31 авг. 2014 г., 15:01

Стела 

  Проза » Рассказы
870 0 6
8 мин за четене

Наблюдавали ли сте как расте дърво?

 Първата година израства само стеблото. Клоните са два, най-много три и остават същите. На следващата година, ако е плодно, дървото цъфти за пръв път, но цветът пада и не вързва. Два- три клона щръкват като уродливи пръсти над другите. На третата година четири-пет клона се извисяват. Грозни са и стърчат като някакво недоразумение. Като цяло, дървото израства малко, но короната се оформя бавно. Цветът се задържа и дава първите плодове, само няколко. Всяка следваща година нови клони порастват и се устремяват нагоре. Изумителното е, че растат от всички страни на стеблото, в пълна симетрия, но неусетно се изравняват по дължина и около тях по-малките оформят корона в идеална форма. Погледната от всеки ъгъл и от разстояние, тя е напълно завършена по начин, който само природата може да сътвори.

          Така би трябвало да е и с живота и връзките между хората, особено между близките - мислеше си Стела, тъжно опряла глава на рамката на прозореца на междуградското маршрутно такси - по същия начин трябва да се оформят и обединяват още от малки тънките клони на крехките детски души. Още от съвсем ранна възраст, както при дърветата, за да израсне съвършена корона, грозните неоформени клони не трябва да се чупят или режат, а търпеливо да се изчака, докато другите ги обединят около себе си в пълна хармония. Защо хората не виждат красотата, която ги заобикаля, защо нехаят за планетата и бъдещето ù и така обричат своя живот, и живота на поколенията? Защо бездуховността се шири, опустошава и ги обезличава масово и само материалното ги вълнува? Защо не се поучат от животните, които никога не нападат, освен, ако са освирепели от глад, или се чувстват застрашени и предизвикани? Защо се мразят без никакъв повод и не искат да прогледнат, защо се самоунищожават напълно съзнателно и безотговорно? 

 Еееех, момиче! Няма да оправиш света! На кой му пука за глобалнато затопляне, за глада и за заплахата от ядрена война? Имаш работа, която харесваш, макар и далеч от дома, вършиш това, което винаги си искала - да помагаш на изоставени болни деца в интерната на Н-ската фондация, като психолог! Полезна си и даваш всичко от себе си!          

           Пътуването до областния град се проточи непредвидено, понеже шофьорът реши пътьом да се отбие до родното село на майка си и да натовари няколко щайги със зеленчуци и бидони с ракия.

 -  Не ми върви и това е! - нервно се размърда дебелата лелка отляво - Аз час гоня, отивам на свиждане, бе!  Да не си тръгнал за кеф, ти си на работа! Няма оправия и това е! И преди, и сега, все часпрома е на първо място!

 -  Млъквай, ма! Да не те сваля и пеш да си ходиш! - сопна се шофьорът и демонстративно запали цигара.

   "Боже, народът съвсем откачи! - сви се на мястото си Стела. - Всички са нервни, груби и скачат за най-малкото нещо!  Дали да не отида днес и до маминка, все ми говори за нейната приятелка от операта, която навремето "забравила" да се върне от турне в Париж и която от месец е в града и искала да ме види? Винаги е имало някаква мистерия около тази история. Възрастните млъкваха и сменяха темата, ако влезех при тях, дочула нейното име, също като моето - Стелла! Никога не съм я виждала, освен на стари снимки от онова време, като млада, но за нея винаги се е говорило като за член на семейството. Казвали са ми, че съм кръстена на нея , но с едно "л", не разрешавали тогава такива имена! Звезда, това е българското име, пишете я Звезделина, но мама се заинатила и накрая склонили, след като татко занесъл уиски и бонбони от Корекома. 

  Ще отида и без това ще свърша бързо в центъра, трябва да взема само лекарствата и талоните за храна!"

          Когато Стела позвъни на външната дъбова врата, мадам Мери тъкмо наливаше следобедния чай, току-що запарен. Нежният жасминов аромат деликатно погали ноздрите ù.

