Трите се спряхме за миг на алеята, около нас вървяха хора, а други бяха насядали по пейките. Погледнахме се и се усмихнахме леко, някак тъжно. 

 Лятото беше към края си, скоро започваше новата учебна година. Нямаше вече да сме в един клас. Вървяхме по същата тази алея и си обещавахме да останем приятелки, мислехме, че нищо нямаше да се промени…

От тогава изминаха 10 години. Всяка една от нас беше поела своя път. Бяхме се изградили като личности, станали по мъдри... пораснали! 
Сега, когато се срещнахме отново тук, на тази алея, когато си спомнихме миналите спомени, моментите прекарани заедно… бяхме пораснали… заедно. Когато спомените нахлуха в главата ми, осъзнах колко много се бях променила оттогава.  
 Смяхме се толкова много, че коремът ме заболя… бях забравила толкова много неща от детството си… 
Обещахме си да се виждаме понякога…
Телефонът звънна и Бояна трябваше да тръгва. 
Дебора и аз седнахме за малко на онези пейки, на които се отбивахме след училище понякога… посмяхме се още малко. След това се прегърнахме и се разделихме.
 * "Панта рей! – помислих си аз. – Всичко е далече! Миналите мигове вече се не връщат, както се не връща речната вода."

* Панта рей (лат.) - Всичко тече.

(по "Тавански спомен" на Валери Петров)