Вятърът едва галеше лицето ми. По прашните дъски на пода танцуваха изсъхнали и пожълтели листа. Навън беше знойно лято, но в малката притихнала стая от години спеше есента. Широко отворените крила на прозореца пускаха вятъра вътре. Той се оглеждаше наоколо, заиграваше се с изсъхналата шума и си отиваше през руините, останали от това, което някога е било врата. Сега там зееше празна дупка в разбитата стена. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Тишината милваше ушите ми. Като че ли години бяха минали, откакто последно си говорих с нея. Устата ми също не остана безразлична към това старо убежище, съхранило несметни спомени и мечти. Жаждата ме режеше през гърлото, а устните ми се бяха напукали като стари изсъхнали скали. Облизвах ги, но те не се навлажняваха, единствено усещах вкуса на слоящата се наоколо прах по изтръпналия си език. Скоро почувствах солена измама, стекла се от очите ми, която беше по-лоша и от сушата. Сякаш бях намерил море в пустиня. Дори миражът ми се струваше като милув ...