и неопетнените детски устни не би могла да бъде заличена току-така.
                Може би вълнуващата мисъл за нелекото ѝ преодоляване завинаги ще остане илюзията, която ще ни утешава, че с утрешния изгрев всичко ще бъде различно...