Защо пък да се пъна в нищото? Сякаш цигарата, запалена и погълната, не се превръща във фас?

Няма да съм непознатата... неосъзнатата... обърканата... аз. Ще бъда пламък. И плесен. Носталгичност. И цвят.

Къде са тази вечер ролите ни? Сцената май е потулена. А душата ми не играе вечния ад.

Събличам се. Измивам буклите, гарвановото лице. И се превръщам... в себе си. Истинска. Потисната? Разпиляна? Като кехлибари. И мълнии... Като прозявка.

Гримът остана размазан по завесите. Може би в него е тушът. И блесъчинките. А завесата спусната е...

Подарявам се... на себе си. В чистия вид на свенливостта. Навън часовете са мъгливи. На тротоара - гледа ме с насмешка... и ме приканва. Маникюрена закачка. Като паяжина. Или капан.

Ще се оставя да ме хване. И да ме разстели - прах след пепелта. Ще и завещая куклите си - с окапала от брилянтин коса...

Тя вярва в сребърното. Лъчите - сив металик. За мен е ламаринено. И трака. Като локомотив.

Антрактът никой не чака. Втурва се декорно - разхвърлян. А скандален е нравът на режисьора...

Тя ми показа седемнайсет тротоара. И се постара да ме омае. Като булевардно право - с пешеходни адвокати. А съдията тая вечер в публиката се прозява...

Оркестърът завършва с тромпет. Прожекторът - с пневмония. Като старец. Като несъществуваща частица на хармоника.

Тетърът свърши в осем. Смутена гледам завесите. Уж бях на сцената... а съм гледала от последния ред.