В пламналата жилищна кооперация беше останал един единствен огнеборец. Лежеше на стълбището между шестия и седмия етаж и се бореше с обгърналата го димна завеса.
Знаеше, че всички са евакуирани, и даваше всичко от себе си, за да стигне до партера, където го чакаше екипът му с всичкия кислород, който му беше нужен.
    Можеше да се чуе как сградата „вие от болка” под напора на пламъците.
Нямаше видимост. Трябваше да се ориентира по слух и допир. Все още се намираше твърде далеч, за да чуе виковете на колегите си, които викаха името му с все сила, за да го ориентират. Правеше малки почивки и поглъщаше от кислорода, който беше към края си.
    Отдъхна си доколкото беше възможно и закрачи отново надолу по стъпалата.
Успя да се добере до петия етаж. Реши да се свърже по радиостанцията, но нещо го остави застинал на място. Много бавно погледна към тавана и се вслуша в категоричното пукане. Разбра, че трябва да бяга, и че всичко това ще се стовари върху него всеки момент, но остана там, замръзнал с ръка върху радиото.
    Случи се прекалено бързо.
Ушите пищяха и пулсираха, тялото беше затиснато и агонизираше, а устата се пълнеше с пепел. При всеки опит да си поеме дъх болката го „разкъсваше”. Ребра бяха прекършени и в дробовете навлизаше кръв. Беше на път или да се задуши, или удави. Загуби съзнание.
    В ушите му ехтяха силни удари.
Сърцето му даваше всичко от себе си, за да го държи буден. Отвори очи, и видя че радиото е на една ръка разстояние. Дясната ръка беше свободна. Протегна се, но без успех. Беше близо и същевременно далеч. Достигаше само натрошени парчета бетон, които блъскаше встрани от яд. Чувстваше сякаш целия свят беше стъпил върху него и не му даваше да помръдне.
    Съзнанието повторно беше на косъм да се изплъзне.
Малкото останала сила се насъбра на върха на пръстите. С дращене напредваше сантиметър по сантиметър. Окървавеният показалец се докопа до радиото и го придърпа по-близо.
Пое колкото можа въздух и изрева с малкото останал глас.
    -НЕ ИДВАЙТЕ ЗА МЕН! САМ ЩЕ СЕ ПРИБЕРА У ДОМА!
   Като че ли бяха ударени с мокър парцал през лицата.
Стискаха зъби и трепереха. Насъбралата се тълпа беше готова да изрони цяло море от крокодилски сълзи. Гледката на почернялата фасада, вилнеещите езици на огъня и гръмките сирените на пожарните коли сгъстяваше напрежението с всяка изминала секунда.
    Успя да освободи и лявата си ръка.
Щеше да е предизвикателство, което превръщаше приемния му изпит в обикновена разходка. Може би всички тези лицеви опори не са били безплодни – мислеше си. Реши да се изтласка с всичко, което има, но промяната се оказа нищожна. Стовари се обратно върху студения мрамор и повърна. Димът около него се сгъстяваше, а кислородът в бутилката отдавна беше свършил. Ситуацията клонеше към трагедия.
    Виждаше се безжизнен върху носилката. Виждаше лицата на хората, които спаси надвесени над него. Виждаше лицето на съпругата си, лицата на двете му дъщери. Устните им се движеха, но нищо не се чуваше. Животът беше на път да се изплъзне от хватката на окървавените му длани.
                                                          Опита отново.
Следващият тласък успя да размърда парчето, което го затискаше. Можеше да мърда краката си. Всичко, от което имаше нужда се върна. Като невръстно бебе, пълзящо и опитващо се да победи гравитацията – трябваше да се изправи, за да проходи. Плачеше и едновременно му идваше да се смее. Беше готов да се прибере.
   С раздран гръб, потрошени ребра, разбит нос и изпокъсани нерви успя най-накрая да коленичи. Намери стълбището, хвана се за перилата и започна да се влачи надолу. Димът беше зад него и го стигаше. Можеше да вижда пред себе си. Чуваше сирените. Сърцето му щеше да изскочи и да се разходи пред очите му – толкова силно биеше. Видя каските. Две ръце се протегнаха и го сграбчиха.

   Лежеше със затворени очи и дишаше тежко.
Ликове и глъч „угасиха” остатъка от пламъците. Чувстваше се носен на облак. Щеше да се прибера при трите най-важни усмивки в живота си.