***

Когато бях малък, изпитвах вледеняващ страх от ръмжащото небе и падащият през нощта дъжд. Често детският ми плач надвикваше гръмотевиците. Беше ме страх до момента, в който претичах най-тъмната улица на града в една буреносна нощ. Тогава се влюбих в нощния дъжд, а звукът на мълниите ме научи, че човек може да се справи със най-дълбокия си страх.

***
Десет години по-късно - Душата ми в самота...

От доста време насам не беше валял такъв дъжд. Сякаш боговете бяха ядосани на хората и се опитваха да отмият мърсотията, която всеки ден погубваше света. Дъждът се явяваше временното спасение. Някъде там, в тези ранни часове на денонощието, когато възрастните спяха, а децата им изпитваха първите си страхове, породени от шума на гръмотевиците, се намираха две будни души. Той беше пътуващ из страната търговец, а тя илюзионистка и фокусник. Бе го прегърнала, а той, отпуснал ръцете си, свободно се бе предал на нейната божествена прегръдка. Повдигна дясната си ръка и отмести мокрите и коси, закриващи нежното и лице. Погледите им се срещнаха. Нямаше нужда от думи. Болката в душата му се струваше непоносима. Тогава тя се усмихна с най-милата и събуждаща топлота усмивка. Той усети иронята в изражението и. Тя не искаше да покаже слабост. Това бяха последните им мигове заедно. И те го знаеха...

След малко черният джип щеше да дойде и да раздели двойката завинаги. Преливащата страст между харизматичната личност на момчето и загадъчната същност на момичето щеше да свърши в тази нощ. Гръмотевица щеше да отбележи краят.
- Не плачи. Моля те, недей! - с треперещ глас го помоли тя, след което целуна устните му.
- Обичам те! - промълви той, докосвайки с върха на пръстите си лицето и, след което заплака без глас.
- Не забравяй урока, който ми даде при първата ни среща, когато докосна ръката ми за пръв път. Тогава за пръв път някой докосна сърцето ми. Този някой беше ти. Там на хълма, където мечтата ни стана реалност. Мислиш ли, че щеше да се сбъдне ако и двамата не го бяхме бленували през цялото време преди да се срещнем. Ти ме научи, че когато искаме нещо със цялото си сърце и душа, ние го привличаме. Аз те търсех през цялото време. Зная, че и ти си ме търсил преди това. Може би страстното ни желание и копнежа да бъдем свободни, накара съдбата да ни събере. Не плачи...
- Страст, желание, съдба... В момента те не значат нищо. Дъждът ще ги отмие и помен няма да остане от тях, ако се оставим да ни разделят. Да избягаме заедно. Ще се борим и ще успеем. - отвърна момчето, чувствайки голямата вълна страх, която го обземаше. Страх, че никога вече може да не я види. - Моля те, не заминавай.
- Няма смисъл, ще ни намерят където и да отидем. Не можем да живеем вечно в бягство от корените си. Аз обичам баща си, въпреки това, в което го превърна работата му. Ако останем тук, с всички ни е свършено. С цялото ми семейство. Включително и с мен. С теб също. Гадините никога няма да простят на баща ми задето им отмъкна всичко.
В този момент момчето се почувства безсилен да промени съдбата на момичето, което обичаше. Своята също. Ненавиждаше справедливостта, а чувството, че не можеше да направи нищо, го накара да изпита нищожност спрямо хората, които заплашваха бъдещето на любовта му и нейното семейство. Разбра, че за пръв път в живота си няма избор пред себе си и си обеща, че това ще бъде последният такъв момент в живота му. Знаеше, че който умее да чака, получава това, което иска. Истинските неща разкриваха тайните си на истинските хора. Нямаше да позволи на омразата да отнеме любовта в душата му и да търси път към отмъщение, погубвайки духа му. Вдигна наведената си глава и с ледено изражение понечи да каже нещо, но не успя. Сполетя го чувството, че това вече се е случвало. Чувството на вече видяното. Често му се случваше и имаше усещането, че всеки път когато това станеше, нещо се променяше в съдбата. Сякаш определено решение, мисъл или действие променяха събитията, които той предусещаше и които трябваше да се случат. Този път не остави момента в ръцете на предопределеността, както го бе правил всеки път, за да се убеди че дежа вюто шеще да се сбъдне като сънуван вече сън. Обузда нервите си и с помощта на калената си воля хармонизира състоянието си. Потуши агресията, която изпитваше. Усмихна се иронично и прегърна момичето на живота му. Тогава хладнокръвно изрече думите, които предопределиха съдбата на любовта му, на враговете му и неговата:
- Така да бъде. Върви. Следвай пътя си, бъди вярна на себе си и на мечтата си и не забравяй, че когато силно искаш нещо...
- То ще се случи - прекъсна го и довърши тя. - Искам теб и няма да спра да вярвам в това. Не и докато смърта или лудостта не ми отнемат и последната капка любов към теб. - прошепна тя. Не се сдържа и тихо заплака. Той я пое в прегръдките си. За последен път. Телата им трепереха. Усещаха момента...
Чу се бесен рев на двигател, последван от скърцане на гуми. Черният джип спря. От него излезнаха двама мускулести мъже с голи глави, облечени в черни дрехи. Единият от тях изрече името на момичето и каза:
- Време е! Баща ти чака.
Момчето притисна още по-силно нежното и тяло към своето и впи устни в нейните. Това беше най дългата и същевременно най-кратката целувка. Най-сладката и най-горчивата. Беше последната...
Двамата мъже тръгнаха заплашително към тях. Времето ги притискаше. Тогава тя бръкна в джоба си и извади символът на тяхната вяра, надежда, мечта.
- Следвай знакът на пеперудата - изрече с глас, измръзнал от студа на безмилостно валещият дъжд в тази нощ. - Той ще те отведе при мен. Имай търпението. Имай вярата...
Мъжете в черно я грабнаха и понесоха към колата. Тя му подхвърли пеперудата, той се протегна и я хвана точно преди да падне в една от безбройните локви на нощта. Озова се в една от тях, но успя да запази символът сух.
Колата потегли, а гръмотевица, последвана със проникваща и в най-тъмните кътчета светкавица, освети тъмната нощ и отбележи краят на тяхната връзка. Момчето, паднал на колене в локвата, изкрещя от мъка. Вероятно и боговете, чули неговия рев, решиха да спрат дъжда, безмилостно биещ лицето му. Вероятно тогава проявиха милост към него. Щяха ли да проявят същата милост и към враговете му, които заплашваха живота на любимата му. Само Те знаеха...

