Вече втора година работя в кварталния супермаркет. Все се заричам, че ще напусна и по силата на навика продължавам да работя тук. Близо ми е до къщи, не давам излишни пари за пътни, а и имам два почивни дни в седмицата, което в днешно време си е рядкост. Но работата е нервна, просто ужас!

Кварталът ни е със смесено българо-ромско население, в съотношение горе-долу 50:50. Днес е ден за помощи. Пред банкомата отвън - истинско стълпотворение. Нали станахме европейци... Нищо, че половината не знаят как да си изтеглят парите, а някои дори не могат да прочетат надписа на монитора. С общи усилия криво-ляво се справят. В магазина - още повече хора. Колежките не успяват да заредят рафтовете. Охраната до вратата - бай Спиро, следи зорко всеки по-подозрителен. Лудница е. Така наречените "социално слаби" пазаруват на поразия. Торти, саралии, водки и ракии, салами и луканки. Аз самата луканка не съм опитвала от Коледа.Още не бях се подготвила за смяната, когато колежката ми Цвета се провикна:

- Миме, моля те, виж новата, че нещо се оплете. - същевременно продължаваше да тегли стоките, да взима пари и да връща ресто. Новата е трети ден на работа, на мястото на Ленчето, която излезе в майчинство. Работила е и преди, та се надяваме, че ще се справи. Но сега се обръща към мен със зачервено от притеснение лице:

- Искал някакво костюмче. Десет пъти му обясних, че не продаваме дрехи, а той се смее и повтаря "Имате, как да нямате"...

Засмях се.

- Иска презерватив, но го е срам да каже пред жените на опашката. Някои от по-младите и по-модерните роми се научиха да казват "кондом", но те са единици. Все пак, добре е, че и някои от тях започнаха да вземат мерки, че то с тази тяхна раждаемост... - после се сетих друго - и да знаеш, че ако ти поискат дамски памперс, това значи дамски превръзки.

Слисана от тези кодове и пароли, новата колежка гледаше втрещено.Следващият клиент беше малко циганче на около десетина години.

- Лельо, лельо ма, искам лекарство за секси.

Избухнах в смях.

- Е, това вече и аз не го знам. - обърнах се към него. - Какво лекарство, бе, това да не е аптека?! Виагра не продаваме.

- Имаш ма, лельо, ей там. - неизмитият му пръст с черни неизрязани нокти сочеше рафтовете с перилни и почистващи препарати.

- Ела сега да ми покажеш какво е това секси лекарство, дето ние не го знаем.

Оказа се, че иска... мебелин. Но поради това, че не можеше да произнесе правилно буквата "ц", думата "секции" звучеше като "секси". Така препаратът за почистване на мебели беше превърнат във виагра.

Следващият клиент - моята съседка баба Станка. Тиха и кротка женица, която живееше сама с внучката си. Синът и снахата се запиляли по чужбина и последните две-три години се обаждаха само по празниците. За сметка на това дъщеря им и работеше и учеше задочно и се грижеше за баба си.

- Кажи, бабо Станке - жената ровеше с треперещи пръсти в олющеното портмоне, търсейки последните си левчета.

- Миме, моето момиче, нали имате свещи?

- За какво са ти свещи, бабо Станке, отдавна не са спирали тока?

- Срам ме е да ти кажа, баба, ама ми изключиха тока. Много пари дадох за лекарства тоя месец, а до пенсията има още седмица, та сега ще карам на свещи като едно време.

- Колко пари ти е тока, бабо Станке, Мегито не ти ли помага?

- Помага, как да не помага, да ми е живо и здраво детето, ама замина на очни. Остави ми пари, ама аз и ги мушнах тайно в чантата - там, в София, всичко е много скъпо. Петнайсе лева ми е тока, ама да съм здрава, все ще избутам до пенсията.

Клиентката след нея, Фатме, също съседка, се намеси:

- Ами на, то и ние, една лампа само горим, пък петдесет лева платихме.

- Защо говориш така, Фатме, - подразних се от наглата лъжа. - Три семейства сте вкъщи, да не стоите толкова народ в една стая? Три телевизора имате, пералня и хладилник, да не говорим, че често забравяте лампите да светят по цял ден, докато ви няма.

Фатмето млъкна, явно предпочела да не обсъжда повече този въпрос.

