С навлизането на първите лъчи се събудих. Тъй като вчера бях заспала така неочаквано, сега бях леко дезориентирана. Ето защо се събудих толкова рано. Облегнах се на таблата на леглото и започнах да си чертая плановете за деня, за седмицата.. Така, днес можех да си запълня деня като звънна в цветарския магазин и започна търсенето на квартира, защото беше детинско да си мисля, че мога да остана в хотела още дълго време. Стиснах мислено палци, поне едно от двете да се получи днес. Но и не излязох навън с големи надежди, защото все пак е само ден Трети.Тръгнах на разходка и не след дълго се спрях на една пейка и започнах да ровя в интернет за обяви, докато около мен тичаха палаво деца и възрастни двойки се наслаждаваха на компанията си. Набелязах си няколко обяви и започнах да звъня. На първия номер никой не отговори. Може би, защото това беше най-хубавото предложение, а както всички знаем, хубавите неща не се получаваха от първия път. На второто обаждане обаче ме изненада щом от другата линия се обади приятен женски глас.
-Ало. Да?
-Здравейте! Обаждам се във връзка с публикуваната обява в интернет...
-О, не. Брат ми пак ли ми е пуснал някоя картина в Продавалник... Съжалявам, но тези картини вече не ми принадлежат.
-А, извинявам се. Може да има грешка. Аз се обаждам, за да попитам давате ли все още под наем тези стаи?
-О, да, как не се сетих. Съжалявам, помислих, че става въпрос за друго. Да, разбира се, мястото не е дадено още под наем. Когато искате може да минете да огледате. Само да ви попитам информативно. На колко години сте?
-На 26. Има ли някакъв проблем?
-Не, не. Питам, защото не искам да се разправям пак с несериозни тийнейджъри. Имам лоши спомени. Заповядайте, когато ви е удобно.
-Още днес, в четири?
-Идеално. Очаквам ви. До скоро.


Не ми беше много трудно да открия адреса. Наложи ми се да попитам само веднъж и то, защото както се оказа, къщата се намира в една задна уличка. Името ми харесва. Улица “Кокиче”. Извадих телефона от джоба и звъннах пак на номера, защото не бях сигурна на кой звънец да звънна, а не исках да прекъсна следобедният сън на някоя сладка баба. След няма и пет минути момичето слезе и ме посрещна ведро. Беше по-висока от мен, с дълга лешникова коса и нежно лице. Приближи се и ми подаде ръка.
-Здравей. Да се запознаем. Аз съм Стела. С мен разговаря по телефона.
-Здравей, Стела. Приятно ми е, Даниела. Надявам се не съм закъсняла.
-Не, разбира се. Идваш на време. Ами да не стоим така на пътя. Влез да си поговорим вътре и да ти покажа мястото.
И ме поведе в триетажната къща, като ми обясни, че е доста стара, но е освежавана скоро и е надеждна. Минахме пред първия етаж, където живееха баба ù и дядо ù. На втория етаж щеше да бъде моето място, ако реша да го наема.
-Виж, баба и дядо няма да те притесняват. Баба по цял ден гледа сериали, а дядо прекарва почти целия ден в игра на белот или шах със своите другари. На втория етаж ще си ти. Има обаче една стая, която си стои заключена и обикновено я използвам като склад. А над теб съм аз. Няма да имаш проблеми и с мен, тъй като моето време минава в рисуване. И така, какво мислиш?
Какво толкова имах да му мисля. Парите ме устройваха, обстановката беше уютна, а и момичето е толкова общително. Леко се развълнувах.
-Мисля, че ми харесва. Да, съгласна съм да се нанеса тук. Усмихнах ù се и си стиснахме пак ръцете. Ето, че едното нещо се нареди. Стъпка по стъпка, казваше баба, не можеш да надпревариш туй дето ти е подготвила съдбата. Мъдра жена. 

На връщане към хотела бях в толкова добро настроение, че ходех почти в танцова стъпка. И като стигнах, реших, че заслужавам да се поглезя с една чаша тъмно червено вино. Добър завършек на деня.