Два дни по-късно - Надеждата...

Нямаше и следа от поройният дъжд преди два дни. Слънцето бе озарило целия град. В тази прекрасна свежа сутрин влюбени двойки поемаха по пътеката на любовта на планинския парк в близост до града му. За пръв път от много време той нямаше да отиде там. Нямаше с кого. Никой нямаше да забележи отсъствието на влюбената двойка, тъй като никой не знаеше за тях. Пазеха връзката си в тайна. Избираха тайните пътечки на парка, неутъпкани от чужди крака. Именно там, на един хълм, те се срещнаха за първи път. Изминаха пътя до хълма по една девствена пътечка. Това беше тяхната пътека на любовта.
Телефонът му иззвъня.
- Линията чиста ли е? - попита той?
- Тъй както росата от скорошния дъжд. - отговори неговият приятел, който винаги се шегуваше независимо от ситуацията. Може би затова толкова много го уважаваше. Успявяше да го зареди с положителна енергия веднага, щом чуеше гласа му, дори по телефона.
- Идвам... - рече и затвори телефона.
Мерцедесът беше паркиран пред дома му, а приятелят със закачлива усмивка го посрещна, шегувайки се с неговата до болезненост сантименталност и романтика.
Шофьорът запали двигателя и потеглиха. Както винаги препускаха със дива скорост, напълно пасваща на спортния модел.
- Знаеш ли, приятелю, какво обичаше да казва дядо ми, когато бях малък? Казваше ми, че няма невъзможни неща. Всичко зависи от силата на волята ни. Няма да спра да вярвам, че ще я срещна отново. Ще я търся, докато я намеря. Но преди това трябва да успея със себе си.
- Дядо ти е бил мъдър пич - отвърна напълно в типичния си закачлив вид неговия приятел, след което направи ехидно-идиотска усмивка, съчетана със сарказъм. Нещо, което винаги развеселяваше момчето до смях.
Излезнаха от града и поеха по пътя за едно високопланинско селце. Километражът прескачаше границата на допустимото, но това не ги притесняваше. Те и без това често ги прескачаха нормите. Животът им преминаваше на ръба. Излизайки от един от завоите, гумите изпищяха, задната част на колата поднесе и само шофьорските умения на приятеля му спасиха живота им.
- Що спря така, бе? - изнервничи момчето.
- Как защо, бе? Не видя ли псето на пътя? Да мина през него ли? Виж го к'во е невинно. - отвърна неговият верен приятел, очевидно доволен от майсторската маневра, която бе извършил.
Тогава се загледа през прозореца. Видя едно малко бяло кученце на светло-кафяви петна да скача безгрижно по средата на шосето. Свали колана си и излезе да го изгони, за да не бъде прегазено от някой друг, по-невнимателен шофьор. Но кучето не му обърна внимание. То си скачаше и въртеше, сякаш гонеше, опашката си. Приближавайки се до него, видя, че кутрето си играе с пеперуда, която игриво кацаше на нослето му, а то с лапи и кучешки лай я гонеше. Нямаше никаква агресия в играта им. Явно и двамата се наслаждаваха. Момчето се усмихна и сърцето му се стопли. Отиде и погали мъничето. То го погледна със големите си очи и замаха доволно опашка. Явно бе породисто, избягало от дома си куче, тъй като имаше прецизно поставена и изработена каишка на шията си. Гушна го и погледна за името му. Остана стъписан. На каишката му беше изписано името на неговата любима. Явно бе, че кучето носеше същото име. Странна случайност, макар че той не вярваше в случайностите. Докато го галеше, пеперудата се върна , направи две обиколки около нослето на животинчето и кацна на ръката, с която го докосваше. Целият изтръпна. Усмихна се, след което заплака. Спусна една-единствена сълза, която падна на ръката му. Кученцето веднага я докосна с нослето си сякаш искаше да усети аромата и. Веднага след това пеперудата кацна на малката черна точица, с която косматото мъниче дишаше и бе усетило сълзата. Поседя около секунда-две и излетя към слънцето...

Тогава си спомни последните думи на неговата любима, преди да се разделят: - Следвай знака на пеперудата. Той ще те отведе при мен. Имай търпението. Имай вярата...