 -  О, дете! Каква приятна изненада! Ще пиеш чай с нас, нали, ние сме в градината - засуети се мами Мери.

   Възпитаник на Френския колеж, успешно сопрано с много международни участия и награди, мадам Мери обитаваше артистично жилище зад операта, останало от първия ù съпруг, известен диригент, и което преди години беше най-желаното място за срещи  на артисти, музиканти, поети и художници - все хора на изкуството - с големи сърца и широки пръсти. Тук премина детството на Стела - единствено дете, имало злощастната съдба да загуби и двамата си родители, жертви на автомобилна катастрофа. След музикалното училище, което завърши първа в класа по пиано, Стела не пожела да продължи в консерватория и да посвети живота си на музиката. Влечеше я психологията и човешката психика, формирането на личността и междуличностните отношения. От малка обичаше да анализира и търси причините за всичко, което се случва, искаше да разбере защо някои хора ни напускат - съвсем внезапно. Беше шестгодишна, когато маман и папа отидоха в по-добрия свят, както ù каза мами Мери, но тя не разбра защо я изоставиха, как там горе - на небето -  ще са  по-добре без нея!

    Под ореола на цъфналите олеандри, висящите петунии и петдесетгодишните палми, сред цъфналите благоуханни рози, около малък ромолящ фонтан,  върху изящна мраморна масичка беше сервиран във фин китайски порцелан чаят, гордостта на мадам Мери. Легенди се носеха за този райски кът, в сърцето на града! Достъпът беше невъзможен, там се ходеше само с лични покани и то за много тесен кръг хора, но в последните години домакинята имаше сериозен сърдечен проблем и почти не канеше гости. Днес единственият гост беше Стелла. Това, че внучката ù се озова пред вратата, когато отвори, беше истинско чудо, очакваше я след няколко дни! Отдавна беше дошъл моментът да срещне двете съименнички!

    Стелла беше привлекателна млада жена, с оная чувствена нежна красота, която те кара да не отлепиш поглед от нея. С искрящи зелени очи, които меняха нюанса си от изумрудено до синьо-зелено, в зависимост от светлината и настроенето ù, пухкави устни, високо чело и пленителна усмивка. Тъмнорусата ù естествено чуплива коса със средна дължина закачливо се тресеше, когато стопанката ù патетично разказваше нещо, красивите ù изразителни вежди се повдигаха във въпросителни дъги и мигом се спускаха, обрамчили гъстите ù дълги мигли, когато заразителният ù звънлив смях гонеше всяко лошо настроение и тъга около нея. Никой не можеше да му устои, неволно всички се засмиваха от сърце. Действаше като магнит - който я видеше, забравяше закъде е тръгнал, оставаше с нея. Гласът ù беше изненадващо топъл и нисък, пълен контраст на очакванията. Висока, стройна и тънка, с уникално чувство за хумор, винаги в добро настроение, Стелла беше заобиколена от почитатели, които тайно и явно въздишаха по нея. Беше завършила оперно пеене във Виена, въпреки предложенията да остане там и гастролира по световните сцени, изненадващо тя отказа и се прибра в родния град. Пазеше тайна, която никой не знаеше!

    Когато Стела влезе в градината, първото, което видя, бяха  прекрасните очи на застаряваща дама, вперени в нея и чаровната ù усмивка.

 -  Ах, ти си Стела, нали? Колко си хубава! Ела ме прегърни! - протегна тя ръце към нея.

Когато се озова в обятията ù, Стела затвори очи и замаяна усети полъха на отдавна забравен аромат! Маман Валери! Мирише на маман! Олюля се и приседна на фотьойла, подкрепена от двете уплашени жени.

 -  Какво ти е, миличка? Прилоша ли ти? - загрижено попита мами Мери. 

 -  О, не! Това е парфюмът на майка ми! Никога няма да забравя този леко упойващ аромат от ранното ми детство! Когато маман лягаше при мен вечер и ми пееше приспивни песнички, аз си пъхах главата в нейните къдрици и заспивах. Този аромат е същият, сигурна съм!

