Ти идваш като закъсняла есен... Не разбираш ли, че тежко е. И непосилно. Не искам да дишам в миражите си. Не искам да дишам в кошмарните нощи. Като повяхнало бяло. И съсухрен преждевременно цвят...
Не виждам очите си красиви. Не ги виждам, както бяха преди. С щастливи точици, скрити в ъглите... и шепи горящи зори.
Искам да... искам да се превърна в обричане. Ще се обрека... на някого, някъде. И ще се препарирам в този уникален миг. И ще забравя винено-червеното ти повикване... Обезкостена. Жилава. Но раняващо пряма. Как успях да събера цялото ти заричане в едно-единствено купче лед? Непотъващо...
Мразя жалкия ти разум. Мразя синхронени погубвания. И мокри мигли. Хаотични. Изгарящи в последен ред... на душевно-изтерзани същности.
Ще ми дадеш ли за последно багрите на оная игла? Тънката. Която те приспива с минимално движение. И те захвърля. В олекотеното царство, наречено безпаметност.
Нервните ми окончания са притъпени. И онемявам от безсилие... пред днешното толкова вчерашно сега. Кур ...