Гръмотевицата разпука като яйчена черупка купола на небето. От цепнатината прокапаха сълзи и нашариха пръстта като сипаница. Дъждовните капки бяха черни и за по- малко от час тревата и цветята заприличаха на неумити деца. Този дъжд щяха да го помнят дълго, защото след него се случиха небивалици, които помрачиха блясъка на местния фолклор...

В този неприлично мускурлив подиробед тя си тръгна. Устремена към ослепителната светлина не се обърна нито веднъж - и без това знаеше какво оставя зад гърба си - една изхабена от тревоги черупка, просната под разклонения чинар, зелено поле, смачкано от планинската верига и хребети като олисяло теме. Отвъд тях езеро с помътняло от мъка око, вперено в нея.

Утринното слънце бавно изсмука влагата и загъделичка листата на високитедървета. Влюбените откъснаха устни с усилие. Гората мълчеше съзаклятнически., а стария чинар притаи тайната им в поляната от теменуги под него. Денят се изпъчи. Запристъпя бавно като внимаваше да не настъпва съчките, но въпреки това птиците го усетиха. Те се спотаиха в хладната заленина на дърветата и в храстите край които минаваха двамата и зачакаха. Денят вече дишаше тежко, когато до една утъпката пътека двамата влюбени се разделиха.

Детето им се роди напролет с едно синьо и едно кафяво око. Сметнаха го за прокоба и го обрекоха на изолация. То се научи да броди самотно и да чете природата , преди да научи буквите. Обичаше да слуша историите на чинара, гушнат в дънера, разперил клони като криле на закрилник. Намираха го заспало направо върху къдравия килим на дъхавите теменуги. В дъждовно време очите му ставаха сиви. Не се научи да се усмихва, а опитите му пред огледалото се увенчаха само с показването на изкуствена гримаса, разкриваща белите му зъби.

Веднъж я видя под чинара. Бялата и рокля едва докосваше теменугите, воалетка криеше загадъчната и усмивка. От тогава напразно се опитваше да научи усмихването.Всеки ден ходеше до чинара и я чакаше вкопчен в ствола с отворени очи. Толкова усилено се взираше , че дори през листата слънцето прогори зениците му и цяла седмица момчето ходеше със слепени клепачи. Тогава ослепя.

Отначало угасна слънцето. Силуетите станаха морави, а отпосле съвсем изчезнаха. Научи се да опипва гласовете и отлично разпознаваше настроението, загрижеността, досадата и суетата. Щом сенките съвсем се стопиха като вощеници по задушница, момчето отново я срещна. Бяла и истинска. С усмивка отметна воала и тогава то видя двете и очи- синьо и кафяво като неговите се взираха в слепотата му. Насели дните и нощите му. Приказваха с часове от сън до сън, защото кога е изгрев и кога залез не ги интересуваше. Стига да бяха заедно под чинара. Там заживя момчето. Там посрещаше и изпращаше хората, вещаеше порои и хали, наричаше берекет и промяна, търсеше цяр за всяка болка, а Тя го напътстваше. “Слепият гледа”- казваха и се тътреха с коли и талиги , с болни и нещастни до мръкнало. Славата му прескочи планината и като ехо се върнаха с нови нужди хората. Врачуваше ден подир ден, докато започнаха да сребреят лешниковите му къдрици. Понякога спеше направо върху теменугите. Зиме се сгушваше в хралупата.

Един път денят се събуди подгизнал. Небето сълзеше и черни капки мацаха като сажди пейзажа. Гръм разтресе гората и светкавица ослепи прозорците. Цяла нощ валя. На сутринта първите завариха чинара обгорен. Почернял стволът му зееше разцепен, а сивкав пушек гонеше птиците. Слепият се беше изгубил. Мъртвият чинар лъщеше като обелиск на окъпаното слънце. До обед сини теменуги запълзяха по черните останки и подмамиха пчели и пеперуди. Като пообиколиха наоколо и видяха че го няма, хората решиха да го извикат. Тогава разбраха, че не знаят името му. Чакаха до тъмно с наведени глави. На другия ден пак дойдоха- нищо. Огледаха, разходиха се наоколо, вдишаха гората, браха теменуги. Надвечер някой откърти парче от овъгления ствол на чинара. Другите го последваха. Свиха муски и амулети. И продължиха да искат помощ от мъртвото дърво. Листата му се полюшваха като осквернени хоругви. А слепият ги напътстваше отгоре- съсредоточено и умно, както преди.