        Двете жени се спогледаха.

 

        На гала концерта на възпитаниците по оперно пеене на Виенската школа за изящни изкуства присъстваха водещи имена от световните опери, както и много благородници. 

Стелла беше талантлива, артистична и обаятелно красива. Прочувствената ария на Мадам Бътерфлай в нейно изпълнение завладя изтънчената публика. Получи дълги аплодисменти и много цветя. В гримьорната я чакаше изненада - барон М., млад и привлекателен, известен Дон Жуан, на който не можеше да устои и най-скромната и целомъдрена  госпожица. С галантен поклон и завладяваща усмивка, с обигран жест и искрено възхищение, баронът ù поднесе изискан букет от бели рози и своите комплименти. Беше впечатлен и очарован от прекрасната млада дама и нейното блестящо представяне. Стелла сдържано благодари с изящен реверанс.

Шест месеца по-късно Стелла напусна операта и Виена.

Върна се в родния си град. Болка, отчаяние и гняв разкъсваха сърцето ù. Това, което ù даваше сили и смисъл да живее, носеше под него...

          Мери беше омъжена от седем години вече, но бракът им не беше благословен с чедо. След дълги прегледи, изследвания и процедури, научи страшната вест - бездетна ще си остане, нищо не може да се направи! Съпругът ù, баща на две деца от предишни два брака, не се разтревожи особено, той си беше и на въздраст вече. "Не се тревожи, скъпа, имаш кариера, ще се отдадеш на нея!"- успокояваше я той. Мери външно се примири, но всеки път сърцето ù се късаше, като видеше щастливи дечица да тичат около родителите си.

Когато Стелла сподели само с нея, че чака дете, което не знае как ще отгледа сама, тъй като баща ù беше починал преди две години, а майка ù получи удар впоследствие и остана парализирана, Мери подскочи от радост! "Скъпа, ще го отгледаме заедно, не се тревожи, детето е благословия!"- прегърна я тя. Но Стелла не се зарадва.  Страхуваше се и не знаеше как ще представи това дете пред обществото, хората са жестоки, всички знаят, че не е омъжена! 

    След пет месеца Стелла роди прекрасно момиченце в женския манастир на Н-ската обител. 

     Скоро след това я поканиха в Държавната опера. Беше отдадена на работата, влагаше цялото си сърце и спечели много конкурси и отличия. По време на турне в Париж, Стелла получи предложение от Grand Opera, на което не можа да откаже. 

Животът продължи.

Стелла никога не срещна и не видя дъщеря си. Желязната завеса беше непробиваема.

Да се върне в родината беше невъзможно - беше невъзвращенец, враг, предател.

До трагичната смърт на Валери и съпруга ù Стелла пращаше по приятели от посолството и колеги от операта малък пакет за Мери.   

В него винаги имаше един и същи парфюм - нежен и леко упойващ.        

   

 

 

       

 

 

 

  

 

© Таня Иванова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Така е, Кире! Актьори сме и играем докрая!
    Радвам се, че ти хареса вторият ми разказ, който написах! :
  • Животът е автор, който понякога твори твърде жестоки страници, сякаш излезли от нашите най-лоши кошмари. Четейки сценария, стискаме зъби и проклинаме съдбата си, защото ние сме актьорите, които трябва да изиграят написаното играейки себе си. Но пък винаги се прокрадва лъч Надежда, че в последният миг Авторът може да размисли и да бъде далеч по-благосклонен към нас като промени написаното...
    Поздрави за чудесния разказ!
  • Да, така е! Не винаги става това, което желаем.
  • Много интересна история. Животът е непредвидим. Поздрав!
  • Благодаря за оценката, Кръстина! Поздрав и от мен!
  • Талантливо сътворен, докосващ сърцето разказ!
    ПОЗДРАВИ
Предложения
: ??:??