Вечното състезание

Вечното състезание, в което да си победител - значи да си втори.
ЧАСТ ПЪРВА

Ставаш сутрин събуден от кънтящата аларма близо до главата си, слънчевата светлина влязла просто, за да те подсети, че нямаш нужда от сън, както и викът на някой щастливец или от боклукчийския камион. Боклукчийският камион.. Винаги съм изпитвал една скрита радост, когато чуя особените звучи имащи камионите събиращи сметта, придружени с циганските викания, които не са гадни. Дори приятни. Ставам и няма начин точно това нещо да ме е подразнило, това е така, защото се подсещам за детството си. Когато мислим за детството изчезва всяко едно нещо, което ни отличава, че сме пораснали и самата мисъл ни прави малки деца, отново.Тогава нямаше аларма, която да буди в 7 и 15, а този камион все едно е събирал изхвърлени будилници, но заради многото стени, които са ни разделяли звукът е по-приятен и по-глух.
След красивия миг, върнал те години назад, усетената носталгия е натежала на току-що вече изправели се вежди от съня. Очите са ти широко отворени и си преборил съня, но си попаднал в дупката на ежедневието, заради тъгата по детството. Или заради мястото където някъде си бил, но никога няма да си отново там повече, Всеки има своите такива места, понякога колкото и да искаме да ги забравяме, те не ни забравят.
В банята се плискаш лицето с вода. В огледалото виждаш уморения си поглед и се чудиш докога ще е така. Денят вече е нахлул във всекидневната, но от сутрешния ти спомен си забравил кой ден е влязъл. Денят е четвъртък, а го усещаш като ученическа неделя, заета със купища домашни. Пиенето на кафе ежедневно прави ефекта на кафето по-малък, защото знаеш по-добре от който и да е следващ ден, че кафето без захар ще е горчиво. Правиш го постоянно, но все повече затвърдяваш идеята колко е горчиво, но може да бъде и още повече.
Телефонът извъннява, но звъни по различен начин, подобен на уханието от кафето, само дето е мелодия. Звъни Онзи човек, който вече е станал онзи без главна буква, но все още ти е онзи.

-Еей, нали не спиш? - говори с медения си глас, който и досега не се е променил. Все същият е..  -Радвам се, слушай внимателно! Преди малко ме избраха по проекта, за който ти ме накара да кандидатствам - сред многото ме избраха! - все така възторжена - Благодаря ти, благодаря ти! Ти беше прав да не се отказвам, ето че мечтите стават реалност! За което ти благодаря, че ми помогна. Също получих и за подарък, защото съм в челното 5, три самолетни билета за Нова Зеландия. Нали.. И аз не мога да повярвам все още. Та ще бъда с приятеля си, а остава още едно място. И ако искаш може да си ти! Да.. Да, да, разбирам. Съжалявам, но като си станал главен редактор си е трудно. И все пак ми се искаше да дойдеш. О, оттам ще ти купя и нещо на "Хобит", все пак е сниман там.  Пък ти е и любимият филм. Защо замълча, а извинявай, много, от рано си отишъл на работа. Ясно. Е, като излезеш обедна почивка искаш ли да те почерпя един обяд. Разбрахме се, до обяд!

Поглеждаш към големия плакат на "Хобит", а по-надолу е нейната снимка в малка рамка. Сама е, защото нямате обща.

-Едва ли ще имаме и обща. - си казвам и се смея гръмогласно няколко минути.