СТРАННА ПТИЦА

- Странна птица е този, или пък голям карък – промърмори пак Заместника по режима, дръпна от цигарата и продължи – за четвърти път се връща, а даже сега и година не се задържа навън.

            Загледах го: млад мъж, а косата му по-бяла и от моята. „Не ще да е леко и за началниците на затвора”, помислих си аз, като проследих умореното изражение на приведената напред глава и пожълтелите пръсти, опитващи се да намерят място за изпушения до дъното фас в претъпкания пепелник. За миг по лицето му пробягна нещо като усмивка, после завъртя глава, погледна ме по-ведро и подхвърли:

- А да знаете само, този път за какво влезе: за едно паве в предното стъкло на общинския „паяк”.

            На вратата се почука и без да дочака отговор рамката изпълни един униформен левент, който бодро израпортува:

-Г-н Старши инспектор, затворника от 36-та чака в залата за свиждания.

- Ваш е – изпрати ме началника до вратата и поехме по дългия коридор със зарешетени прозорци.

Униформеният вървеше няколко крачки пред мен и широкият му гръб изпълваше коридора от стена до стена. Не обичах тишината, та за това го запитах за затворника от 36-та и отново чух:

- Странна птица е, няма друг такъв: книги все чете, не буйства, с никого не се кара, режима изпълнява. Тук всички го уважават, и цигани и българи. Викат му „батето” пък от повечето е по-млад. Като е навън им праща храна и дребни подаръци.

            - Да не е нещо... мека китка – прекъснах го аз.

            - Наред си е човекът и приятелка доскоро му идваше...Ето тук е, заповядайте!

            Човекът от другата страна на стъклото беше се облегнал назад на облегалката на стола и пъстрите му очи ме следяха с някакъв по детски любопитно-насмешлив, но топъл и искрящ поглед.

            Представих се и по навик току да протегна ръка, но навреме се спрях, за да не се ръкувам със стъклото. „Батето” забеляза колебливия ми опит и лицето му се разтегна в една добродушна усмивка:

- Значи изчерпали са се навън сюжетите, щом ще ги търсите тук.

            Не исках да му се обяснявам, та затова само прошавах с рамене и му се ухилих на свой ред и аз.

- Добре де, няма лошо. То понякога, от тук нещата навън се виждат по-добре. Сигурно ще ме питаш, защо съм тук. Всички това питат. Слушай, записвай си, пък ако искаш помни:

            Първият път беше още по Татово време. Прибирам се от  студентска бригада, ама ударник бях и някой лев си бях изкарал. Чакам си аз връзката на гара Горна Оряховица, а тя закъснява с повече от час. По едно време ме побутва едно плешиво чиче: „- Паспортна проверка-а”. Заради закъснението на влака ли, заради мазната му мутра ли, заради туй че нямаше ни лента ни значка ли, му се сопнах, а той се връцна и подир малко с още двама униформени ме замъкнаха в една стаичка откъм задната страна на гарата. За половин час ми направиха носа на кайма, гърба на корем, прибраха ми парите и ме накараха да подпиша, че са ме хванали като бъркам по чуждите джобове. Лепнаха ми година и шест по бързата процедура, излязох на десетия месец и се хванах частно такси – бях един от първите.

            Нещата с таксито тръгнаха добре. Имаше за мен, за ремонтите на таксито, приятелка си намерих, със заем гарсониера си купих и заживяхме заедно. Да, ама нали излезе модата на мутрите. Отначало само се возеха без пари. Без пари возех и ченгетата. После мутрите си събираха и част от дневното, а когато се оплаках на ченгетата, ми запалиха таксито. Заведох дело, но ме осъдиха за застрахователна измама и понеже още бях в изпитателен, ме върнаха тук.

            Докато изляза, банката ми продала гарсониерата, а приятелката си намерила приятел. Така започнах отново, от началото. Хванах се в строителството, нали от техникума съм строителен техник. Навлязох в работата и обектен ръководител даже станах. И така, така, до  онази неделя, дето извънредно и в извън работно време падна момчето без каска от скелето. Аз тогаз да бях паднал, а то турче едно, от Балкана, от три месеца баща станало.

Туй дето чорбаджиите и началниците се отметнаха съм го забравил, следствието и процеса също, но оня поглед на баща му – никога. Ако щеш го пиши, ако щеш недей, но него път с кеф в затвора влязох. Като санаториум за душата ми дойдоха онез 3 години.

Сега съм тук заради едно паве. Ама ако не беше паве, щеше да е друго, щото я ми кажи, тебе дигал ли те е „паяк” три пъти, за един ден. Не е, я. Ей за туй му метнах павето и не ме е жал за 3-та месеца дето го лежа тука, туй паве. Жал ме е, че на грешно место го метнах. Не по „паяка”, а по мерцедеса, дето го не дигна „паяка”, трябваше да метна павето.

Много неща ми разказа „батето”. Много го слушах, писах и запомнях, а когато седнах да пиша този разказ, се сетих че не го запитах за името. Така си и остана, една „странна птица”.