В часа на нощните трепети

                В ЧАСА НА НОЩНИ ТРЕПЕТИ

        1.

       Премръзнала, вечерницата гледа в мен и се надява да я стопля с дъх. Настръхнал, градът завива с шал от дим прегракналото в дневни разправии свое гърло, да се предпази от простуда. По сънените и смълчани улици пробягва шепотът на късен листопад и шумоленето от разлепен афиш. Една мансарда, опряла в облаците чак, с окото на прозореца си, следи нашествието на нощта. Коминът й заплита тънка струйка дим и праща своето послание към идващата зима. А звездната река тече с искрящи бързеи през мрака над кестеновите пространства, засипали земята с едрата градушка на плодовете си. В безбройните превъплъщения на идващия мрак, аз преминавам под арката на ярката вечерница и се опитвам да я стопля, с най-хубавата си усмивка. В студената си длан държа едно перо от птица, разсипан звук от падащи неща и вик на изненадано в нощта сърце.

       2.

      Обгърнат в сенките на мрака, вървя по тихата, потънала в загадки улица. Усещане за самота се спуска от кръглоликата луна, увиснала в голямото небе над мен. Земята вече е посрещнала нощта. От тъмните ъгли повява хлад, от който цял настръхвам. И през шума на стъпките ми, в тъмното несигурни, дочувам как прииждащата вечер си говори с остарелите чинари. Дърветата, с последните листа загърнати, изправени на тротоарите, напразно търсят с поглед планината, където  слънцето за миг се спира, преди да си отиде.  Повдигнати на пръсти, те търсят още зарево от светлината.
     А там насреща, в къщата двуката, една жена, не спуснала пердето, се съблича, пропъдила спокойствието на прозорците. Нощта поема нейната сребриста рокля и я надипля с пламнали очи на облегалката на стола. Настъпва час на тихи нощни трепети.