Прибираме се кални и уморени и мятаме смърдящите си обувки в коридора. Влизаме в стаята и захвърляме мокрите си палта. После отиваме до леглото си и се сгромолясваме като чувал с картофи. И с този трясък залетяват из стаята счупените ни черупки. На малки парченца. И ние се отпускаме, доволни, че най-после можем да позволим на кръвта да тече нормално – във вените и артериите, да измива сърцето и да излива през очите и устите ни събралата се в него мръсотия... Да, защото то е мръсно, осквернено от низките ни мисли и пориви през изминалия ден. Опетнено от ядовете, от нервите, от желания и амбиции, от миражите, които виждаме в очите на хората, от утопиите, които си създаваме за бъдещите дни, от завист, отчаяние, страст, болка, от собственото си предателство... Защо? Кой те предаде, Човеко? Кой? Ти. Ти сам се предаваш. Предаваш същността си, красотата си, чистотата си... Заробваш се в илюзорното си битие – ставаш роб на егото си, на идеалите си... Защото не гледаш с отворени очи. Поддаваш се на изкушенията на собствения си ум. Продължаваш. Повтаряш и преповтаряш грешките на вида си. Слушаш как мозъка ти говори: „Можеш и по-добре. Виж къде се намираш. Ти си нещастен. Представи си колко по-добре щеше да е, ако беше...” Крал?...
                Къде е посяла семената си Змията? В главите ни. И там мътим нейните яйца. А те ни нашепват тайни слова. С-с-с глас омайващ и престорен: „Предс-с-стави си, предс-с-с-стави си това...” И ние започваме да строим. Строим кули, мостове, домове, светове... Създаваме си миражи, утопии, идеали... Искаме върховното, мечтаното. И започваме да лъжем, да играем, да се преструваме... Живеем за утре, плачем за вчера. И, погълнати от водовъртежа на мислите си, изведнъж, виждаме пред себе си замъглен образ, тъй приличащ на желаното... Замъглен, защото вече сме изгубили реална преценка за това какво искаме. (А какво ли искаме?) „Ето – тази работа ще ме поведе по избрания път!...” „Ако замина, може би ще ми се отворят повече врати...” „Не, не... Много е страшно! По-добре да си остана тук, все ще се оправят нещата...” „Я! Ето я! Това е тя! Точно каквато исках да е... Така и не можах да си я представя съвсем...”
                И тръгваме нанякъде, в тъмното. Блъскаме се в твърдината на света. На скованата система. И ставаме системни. Мислим системно, живеем системно, допускаме системни грешки... Роби на собствените си мисли и идеали. Далеч от себе си, далеч от същността си, от щастието си. И там е парадоксът. Вечно преследваме своето щастие и почти не осъзнаваме, че то е в нас.
                Следваме си фантомния идеал, настигаме го, прикрепяме се към него и започваме да го живеем... И така време... Минава време...
                Може да си отвориш очите бавно или бързо. Тези, които го правят бавно, сякаш по-лесно възприемат реалността, по-лесно преживяват, по-бързо преодоляват. Именно, защото докато са проглеждали, са изследвали най-вече обстановката около себе си. Поглъщали са и са асимилирани бавно подадената информация. Тези, които обаче, отварят очите си бързо, обикновено веднага припадат. Водовъртежът ги свлича на земята. Защото, когато са отворили очи, от стреса, веднага са скочили и им се е завъртяла главата от всичкото това разочарование... Тези, бързите, се изцеляват много бавно. И точно ащото са избързали, скочили, преди да са готови да проходят. И паднали. А падането боли. Освен това, можеш да си удариш главата много лошо. И да изпаднеш в кома дори...
                След поредица от разочарования и перипетии толкова сме се окаляли и изподрали, че започваме нови строежи. Крепости, окопи, клетки, сандъци, скринове и шкафове... И така, за да можем да се затваряме и скатаваме в тях. Някои влизат направо цели – с дрехите и си оставят сянката да живее и говори вместо тях на белия свят. Други предпочитат да се разчленят и да се скриват парче по парче. Отварят си чекмеджетата и хвърлят там мисли, спомени, дрънкулки, корени, очи... Понякога, като отвориш някое чекмедже, можеш да откриеш още по-интересни неща. Я някоя муза, я криле... Някои си хвърлят разсъдъка в шкафа. Други си оставят Началото. Радостта... А някога забравят, че и сърцето са си заровили там...
                И така, мили Човеци. Сега ще ви питам: Какво искате? Наистина, какво искате? Искате ли да бъдете роби на мислите си, лишени от разум? Искате ли да преследвате утопиите си, които никога няма да стигнете, защото не можете да приемете Света? Искате ли да се криете зад маските си, да опразвате душите си от емоции или напротив – да ги препълвате с жлъч, болка и разрушение? Ще продължаваме ли да страдаме заради нещо, което не можем да поправим? Ще се стремим ли още към въображаемите си светове? Защото, да знаете, те никога няма да дойдат, не и такива, точно каквито  ги искате. И, когато видите отново, че сте сбъркали и че за пореден път не сте в тъй желания Рай, вие пак ще се разочаровате и смажете. Проклинайки Света, Живота, Илюзията и най-вече себе си. Затова, опитайте се да спрете да искате. Хиперболично. Да спрете да се стремите и да избързвате напред. Защото вие сте точно там, където трябва да бъдете в момента. За да успеете не да се блъскате  в тъмното, а да го приемете и опознаете. Опознавайки себе си. И когато сте готови - да тръгнете бавно напред към появилата се трепереща светлина. Да. Защото светлина ще има. Но тогава, когато си признаете, че сте такива – грешници, паднали, зли и покварени. А също и святи и чисти, добри, непорочни, обичащи... И когато излезете на светло и се върнете у дома – при себе си, когато топлината от цялостта ви обгърне с меката си завивка, искам да видя красивите ви лица – как се смеете като малки деца и плачете като побелели старци...