Слънцето още не смееше да надникне в прозореца, когато Марин се надигна. Онова жълто кълбо може да се крие от него, но той е длъжен да бъде на поста си.

А навън просто започваше нормалният ден. Обикновен. Марин не знаеше какво е делник, какво е празник, откакто се пенсионира. Не, че преди им беше почитател. Не, беше научил основното правило в живота на човека: „Дават ли ти – дръж, гонят ли те – беж!“. Така избута осми клас, после се уреди в кметството като служител. Чичо му, кмет тогава – и преди, и след това – намери някаква бройка, вписа племенника си като чиновник и го вкара ученик във вечерното. Което беше в града, разбира се, та Марин се пресели там. Намериха му квартира – нали получаваше вече заплата, макар в селото почти да не стъпваше, цял ден дремеше или обикаляше улиците и изучаваше живота в новия свят, вечер отиваше на школо. Където направо досаждаше на учителите – черпеше ги с цигари, тичаше да им донесе нещо за хапване или пийване, винаги пръв скачаше при влизането им в стаята, изпреварваше колегите си, когато учителите посягаха към шапките и палтата…

Така получи някаква диплома, а чичо му уреди чрез зетя си – председател на ТКЗС-то да бракуват две юници. Останаха доволни и градските даскали, и директорът на вечерното. Който откара два бута нейде и внезапно Марин се оказа с диплома на завършил земеделското, при това зоотехник…

Имаше и други бутове, които поеха по пътя към града, та още лятото Марин беше назначен като общ работник в Осеменителната станция. Общ – общ, все отнейде трябва да почне. Очакваше скоро да стане поне директор там, но…

Оказа се, че другарят директор е син на партизанин, партийният секретар е изпращан на курсове в СССР и другаде, та се наложи Марин да прояви съвестност в основното си задължение. Слушаше и гледаше, а сетне описваше виденото и чутото, но не във формата на художествени разкази.

Всички в станцията разбраха бързичко кой е заел топлото място на доносчик на шефа и партийния. Къде от пролетарска ненавист, къде от завист – няколко пъти го биха, а веднъж затвориха в макета на кравата и пуснаха разгонения бик отгоре. Е, не можа да стигне свития на кълбо Марин, ама голям джумбюш си направиха, голямо хилене беше. На Марин му се стори даже, че в смеха усети гласа на партийния, макар че – защо му е на оня да се кефи на гаврата с една от опорите на властта му?

Както и да е, настъпи нова епоха. Осеменителната набързо приватизираха, първи си заминаха директорът, партийният и Марин. Щура се тук и там, докато насъбра време за пенсия. Беше прав и здрав, ама проблем с работата - никой не го щеше. Както викаше една градска комшийка /намери си той мухла в града, с още две сестри, ама и с богат баща/,та оная директно му каза – „Не ставаш за нищо, Марине, цял живот нищо не си работил…“

Което просто показваше колко е проста и далеч от реалността. Всеки може да работи, ама не всеки умее хем да пунтира честност, хем да вземе лежащото без надзор…

А Марин умееше…

Какво ли не прекара до дома си с „Вартбурга“ – тухли, дъски, желязо… Дори беше известно време охрана в едно близко село, пазеше предприятие за млечни продукти… С шофьорите строг, строг… И никога не си тръгваше без раницата, дето уж трябваше да има малко хляб и нещо за хапване, а от нея най-често капеше солена вода от още неотцеденото сирене…

Записал се беше да строи кооперация. Отиде на първото събрание, облечен по партийному – костюм, връзка, лъскави чепици. Събрали се бяха все някакви хаймани – даскали, лекари, шофьори. Все хора заети, та затова и нежелаещи да поемат още ангажименти. Така Марин стана председател на кооперацията…

Сладка работа! Спести му поне половината пари за строежа.

Само дето никой не го бръснеше за слива, на два пъти яде шамари от съкооператори, а накрая го подминаваха като…

Но Марин си знаеше – този свят се ръководи именно от хора като него. Затова и сега, вече полуплесенясал, рано сутрин заставаше на поста си. Страж на морала и реда…

Най-напред обикаляше улиците. Правеше строги забележки на учениците. Но само ако са без възрастен до тях. Защото… Абе, пак го биха. Хем две млади майки.

А той – какво? Съвестен гражданин, следящ дали другите спазват неговите обществени  правила…

Като минеха учениците, Марин отиваше в градинката. Едно – да види дали някой там не пуши, второ – по това време комшията му от горния етаж извеждаше кучето си. И беше още сънен, че и кисел. Та веднъж… Абе, не е за разправяне…

В градинката наистина имаше пушещи ученици, но обикновено преди Марин да мине. И най-вече по обяд или привечер, когато той не се вясваше. Може да не е с вишу, ама не е и глупак – да се тика между шамарите…

Така цял ден – вървеше, понякога правеше забележки на бабите, дори се осмеляваше да обяснява на някой куцащ дядка защо да не изпуска хартийката от баничката, гледаше внимателно носещите се без посока деца и, ако бяха достатъчно малки или непознати – четеше им морал…

А после слънцето се прибираше, Марин също. Нейде из близката циганска махала гръмваше маане, но това не беше в неговия сектор. Първо – де да ги търси тия? И, второ… Абе, ония се юрваха на тълпа и как биеха… Нямаше защо да се обажда за полиция – циганите все научаваха кой се е оплаквал и…

Да, съвестта е строго понятие, но и тя си има граници…

Пък и – има и други, защо само и единствено Марин да е стражът на реда и възпитанието?