- Почакай, малко, бабо Станке - отидох до съблекалнята и извадих двайсет лева. Бях ги приготвила да си купувам дънки от "Егоист"-а, че старите вече съвсем се прокъсаха, но нищо, това ще почака. Нали не съм тръгнала гола, все ще намеря какво да облека.

- Вземи, бабо Станке, да си платиш тока и да си купиш нещо за ядене - хляб или мляко. Ето ти и две свещи. И да не криеш друг път от Мегито, че като разбере, ще ти се кара.

Жената се почувства неудобно.

- Ама, баби, не знам кога ще мога да ти ги върна, чак на пенсията, пък сигурно ти трябват...

- И хич да не ми ги върнеш, голяма работа, вземи ги, да ме споменаваш с добро.

Жената си тръгна почти разплакана, а аз излязох навън да изпуша една цигара. Компания ми прави бай Спиро. Човекът изобщо не беше за тази работа, тук трябваше млад мъж със здрави нерви, а понякога и здрави мускули - доста често имахме проблемни клиенти. Само че за двеста и петдесет лева никой млад човек нямаше да се хване, а бай Спиро по този начин си докарваше по нещо към пенсията. На влизане в магазина погледът ми попадна на красива млада жена на около 25-26 години. Беше облечена модерно и стилно, едва когато се приближих, дочух, че говори на цигански. Попитах бай Спиро:

- Коя е тази жена? Не я познавам, не е от редовните клиенти.

- Как да я познаваш, Миме, като през последните години не се е свъртяла в България. Съседка ми е, омъжи се на петнайсет, роди три деца за три години, ама свекърва и ги гледа, а пък тя все по Гърцията и с месеци не се връща. Разправя, че беряла маслини там, ама чувам, говорят хората, че като забременее, отива в Гърция, ражда там и продава бебето. Говори се, че поне три деца досега е продала. Мъжът и пък с цветни метали се занимава, де що имаше желязце по дворовете и гаражите ни, изпривлече го с братята си. И никой от тях не работи, пък и за помощи се редят на всичко отгоре. Няма оправия в тая България.

Пообиколих рафтовете да видя къде какво има за зареждане и без да искам, почти се сблъсках с моя бивша съученичка. Не бях я виждала отдавна, и тя се омъжи рано - само на четиринайсет и напусна училище.

- О-ооо, Севда, как си, къде се загуби? Отдавна не съм те виждала.

- Как да съм, Миме, благодаря на Бога, добре съм. Седя си в къщи и си гледам внуците, държавата дава помощи, детски...

- Добре де, не ти ли омръзва вкъщи, защо не се хванеш някъде на работа?

- Да не съм луда, за двеста-триста лева да мета улиците по цял ден! Като седя вкъщи, взимам повече, и дърва, и въглища дават хората през зимата, слава Господи, оправяме се някак.

- Ами как искаш по-голяма заплата и по-добра работа, като и седми клас не можа да завършиш? Поне внуците пратете да учат, че да живеят по-добре.

- Стига им до седми-осми клас да познават парите и да не ги лъжат в сметките. То чунким, ти като изкара средното, че голям келепир. На това просто нямаше какво да отговоря. Цял ден хабих нерви и се заричах, че ще си подам молбата за напускане, а вътре в себе си знаех, че утре сутринта пак ще стана, ще се облека и ще дойда на работа. Навярно все някой ден ще ми писне, но кой ли ще ме вземе тогава на работа? Вече съм на тридесет и пет и преди да започна работа в този магазин, отвсякъде слушах все едно и също "Съжалявам, но ние търсим момичета до двадесет и пет години, най-много двадесет и осем." Въпреки уверенията ми, че съм достатъчно квалифицирана и достатъчно опитна и оттук нататък няма да отсъствам в отпуск по майчинство или болнични за гледане на малки деца, въпреки всичките ми доводи, шефовете на фирми предпочитаха късите полички и дългите крака пред опитни и съвестни служителки, прехвърлили тридесетте.

Най-после и този кошмарен ден свърши. Пътят ми към дома минаваше край няколко ромски къщи. На всеки покрив имаше сателитна чиния. Почти от всяка къща бяха проточени кабели, които завършваха с куки, закачени за електрическите жици. Как не ги удряше токът, като го правеха тоя номер, не знам. Будалите като баба Станка нека си дават и последните левчета, за да си платят тока. От всяка къща звучеше музика, чуваха се викове и смях. Социално слабите празнуваха и се веселяха.